Всеки комедиен герой дълбоко в себе си има своите драми
НИКОЛАЙ УРУМОВ е роден на 6 юни 1963 година в Каварна. Израства в Българево, ученик е на гимназията в Балчик. През 1990 година приключва ВИТИЗ " Кръстьо Сарафов ", компетентност " Актьорско майсторство за трагичен спектакъл ", в класа на проф. Николай Люцканов, с асистенти Маргарита Младенова и Здравко Митков. Специализира " Режисура за трагичен спектакъл " при проф. Здравко Митков в НАТФИЗ. Актьор е от трупата на Народния спектакъл " Иван Вазов ". Работил е на щат и в Драматичния спектакъл " София ", Сатиричния спектакъл " Алеко Константинов " и Младежкия спектакъл " Николай Бинев ". Има над 100 функции на театралната сцена, играе допълнително от 90 български и задгранични продукции, поставял е пиеси в театри в София и страната. Носител е на влиятелни театрални и кино награди и почетни оценки.
- Честит Никулден, господин Урумов, цветущ имен ден! Каква е традицията за празника във Вашето семейство?
- Като морски човек съм обожател на морските риби, обаче в нашето общество се постанова от ден на ден традицията на трапезата да има шаран, поверия за люспите му и така нататък Но аз от мъничък, като изключим майчината кърма, евентуално първо съм опитал риба. Този празник е както Гергьовден - като народен празник, всички го честват, той е освен на Николаевците, на риболовците, на банкерите. Всички са с рибата на трапезата, черпят се, радват се и почитат чудотвореца Николай. Малко " неприятно " в тази ситуация е, че всеки си е приготвил рибата и даже да поканя няколко другари да прекараме празника дружно, те се събират със фамилиите си и става, както на Бъдни вечер.
- Френската комедия " Само не това име! ", която поставихте и в която изпълнявате една от функциите, излезе премиерно на 6 ноември. Билетите за всяко зрелище се изчерпват незабавно, щом ги пуснат. Както казвате в гилдията, по-лесно е да разплачеш някого, в сравнение с да го разсмееш. Но Вие постоянно успявате.
- Както знаем, драмата за едни е комедия за други - зависи от гледната точка. В тези моменти, чисто трагични, на моя воин, който и да е той, нормално му адвокатствам от първия до последния миг. И пропадам на 1000 %, защитавайки неговата теза или позиция, даже в случай че ще да бъде нелепа, смешна, безсмислена. Но когато си предан със сълзи да я защитиш, се поставяш в подтекста на комичната обстановка и евентуално това е ключът към разсмиването. Защото този воин става неплатежоспособен. Така е и в пиесата и постановката " Само не това име! ". Нашата битка и борба с героя на Михаил Билалов е епична и посвоему, меко казано, комична.
" Юн Габриел Боркман " - реж. Пламен Марков, държавна такса " Стоян Бъчваров " - Варна
- Известно е, че комедийният род Ви лежи на сърцето и на гения. Но предходната година увенчахте 60-годишния си празник с една роля, която е по-скоро трагична - на Юн Габриел Боркман от едноименната пиеса на Ибсен във Варненския спектакъл. Как подходихте към този облик?
- Най-напред би трябвало да благодаря на проф. Пламен Марков, режисьор на спектакъла, който ме предложения в този облик със следното изречение: " Време е да напомним на публиката за твоя трагичен натюрел. " Назад във времето съм имал своите трагични функции в театъра и в киното. Те не са били неотклонно трагични, а според в дадена обстановка какво ще се прояви от характера на героя. Всеки комедиен воин някъде надълбоко в себе си има своите драми. Както и назад - един надълбоко трагичен персонаж в дадена обстановка би звучал комедийно. В този смисъл одобрявам героите, които не са еднопланови, клиширано щампосани. Винаги е добре да изненадваш, да бъдеш непредвидим, да търсиш това, което е прикрито, което не е казано.
- Почти 25 години се превъплъщавате в облика на Бай Ганьо на екрана и на театралната сцена. Този наш фамозен воин има и смешни, и срамни действия, само че има ли и нещо позитивно в него?
