Николай Иванов: Мога само да съм доволен от съдбата си
Николай Иванов е измежду последните огромни имена, които оставиха трайна следа в историята на волейболния ЦСКА. Роден на 14 юни 1972 година в Перник, той печели 6 трофеи с екипа на „ армейците “. Водещ играч освен на ЦСКА, само че и в националния тим, където разпределя играта в продължение на близо 15 години. С доста сполучлива кариера и в чужбина, оказал помощ на ЦСКА да играе полуфинал за Купата на CEV през 2011 година.
Николай Иванов приказва за първите си стъпки в спорта, за кариерата си в ЦСКА и в националния тим пред уеб страницата на ВК ЦСКА.
- Господин Иванов, по какъв начин стартира за Вас приказката с ЦСКА?
– Приказката започва през 1986 година. Започнах да играя волейбол в Миньор Перник и по това време, когато бяхме юноши, играехме контролни срещи, ЦСКА идваше в Перник, а треньор беше Стефан Христов. Явно е видял нещо в мен и се започнаха диалози за прекосяването ми. Историята е много забавна, тъй като в това минало време не се случваха по този начин елементарно прехвърлянията, имах много проблеми, както аз, по този начин и моето семейство. Защото одобрих поканата, само че до момента в който завърши всичко имаше дълга сага, тъй като стопирах да отивам на тренировки в Перник, единствено един-два пъти правех занимания с ЦСКА, а учех в спортно учебно заведение там. Намалиха ми държанието, нещата стигнаха на малко по-високо равнище, по партийна линия да оказват напън на родителите ми, надали не че ще ги уволнят от работа и ще ги изселят от града. Но получих поддръжка от ЦСКА, демонстрираха самообладание и по този начин стартира моята приказка, април месец 1986 година, вторият период постъпих в спортното.
- Колко време Ви лиши да пробиете до мъжкия тим?
– До 90-а година, може би 3-4 години, като прекосих през всички гарнитури на школата. Тогава имаше пионери, юноши младша, старша и по-перспективните ги вземаха към този момент и при мъжете. За моя наслада аз попаднах в тази категория и още трета година, старша възраст, започнаха да ме вземат за тренировки на „ Васил Симов “, в комплекс „ Червено знаме “, който бе неповторим, освен за България, само че и за Европа. За хората, които обичат спорта, би трябвало да знаят, че там имаше стадион. Сега виждаме разрухата, само че преди този момент имаше площадки, залата, в която ЦСКА в този момент оцелява. В тези години школата се обитаваше в някогашното отделение, което също не съществува, към този момент е Бизнес парк.
- Какво бе чувството да сте около тези огромни имена в клуба?
– В първите години не се събличахме в съблекалните на мъжкия тим, само че срещайки звездите на тима по коридора, стояхме спокойно и почтително стъпвахме, до момента в който не получим реакция от тях. Респектът бе на доста високо равнище. Може би в най-смелите си фантазии не съм предполагал, че ще мине интервал от време и с тези хора ще съм в един тим, освен в ЦСКА, само че и в националния тим. Мога единствено да съм удовлетворен от ориста.
- От всичките треньори има ли подобен за който може да кажете, че е оставил най-трайна диря у вас?
– Имах базови умения още от Миньор, когато Николай Коритаров ми беше треньор, след това и Тошко Тотев, лека му памет. После Стефан Христов беше индивидът, с който хвърлихме много работа. После тези старания бяха видяни от Иван Сеферинов и Стойчо Крайчев, които бяха треньори на мъжете и са видели вероятност в мен. Казвал съм го и преди, че аз играех като нападател, само че трансформацията ми да стана разпределител бе при Иван Сеферинов. Няма да го не помни, пред залата ми сподели: „ Ако искаш да играеш огромен волейбол, би трябвало да си разпределител или си вземаш сакчето и си отиваш там, откъдето си пристигнал “. Защото като младеж и юноша бях пораснал до 192 сантиметра, колкото съм и в този момент. Но с качване на равнището изпитвах известни усложнения и в случай че бях траял като нападател, щях да остана на приблизително равнище и надали да стигна до националния тим. Докато като разпределител играх 13-14 години.
