Николай Милчев, поет* ДА ПРОСИЯЕ ЛИЦЕТО НА БОГА За интервюто

Николай Милчев, поет*

ДА ПРОСИЯЕ ЛИЦЕТО НА БОГА

За изявлението на Патриарх Даниил по Българска национална телевизия

Имам потребност от положителни и благи думи. Имаме потребност от положителни и благи думи – от думи, които са почтени, човешки, които успокояват. 

Омръзнало ми е думите да наподобяват на бодли, а не на меки зелени листа и на цветове. Омръзнало ми е думите да раздират, а не да съшиват и съединяват.

Българската национална телевизия тази заран излъчи интервю с Патриарх Даниил. Темата беше за въвеждането на вероучение в учебно заведение. Младият ни Патриарх сподели неща, които не бях чувал до момента от върховен свещеник. Призна си неща, които никой върховен свещеник не бях чувал да си признава, призна си неща, които ние, елементарните хора, доста постоянно крием. 
Каза да вземем за пример, че като възпитаник – по времето на социализма, е гледал прекомерно в профил на Църквата, че е бил пионерче, че е членувал в Комсомола. Каза, че надали не - не е вярвал в Господ. И се прекръсти, и изиска амнистия, че е стоял настрана от Църквата. 

И на мен някак си ми олекна – олекна ми от това негово самопризнание, тъй като другояче излизаше, че надали освен аз съм бил пионерче и комсомолец и че всички останали са били принудително с червени връзки и изключени от Комсомола.

Наглед е елементарна работа признанието и изповедта, само че няма по-трудно нещо от това да си признаеш. Да си признаеш, че преди да бъдеш Патриарх, преди да бъдеш публицист, доктор, водач, фаянсаджия и козар на село, си бил дете, юноша, госпожица, бил си човек. 

Имам потребност от истинни и почтени думи. Имаме потребност от истинни и от почтени думи. Имаме потребност от неща, които ни събират, които ни оказват помощ да живеем дружно, да се намираме. 

Дали това е религията, не знам. Дали е източното православие, или исляма – също не знам. Но знам, че би трябвало да има положителни думи, че би трябвало да има положителни образци и разкази, че би трябвало да има морал, че би трябвало да си държим на думата. Че би трябвало да стоим и да седим един до различен.

Останах доста впечатлен какъв брой земно и човешки приказва българският Патриарх. Усетих го като човек със лично мнение, със лична позиция. Не усетих бялото патриаршеско покривало да го е замаяло. Не усетих, както доста пъти съм усещал, владишката корона да прави от индивида полубог. Или надута кукла. 

Извинявам се за тези думи, само че по този начин съм си мислел и това съм чувствал, когато съм гледал доста от владиците. 

Едни от първите сведения, които са останали за образованието в света въобще, са от шумерската цивилизация. В учебно заведение тогава – близо три хиляди години преди новата епоха, са се изучавали шумерски език, изобразяване, зоология, биология, теология. Имало е шеф на учебното заведение и двама помощници. Единият от помощниците е бил отговорник за камшиците. Става дума за наказванията. Наказвали са учениците за непокорство, за безгрижие, за повдигане на звук и, забележете – за неприятен калиграфия. Оказва се, че камшиците са били значимо възпитателно средство. Сега за камшици и дума не може да става, тъй като вместо учебните камшици има хиляди други невидими камшици, които скъсват кожата на младежа по всички линии – житейски, обществени, политически. Дрогата да вземем за пример – какъв по-голям бич от нея? Или отчуждението, или сенките на улицата, на отчаянието, на всепозволеността. Камшик до камшика ги чакат младежите в живота.

Регулатори обаче би трябвало да има. Картините би трябвало да имат рамки, морето би трябвало да има небосвод и бряг, планетата би трябвало да има небе… А индивидът би трябвало да има координатна система и компас. И какво неприятно, в случай че религията помогне за това? 
Колкото повече натрупвам години върху гърба си, толкоз повече разбирам, че неприятните каузи и думи, загърбването, изолирането са път без излаз. Те могат и да те успокоят краткотрайно, само че не успокояват нищо към теб. 

С изявлението си тази заран, даже в случай че щете – с метода, по който се беше попрегърбил младият ни Патриарх, до момента в който седеше, си мисля, че би трябвало да се върви по този път - по пътя на близостта, по пътя към оная съкровена загадка, която се назовава Бог, Природа, Вселенски разсъдък или кой знае какво. 

Особено ме впечатли финалът на изявлението. Може и да бъркам, само че когато стартира да приказва, че ние не можем да бъдем изгубено стадо, което върви без овчар, Даниил безсъзнателно поклащаше глава ту наляво, ту надясно, както вършат овцете, когато пасат. Ето ви го Пастирът, ето ви го и стадото. Когато се слеят, лицето на Бог просиява.

Имаме потребност от положителни думи. Аз самият нуждая се от положителни думи. И скърбя, че от време на време върша противоположното – че повече късам, в сравнение с да скърпвам. Измъчвам се от това. Тежат ми неприятните думи.

Да просияе лицето на Бога – това сподели най-после Патриарх Даниил. Ами дано да просияе – по-хубаво от това няма. И като просияе лицето на Бога, и по нашите лица ще има повече светлина. 

Сега виждам през прозореца какви огромни бели свещници са запалили кестените пред двора на църквата. Нацъфтели са и цветовете им са съвсем като запалени свещници – сияят.

* Николай Милчев е един от най-известните и четени модерни български поети. Бил е член на публицистичната гилдия на сп. „ Родна тирада “. Сътрудничи на целия книжовен щемпел, негови стихове са предавани по Българското радио, Българска национална телевизия и други Бил е член на Съюза на българските писатели от 1993 година  и на неговия директорски съвет. Напуска Съюз на българските писатели през 2016 година

Носител е на доста литературни награди измежду които -  „ Божидар Божилов “, „ Петя Караколева “, „ Биньо Иванов “, „ Теодор Траянов “, лауреат е на състезанието „ Златен ланец “ на в. „ Труд “ и други Два пъти е бил номиниран за премията „ Балканика “.