" Бай Ганьо " - реж. Петър Кауков, Младежки спектакъл
- Бай Ганьо е най-дълго играният към този момент мой облик - 23 години на сцена, първите 12 в Пловдивския спектакъл, в този момент го играя в Младежкия спектакъл. Наред със своите комедийни проявления на сцената, даже на моменти докарващ фена до непоносимост, познавайки добре характера и чертите на този персонаж, има си и миговете, в които изрича такива истини с такава болежка, че публиката е разплакана, тъй като вижда в него себе си. Защото той е един от нас, събрал е в себе си всичко, което българинът има. В някои моменти са преекспонирани и са изведени по-ярко неговите грубости и дебелашки проявления, само че това е единствено един воин, останал сред кориците на творбата на Алеко Константинов. А белким не го виждаме и измежду нас?! И като сборен облик в края на своето произведение посредством него Алеко споделя: " Прости ми, Бай Ганьо, че те описах в такива нелицеприятни краски, ти не си чак толкоз неприятен. " Изрежда и някои негови положителни качества като национализъм, пригодливост и така нататък И споделя: " Не ти си неприятният, Бай Ганьо, средата е неприятна. "
Този Бай Ганьо става приветлив на публиката, тъй като доста добре знае, че няма потенциала да ръководи, той в никакъв случай не е желал да бъде управленец. Той е търсел управленци, на които да бъде зависещ и да ги употребява, в случай че може, за своя изгода. Ще докара 500 души със сопи да пребият съперниците и по-късно ще пристигна да си търси благинките. Дотам му стигат фантазиите. Или както споделяше Георги Калоянчев във филмовата версия на " Бай Ганьо ", където аз играх сина му, а той се явяваше като духа на татко ми: " Е, ти ме надмина, бе! Едно време какъв беше моят кяр - най-вече да хвана една муха и да я хвърля в супата, с цел да си желая втора. "
- Вие май симпатизирате на своите герои, даже когато имат повече недостатъци, в сравнение с позитивни качества.
- Всеки от моите герои, трагични или комедийни, има може би и своята противоположна страна. Както споделяше татко ми, Дяволът не е чак толкоз черен, колкото го рисуват. Както споделя Константин Сергеевич Станиславски и както са ни учили в академията, би трябвало да търсим в черното бялата точка и в бялото черната точка. Винаги съм се старал да диря в своите персонажи и нещо по-различно, по-необичайно и най-много човешки да подходя към всеки от тях.
Всеки има своето опрощение, претекст, поради който е направил едно или друго и в доста от случаите това не е толкоз опрощение, а надълбоко съзнателен претекст. Въпросът е, че той се е затворил в своя си претекст и не може да осъзнае в съпоставяне и в подтекста на живота, в който живее обществото като цяло, неговите претекстове къде са верни, съгласно общите правила и закони на живота. Затова аз благородно адвокатствам на моите герои и в един миг те стават симпатични.
Такива неща ме вълнуват, обмислям в тази посока и се пробвам да диря повода за едно или за второ при един или различен персонаж. И може би тогава те излизат по-правдиви или по-верни. И може би триумфът се дължи на това.
- През ноември Ви гледахме в София в ролята на Станчо Квасников във Вашата режисура " Службогонци " в Ловешкия спектакъл. " Да, държавното управление падна, кой какво можа - открадна... " Така стартира Вашето авторско стихотворение, което прозвуча на финала, като че ли прехвърляйки мост през миналите 120 години към днешния ден. Променило ли се е нещо?
- Като че ли не. Вижте какъв брой настоящо звучи всичко... И това е неприятното. Не единствено във Вазовите и в Алековите творби, а на всички тези, които в зората на нашата независимост, на нова България след Освобождението, когато творят огромните ни писатели, мечтатели, и в това време обезверени и ядосани са си отишли от живота. Нищо не се е трансформирало от този момент. Средата, за която приказва Алеко, да не би да е изменена? Нали тази среда ражда тези хора. Тя става основа, с цел да избуят едни или други пристрастености.
