Жените, които внасят топлина и победа в силните истории на деца с онкологични заболявания
Никой не обича да приказва за диагнозата отново, изключително в случай че тя е сложена на дете. Разбираемо, само че това не го прави вярно, тъй като мълчанието основава още повече боязън у всички хора, който се придвижва и в фамилиите, на които това се случи. Ракът в множеството случаи е лечим, и това е хубаво да се знае. Преживяването на диагнозата и процесът на лекуването обаче могат да оставят трайни последсвия в душeвността както на децата, по този начин и на родителите им. И в случай че в България има прелестни лекари, които правят своята работа по лекуването, прочувствената и психическа страна на въпроса, подложен в подтекста на характерното и натоварено всекидневие на лекуващите се, дълги години оставаше неадресирано от никого предизвикателство.
Маргарита, Петя, Симона и Теодора - те са сърцата и моторите на едно съдружие, което основават преди 9 години, откакто осъзнават потребността от тъкмо такава помощ за децата и техните фамилии, от хора, които са били в тяхното състояние и схващат техните непосредствени на практика и прочувствени потребности. Те самите споделят, че самата болест надалеч не е единственото предизвикателство, само че са толкоз положителни и съчувствени, че съумяват градивно да вземат решение проблеми, които до тогава попадат в рубрика " ничия работа ", и в същото време да носят безусловно фамилен уют в подреденото от тях място в границите на ИСУЛ, където има стая с компютри, арт стая, образователна стая, и където децата обичат да се връщат и споделят триумфите си, даже откакто са се излекували.
Свързахме се с тях, въодушевени от акцията на Huawei " Най-силната история си ти ", тъй като считаме, че са същинско въплъщение на нейната концепция " Ще ти споделят, че не можеш, че не би трябвало,...но най-лошото би било да се откажеш ", се споделя в клипа на акцията. Те освен не се отхвърлят, ами прибавят нови, все по-мащабни планове, към идеята, на която са се посветили. Тази история може да има безкрайни прочити, само че ето по какъв начин звучи тя персонално за Маргарита.
- Маргарита, връщам Ви във време, за което имам вяра, че не желаете да си спомняте, само че въпреки всичко – каква беше диагнозата на вашето дете и през какво преминахте?
Месец март 2006 година Тогава синът ми беше на 5 години. Хрема и лека кашлица, доктор, проучване на кръв – и диагноза „ левкемия “. Толкова бързо и ненадейно. Животът ни се прекатурна на 180 градуса. Започнахме лекуване. Разбрахме, че в най-хубавия случай то ще продължи две години. След първичния потрес последователно страстите се отдръпват, човек се събира и влиза в релсите, сложени от заболяването. Изследвания, химиотерапия, мъчителни операции – най-важното е да съумеш да не показваш страховете си пред болното дете, с цел да може то да бъде умерено, да преодолееш възприятието за виновност, което те превзема напълно. Какво не си направил вярно, къде си сбъркал в развъждането на детето – въпроси, които не ти дават покой. Имаше къси спирания на лекуването по разнообразни аргументи, само че за благополучие при нас нещата вървяха без тежки затруднения. Сприятелихме се с левкемията, приехме я в живота си. Две години – живот в изолираност, тъй като детето не би трябвало да посещава детска градина, учебно заведение, да се среща с други деца, с цел да бъде защитено от инфекции, които могат да бъдат животозастрашаващи.
Маргарита, Петя, Симона и Теодора - те са сърцата и моторите на едно съдружие, което основават преди 9 години, откакто осъзнават потребността от тъкмо такава помощ за децата и техните фамилии, от хора, които са били в тяхното състояние и схващат техните непосредствени на практика и прочувствени потребности. Те самите споделят, че самата болест надалеч не е единственото предизвикателство, само че са толкоз положителни и съчувствени, че съумяват градивно да вземат решение проблеми, които до тогава попадат в рубрика " ничия работа ", и в същото време да носят безусловно фамилен уют в подреденото от тях място в границите на ИСУЛ, където има стая с компютри, арт стая, образователна стая, и където децата обичат да се връщат и споделят триумфите си, даже откакто са се излекували.
Свързахме се с тях, въодушевени от акцията на Huawei " Най-силната история си ти ", тъй като считаме, че са същинско въплъщение на нейната концепция " Ще ти споделят, че не можеш, че не би трябвало,...но най-лошото би било да се откажеш ", се споделя в клипа на акцията. Те освен не се отхвърлят, ами прибавят нови, все по-мащабни планове, към идеята, на която са се посветили. Тази история може да има безкрайни прочити, само че ето по какъв начин звучи тя персонално за Маргарита.
- Маргарита, връщам Ви във време, за което имам вяра, че не желаете да си спомняте, само че въпреки всичко – каква беше диагнозата на вашето дете и през какво преминахте?
Месец март 2006 година Тогава синът ми беше на 5 години. Хрема и лека кашлица, доктор, проучване на кръв – и диагноза „ левкемия “. Толкова бързо и ненадейно. Животът ни се прекатурна на 180 градуса. Започнахме лекуване. Разбрахме, че в най-хубавия случай то ще продължи две години. След първичния потрес последователно страстите се отдръпват, човек се събира и влиза в релсите, сложени от заболяването. Изследвания, химиотерапия, мъчителни операции – най-важното е да съумеш да не показваш страховете си пред болното дете, с цел да може то да бъде умерено, да преодолееш възприятието за виновност, което те превзема напълно. Какво не си направил вярно, къде си сбъркал в развъждането на детето – въпроси, които не ти дават покой. Имаше къси спирания на лекуването по разнообразни аргументи, само че за благополучие при нас нещата вървяха без тежки затруднения. Сприятелихме се с левкемията, приехме я в живота си. Две години – живот в изолираност, тъй като детето не би трябвало да посещава детска градина, учебно заведение, да се среща с други деца, с цел да бъде защитено от инфекции, които могат да бъдат животозастрашаващи.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