" Пиесата, която се обърка " - реж. Асен Блатечки
- Моноспектаклите са специфичен род. Какво е да излезеш самичък на сцената пред стотици фенове и да ги увлечеш в историята по този начин, че да усещат наличието на многото персонажи от живота на един-единствен воин посредством неговия роман?
- Моноспектакълът по принцип има монологична форма на изложение, в този смисъл той е една изповедна форма. И ти би трябвало да бъдеш извънредно почтен, прям, с цел да привлечеш фена за сътрудник, да може той да ти повярва, да ти се довери и да проведете разговор. Това е сложното там, нямаш различен сътрудник, а феновете, очите, които те гледат, и сърцата, които би трябвало да спечелиш, са доста. От друга страна, моноспектакъл се прави, когато имаш идея, която би трябвало да защитиш. Ако не отстояваш някаква идея, зад която да застанеш в този моноспектакъл, няма смисъл. Твърде безсрамно е да излезеш пред публиката и да я занимаваш с персоналните си терзания, които не са идея, а твои мисли. Трябва да бъдеш почтен и да се разголиш до дъно - публиката тогава ти се доверява, можеш да я поведеш и да я заведеш, където искаш. Но доверието се печели мъчно, печели се с откровеност и почтеност, с позиция и идея.
- Споделяли сте, че гледате с почит на работата на режисьорите, когато играете в нечия режисура. Вие самият какъв сте като режисьор?
- Ние, актьорите, сме проводници на една режисьорска идея, а не я сътворяваме. Можем да бъдем съучастници, да предлагаме свои хрумвания и в случай че правят работа на режисьора, в случай че са в посоката на неговото търсене, той може да ги утвърди и да ги вземе, или да се откаже. И тук няма никаква сръдня. А когато съм режисьор, извънредно доста се поверявам на актьорите, тъй като обичам да върша актьорски спектакъл - игрови, динамичен, по този начин, както артисти биха разказали една история. В този смисъл за мен режисурата е умеенето увлекателно и непредвидимо да разказваш вълнуващи истории. Нищо повече от това.
В този смисъл театърът може да бъде всевъзможен - съвременен, закостенял, неуместен, само че в последна сметка той се дели на два типа - трогателен или не толкоз трогателен. Не одобрявам образния спектакъл, чиито изразни средства са образните резултати - мултимедията, светлинните и звуковите резултати, с които би трябвало да впечатлим фена. Не одобрявам спектакъл на впечатляването, а спектакъл на вълнуването и на вълнението. Също не одобрявам театъра, в който режисьорът от всеки ъгъл на сцената крещи: " И аз съм тук, и аз съм тук! " Агресивната постановка, която оставя своя почерк и обезателно егоистично държи той да бъде видян. Колкото по-малко е видим той като режисьорско приспособление, с което да ти се натрапи, толкоз е по-добре.
Това е като при футболен мач, когато съдията съвсем остава неосезаем, а не да накъсва играта, давайки картони, спирайки голови офанзиви, влизайки в пререкания, с цел да покаже, че и той е на терена - тогава няма хубав футболен мач. По същия метод е с режисура, в която не се замисляш, а следиш историята, която те вълнува, и излизаш или насълзен, или с усмивка на лицето, само че разчувствуван от това, което си гледал. За мен в основата е историята, която се споделя.
- През юни изиграхте за финален път мюзикъла " Страхотни момчета " в Младежкия спектакъл, който цели 15 години забавлява публиката. В своя разкрепостен стриптийз танц най-после шестимата безработни мъже захвърлят всичко до последната дреха. И в този миг публиката си дава сметка на какъв брой неща би трябвало да е подготвен артистът, когато изкуството и обичаната специалност го изискват.
- Да, когато започнахме спектакъла, бяхме с 15 години по-млади всички ние, в това число Стефан Мавродиев. Но малко по малко гласовете стават по-дрезгави, телата - по-непривлекателни, силата отслабва и всичко това дава отражение върху спектакъла. Мисля, че беше вярно, че след 15 години престанахме да го играем. По света са известни мюзикъли, които се играят с десетилетия, само че съставите се сменят. Мюзикълът е такава форма, в която нямаме обичаи и не се образоваме по какъв начин да играем в мюзикъл, тъй че за нас беше огромно предизвикателство. И с помощта на Румен Цонев, светла му памет, на останалите от екипа, на хореографката Мила Искренова, по някакъв метод се опитахме почтено да защитим и театъра, и персонажите, и себе си в този театър.
В " Прощална вечеря " - реж. Здравко Митков, Сатиричен спектакъл
- Играли сте и сте поставяли пиеси на доста подиуми в София и в страната, в държавни театри и в частни трупи. С театралната промяна бяха преобразувани, слети или закрити редица театрални институти. После беше въведен правилото на финансиране посредством делегираните бюджети. Смятате ли, че е подходящо едни и същи условия да се ползват към театрите в столицата и в по-малките градове?
- Естествено, би трябвало да се вземат поради другата евентуална аудитория и евентуалният живот на един театър в столичен и в извънстоличен спектакъл, в по-голям и в по-малък град. Всичко това би трябвало по някакъв метод да откри отражение в правенето на една промяна. Но аз съм последовател на делегираните бюджети. Днес, 13-14 години след промяната, не преставам да считам, че тя е вярна. Може би малко би трябвало да се поправя. Критерият би трябвало да бъде друг и евентуално да се отрази в другата ставка, при която се подтиква един или различен театър в един или различен спектакъл или град. Но че самият факт на делегираните бюджети е вярното финансиране на театрите, нямам подозрение. За мен 10 ноември за българския спектакъл пристигна на 1 ноември 2011 година, когато влезе в действие делегираният метод на финансиране.
- Припомнете какво беше ситуацията преди този момент.
- Към Министерството на културата имаше Център за спектакъл, който всяка година в края на януари излизаше със своите отчети кои постановки са най-гледани, кои са получили най-вече доходи и така нататък Ако вземем да вземем за пример последната година преди делегираните бюджети, обстановката беше неуместна: едни театри имаха представления всеки ден, други - единствено по няколко в месеца; а играеш - не играеш, си получаваш заплатата. Не мога да бъда покровител на тази уравниловка. След промяната стана по този начин, че който се труди, ще печели, а който желае да мързелува, няма да има пари. Според делегирания бюджет, всеки извоюван лев се дотира от Министерството на културата. Но с парите, които спечелиш, би трябвало да плащаш заплати, осигуровки, възнаграждения, ток, парно, командировки и така нататък Така че това е един тласък хората да се трудят.
- Защо, съгласно Вас, се случиха злоупотребите в някои театри, които станаха притежание през последните месеци?
- Защото евентуално някъде в системата има недогледани благоприятни условия. Според мен те не са направили някакво закононарушение целеустремено, очевидно системата им го е разрешила и те са се възползвали от неточност или уязвимост в нея. И от тази позиция тя би трябвало да бъде дисциплинирана. Нито един лев не може да излезе от Министерството на културата, без да има подписи на няколко оторизирани лица. Сега всеки подчертава върху няколко театъра, където е имало нарушавания, само че никой не споделя: Някой е изискал, някой е надписал, само че кой е одобрил... В момента всички приказваме за тези, които са взели парите, само че никой не приказва за тези, които са разрешили.
Реформата би трябвало да съществува, не може да се върне остарялото статукво. Според мен би трябвало да се върнат и художествените препоръки, които гледаха за художественото равнище на продукцията в театъра и в киното, още преди да стартира да се осъществя, по-късно се проследяваше по време на работата. Навремето този живописен съвет е правил и някаква активност на цензура - да не се позволяват политически неточни неща. Но с появяването на демокрацията художествените препоръки бяха жигосани, натоварени само с прегрешението на цензура. А не беше регистрирано, че те са конструкция, която следи и за естетическото и културното равнище на един артикул. Театралното зрелище е нещо, което със спускането на завесата изчезва, само че киното остава. Не знам неприятен български филм, докато имаше художествени препоръки. Нито един. Да, имаше " задържани " филми, които не бяха позволени до екран, само че кой от филмите от предишното не ни вълнуваше?! Трябва да се върнат художествените препоръки и може би те ще изиграят една от изчезналите функции за художественото равнище на театралните продукции. А дребните градчета би трябвало да се подкрепят посредством финансовата форма за разпространяване на продукцията.
- Честит Никулден, господин Урумов, цветущ имен ден! Каква е традицията за празника във Вашето семейство?
- Като морски човек съм обожател на морските риби, обаче в нашето общество се постанова от ден на ден традицията на трапезата да има шаран, поверия за люспите му и така нататък Но аз от мъничък, като изключим майчината кърма, евентуално първо съм опитал риба. Този празник е както Гергьовден - като народен празник, всички го честват, той е освен на Николаевците, на риболовците, на банкерите. Всички са с рибата на трапезата, черпят се, радват се и почитат чудотвореца Николай. Малко " неприятно " в тази ситуация е, че всеки си е приготвил рибата и даже да поканя няколко другари да прекараме празника дружно, те се събират със фамилиите си и става, както на Бъдни вечер.
- Френската комедия " Само не това име! ", която поставихте и в която изпълнявате една от функциите, излезе премиерно на 6 ноември. Билетите за всяко зрелище се изчерпват незабавно, щом ги пуснат. Както казвате в гилдията, по-лесно е да разплачеш някого, в сравнение с да го разсмееш. Но Вие постоянно успявате.
- Както знаем, драмата за едни е комедия за други - зависи от гледната точка. В тези моменти, чисто трагични, на моя воин, който и да е той, нормално му адвокатствам от първия до последния миг. И пропадам на 1000 %, защитавайки неговата теза или позиция, даже в случай че ще да бъде нелепа, смешна, безсмислена. Но когато си предан със сълзи да я защитиш, се поставяш в подтекста на комичната обстановка и евентуално това е ключът към разсмиването. Защото този воин става неплатежоспособен. Така е и в пиесата и постановката " Само не това име! ". Нашата битка и борба с героя на Михаил Билалов е епична и посвоему, меко казано, комична.
" Юн Габриел Боркман " - реж. Пламен Марков, държавна такса " Стоян Бъчваров " - Варна
- Известно е, че комедийният род Ви лежи на сърцето и на гения. Но предходната година увенчахте 60-годишния си празник с една роля, която е по-скоро трагична - на Юн Габриел Боркман от едноименната пиеса на Ибсен във Варненския спектакъл. Как подходихте към този облик?
- Най-напред би трябвало да благодаря на проф. Пламен Марков, режисьор на спектакъла, който ме предложения в този облик със следното изречение: " Време е да напомним на публиката за твоя трагичен натюрел. " Назад във времето съм имал своите трагични функции в театъра и в киното. Те не са били неотклонно трагични, а според в дадена обстановка какво ще се прояви от характера на героя. Всеки комедиен воин някъде надълбоко в себе си има своите драми. Както и назад - един надълбоко трагичен персонаж в дадена обстановка би звучал комедийно. В този смисъл одобрявам героите, които не са еднопланови, клиширано щампосани. Винаги е добре да изненадваш, да бъдеш непредвидим, да търсиш това, което е прикрито, което не е казано.
- Почти 25 години се превъплъщавате в облика на Бай Ганьо на екрана и на театралната сцена. Този наш фамозен воин има и смешни, и срамни действия, само че има ли и нещо позитивно в него?
" Бай Ганьо " - реж. Петър Кауков, Младежки спектакъл
- Бай Ганьо е най-дълго играният към този момент мой облик - 23 години на сцена, първите 12 в Пловдивския спектакъл, в този момент го играя в Младежкия спектакъл. Наред със своите комедийни проявления на сцената, даже на моменти докарващ фена до непоносимост, познавайки добре характера и чертите на този персонаж, има си и миговете, в които изрича такива истини с такава болежка, че публиката е разплакана, тъй като вижда в него себе си. Защото той е един от нас, събрал е в себе си всичко, което българинът има. В някои моменти са преекспонирани и са изведени по-ярко неговите грубости и дебелашки проявления, само че това е единствено един воин, останал сред кориците на творбата на Алеко Константинов. А белким не го виждаме и измежду нас?! И като сборен облик в края на своето произведение посредством него Алеко споделя: " Прости ми, Бай Ганьо, че те описах в такива нелицеприятни краски, ти не си чак толкоз неприятен. " Изрежда и някои негови положителни качества като национализъм, пригодливост и така нататък И споделя: " Не ти си неприятният, Бай Ганьо, средата е неприятна. "
Този Бай Ганьо става приветлив на публиката, тъй като доста добре знае, че няма потенциала да ръководи, той в никакъв случай не е желал да бъде управленец. Той е търсел управленци, на които да бъде зависещ и да ги употребява, в случай че може, за своя изгода. Ще докара 500 души със сопи да пребият съперниците и по-късно ще пристигна да си търси благинките. Дотам му стигат фантазиите. Или както споделяше Георги Калоянчев във филмовата версия на " Бай Ганьо ", където аз играх сина му, а той се явяваше като духа на татко ми: " Е, ти ме надмина, бе! Едно време какъв беше моят кяр - най-вече да хвана една муха и да я хвърля в супата, с цел да си желая втора. "
- Вие май симпатизирате на своите герои, даже когато имат повече недостатъци, в сравнение с позитивни качества.
- Всеки от моите герои, трагични или комедийни, има може би и своята противоположна страна. Както споделяше татко ми, Дяволът не е чак толкоз черен, колкото го рисуват. Както споделя Константин Сергеевич Станиславски и както са ни учили в академията, би трябвало да търсим в черното бялата точка и в бялото черната точка. Винаги съм се старал да диря в своите персонажи и нещо по-различно, по-необичайно и най-много човешки да подходя към всеки от тях.
Всеки има своето опрощение, претекст, поради който е направил едно или друго и в доста от случаите това не е толкоз опрощение, а надълбоко съзнателен претекст. Въпросът е, че той се е затворил в своя си претекст и не може да осъзнае в съпоставяне и в подтекста на живота, в който живее обществото като цяло, неговите претекстове къде са верни, съгласно общите правила и закони на живота. Затова аз благородно адвокатствам на моите герои и в един миг те стават симпатични.
Такива неща ме вълнуват, обмислям в тази посока и се пробвам да диря повода за едно или за второ при един или различен персонаж. И може би тогава те излизат по-правдиви или по-верни. И може би триумфът се дължи на това.
- През ноември Ви гледахме в София в ролята на Станчо Квасников във Вашата режисура " Службогонци " в Ловешкия спектакъл. " Да, държавното управление падна, кой какво можа - открадна... " Така стартира Вашето авторско стихотворение, което прозвуча на финала, като че ли прехвърляйки мост през миналите 120 години към днешния ден. Променило ли се е нещо?
- Като че ли не. Вижте какъв брой настоящо звучи всичко... И това е неприятното. Не единствено във Вазовите и в Алековите творби, а на всички тези, които в зората на нашата независимост, на нова България след Освобождението, когато творят огромните ни писатели, мечтатели, и в това време обезверени и ядосани са си отишли от живота. Нищо не се е трансформирало от този момент. Средата, за която приказва Алеко, да не би да е изменена? Нали тази среда ражда тези хора. Тя става основа, с цел да избуят едни или други пристрастености.
" Пиесата, която се обърка " - реж. Асен Блатечки
- Моноспектаклите са специфичен род. Какво е да излезеш самичък на сцената пред стотици фенове и да ги увлечеш в историята по този начин, че да усещат наличието на многото персонажи от живота на един-единствен воин посредством неговия роман?
- Моноспектакълът по принцип има монологична форма на изложение, в този смисъл той е една изповедна форма. И ти би трябвало да бъдеш извънредно почтен, прям, с цел да привлечеш фена за сътрудник, да може той да ти повярва, да ти се довери и да проведете разговор. Това е сложното там, нямаш различен сътрудник, а феновете, очите, които те гледат, и сърцата, които би трябвало да спечелиш, са доста. От друга страна, моноспектакъл се прави, когато имаш идея, която би трябвало да защитиш. Ако не отстояваш някаква идея, зад която да застанеш в този моноспектакъл, няма смисъл. Твърде безсрамно е да излезеш пред публиката и да я занимаваш с персоналните си терзания, които не са идея, а твои мисли. Трябва да бъдеш почтен и да се разголиш до дъно - публиката тогава ти се доверява, можеш да я поведеш и да я заведеш, където искаш. Но доверието се печели мъчно, печели се с откровеност и почтеност, с позиция и идея.
- Споделяли сте, че гледате с почит на работата на режисьорите, когато играете в нечия режисура. Вие самият какъв сте като режисьор?
- Ние, актьорите, сме проводници на една режисьорска идея, а не я сътворяваме. Можем да бъдем съучастници, да предлагаме свои хрумвания и в случай че правят работа на режисьора, в случай че са в посоката на неговото търсене, той може да ги утвърди и да ги вземе, или да се откаже. И тук няма никаква сръдня. А когато съм режисьор, извънредно доста се поверявам на актьорите, тъй като обичам да върша актьорски спектакъл - игрови, динамичен, по този начин, както артисти биха разказали една история. В този смисъл за мен режисурата е умеенето увлекателно и непредвидимо да разказваш вълнуващи истории. Нищо повече от това.
В този смисъл театърът може да бъде всевъзможен - съвременен, закостенял, неуместен, само че в последна сметка той се дели на два типа - трогателен или не толкоз трогателен. Не одобрявам образния спектакъл, чиито изразни средства са образните резултати - мултимедията, светлинните и звуковите резултати, с които би трябвало да впечатлим фена. Не одобрявам спектакъл на впечатляването, а спектакъл на вълнуването и на вълнението. Също не одобрявам театъра, в който режисьорът от всеки ъгъл на сцената крещи: " И аз съм тук, и аз съм тук! " Агресивната постановка, която оставя своя почерк и обезателно егоистично държи той да бъде видян. Колкото по-малко е видим той като режисьорско приспособление, с което да ти се натрапи, толкоз е по-добре.
Това е като при футболен мач, когато съдията съвсем остава неосезаем, а не да накъсва играта, давайки картони, спирайки голови офанзиви, влизайки в пререкания, с цел да покаже, че и той е на терена - тогава няма хубав футболен мач. По същия метод е с режисура, в която не се замисляш, а следиш историята, която те вълнува, и излизаш или насълзен, или с усмивка на лицето, само че разчувствуван от това, което си гледал. За мен в основата е историята, която се споделя.
- През юни изиграхте за финален път мюзикъла " Страхотни момчета " в Младежкия спектакъл, който цели 15 години забавлява публиката. В своя разкрепостен стриптийз танц най-после шестимата безработни мъже захвърлят всичко до последната дреха. И в този миг публиката си дава сметка на какъв брой неща би трябвало да е подготвен артистът, когато изкуството и обичаната специалност го изискват.
- Да, когато започнахме спектакъла, бяхме с 15 години по-млади всички ние, в това число Стефан Мавродиев. Но малко по малко гласовете стават по-дрезгави, телата - по-непривлекателни, силата отслабва и всичко това дава отражение върху спектакъла. Мисля, че беше вярно, че след 15 години престанахме да го играем. По света са известни мюзикъли, които се играят с десетилетия, само че съставите се сменят. Мюзикълът е такава форма, в която нямаме обичаи и не се образоваме по какъв начин да играем в мюзикъл, тъй че за нас беше огромно предизвикателство. И с помощта на Румен Цонев, светла му памет, на останалите от екипа, на хореографката Мила Искренова, по някакъв метод се опитахме почтено да защитим и театъра, и персонажите, и себе си в този театър.
В " Прощална вечеря " - реж. Здравко Митков, Сатиричен спектакъл
- Играли сте и сте поставяли пиеси на доста подиуми в София и в страната, в държавни театри и в частни трупи. С театралната промяна бяха преобразувани, слети или закрити редица театрални институти. После беше въведен правилото на финансиране посредством делегираните бюджети. Смятате ли, че е подходящо едни и същи условия да се ползват към театрите в столицата и в по-малките градове?
- Естествено, би трябвало да се вземат поради другата евентуална аудитория и евентуалният живот на един театър в столичен и в извънстоличен спектакъл, в по-голям и в по-малък град. Всичко това би трябвало по някакъв метод да откри отражение в правенето на една промяна. Но аз съм последовател на делегираните бюджети. Днес, 13-14 години след промяната, не преставам да считам, че тя е вярна. Може би малко би трябвало да се поправя. Критерият би трябвало да бъде друг и евентуално да се отрази в другата ставка, при която се подтиква един или различен театър в един или различен спектакъл или град. Но че самият факт на делегираните бюджети е вярното финансиране на театрите, нямам подозрение. За мен 10 ноември за българския спектакъл пристигна на 1 ноември 2011 година, когато влезе в действие делегираният метод на финансиране.
- Припомнете какво беше ситуацията преди този момент.
- Към Министерството на културата имаше Център за спектакъл, който всяка година в края на януари излизаше със своите отчети кои постановки са най-гледани, кои са получили най-вече доходи и така нататък Ако вземем да вземем за пример последната година преди делегираните бюджети, обстановката беше неуместна: едни театри имаха представления всеки ден, други - единствено по няколко в месеца; а играеш - не играеш, си получаваш заплатата. Не мога да бъда покровител на тази уравниловка. След промяната стана по този начин, че който се труди, ще печели, а който желае да мързелува, няма да има пари. Според делегирания бюджет, всеки извоюван лев се дотира от Министерството на културата. Но с парите, които спечелиш, би трябвало да плащаш заплати, осигуровки, възнаграждения, ток, парно, командировки и така нататък Така че това е един тласък хората да се трудят.
- Защо, съгласно Вас, се случиха злоупотребите в някои театри, които станаха притежание през последните месеци?
- Защото евентуално някъде в системата има недогледани благоприятни условия. Според мен те не са направили някакво закононарушение целеустремено, очевидно системата им го е разрешила и те са се възползвали от неточност или уязвимост в нея. И от тази позиция тя би трябвало да бъде дисциплинирана. Нито един лев не може да излезе от Министерството на културата, без да има подписи на няколко оторизирани лица. Сега всеки подчертава върху няколко театъра, където е имало нарушавания, само че никой не споделя: Някой е изискал, някой е надписал, само че кой е одобрил... В момента всички приказваме за тези, които са взели парите, само че никой не приказва за тези, които са разрешили.
Реформата би трябвало да съществува, не може да се върне остарялото статукво. Според мен би трябвало да се върнат и художествените препоръки, които гледаха за художественото равнище на продукцията в театъра и в киното, още преди да стартира да се осъществя, по-късно се проследяваше по време на работата. Навремето този живописен съвет е правил и някаква активност на цензура - да не се позволяват политически неточни неща. Но с появяването на демокрацията художествените препоръки бяха жигосани, натоварени само с прегрешението на цензура. А не беше регистрирано, че те са конструкция, която следи и за естетическото и културното равнище на един артикул. Театралното зрелище е нещо, което със спускането на завесата изчезва, само че киното остава. Не знам неприятен български филм, докато имаше художествени препоръки. Нито един. Да, имаше " задържани " филми, които не бяха позволени до екран, само че кой от филмите от предишното не ни вълнуваше?! Трябва да се върнат художествените препоръки и може би те ще изиграят една от изчезналите функции за художественото равнище на театралните продукции. А дребните градчета би трябвало да се подкрепят посредством финансовата форма за разпространяване на продукцията.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