- Това ли бе повратният миг, с цел да станете разпределител?
– Това беше повратният миг. Бях на 17-годишна възраст. Малко хора знаят, само че тогава отидохме на международно състезание за юноши и това ми бе първият огромен шампионат като главен разпределител, взехме бронзови медали през 1989-а. Тогава поех тази линия, с доста усилени тренировки. Структурирането на тима беше такова, че имаше офицери, бойци и дребна част възпитаници. Когато свършваше главната подготовка, бойците оставаха аз да им депозирам, а те да атакуват. През този интервал хвърлихме много работа, която даде своя резултат.
- Кои са най-емблематичните мачове в кариерата Ви в ЦСКА?
– Има един, който ми се е запазил в главата, с лек отрицателен нюанс. Имаше купа във Велико Търново, 89 или 90 година. Нашият тим беше един от любимците, групата беше избрана, нашата бе на учениците, дежурни по време на целия шампионат, само че получих опция да играя против Черно море. Влизайки, започнах да „ създавам “. Беше 11:4 в наша изгода, играеше се по остарялата система. От моето „ творене “ Черно море ни изравниха и ме смениха. Това е мач, който може и да е отрицателен, само че ми е останал трайно в съзнанието, тъй като пробвах високото равнище, да видя по какъв начин ще се случат нещата и си взех доста поучения от този дуел. Други паметни са всички, в самото начало, даже когато не вземах доста присъединяване, против „ Левски “. Залите се пръскаха по шевовете, с цел да влязат и да гледат хората. Огромен заряд, първокласен волейбол и добра атмосфера.
- При толкоз доста триумфи, златни медали, победи, имал ли сте и по-трудни моменти в клуба? Такива с травми или интервали, в които да не играете?
– Контузиите при мен пристигнаха на по-късен стадий. В този интервал, до момента в който бях в ЦСКА, имаше огромен възторг и предпочитание за доказване и хванахме един от най-гадните интервали, в който усетихме абдикацията от спорта. Не единствено от спорта, само че и от всяка сфера на нашия живот. Стана по-трудно, само че това, че бяхме в спорта, ни запази, тъй като имахме подреденост.
- Как се преодоляват такива интервали?
– С самообладание, дисциплинираност, това е най-важното. Здрав разсъдък и да се търсят положителните разновидности. В спорта нищо не се случва с магическа пръчка, би трябвало да има трайно струпване, да се свърши размер от работа, положително стичане на събитията. Но търпението е главно.
- Толкова години в клуба много другарства сте имали. Кои са останали най-трайни?
– С всички, с които съм работил през годините, съм стремял да запазя положителни връзки. В разнообразни интервали сме били по-близо или по-далеч с едни или други. Със Сашо Попов израснахме дружно, той беше капитан на тима, когато аз пристигнах в София. После в мъжкия тим имаше състезатели, с които играех в ЦСКА, с други пък в националния. Не бих желал да показвам имена, с цел да не пропусна някой. Останал съм с положителни усещания и връзки с всички.
- ЦСКА е доста по-различен клуб от всички останали. Колко е мъчно да се носи отговорност при „ армейците “?
– Преди беше по-трудно, в този момент нещата се трансформираха. Това са 4 букви, които към момента имат своята стойност. Всеки има своето време и от него зависи по какъв начин ще го употребява и оползотвори, до каква степен ще остави нещо след себе си. Щом ме търсите, значи и аз нещо съм направил. През годините тази промяна на цялата ни система най-вече удари този клуб. Всички други ведомствени клубове, по една или друга причина, или си резервираха сферата на въздействие или останаха с позиции във властта, до момента в който ЦСКА безусловно бе разпарчетосан. Направи се всичко допустимо, с цел да се вземе оптималното от ЦСКА като клуб, тъй като на първо място бе обединено.
- Накъде поехте след ЦСКА?
– 96 година отпътувах за Италия, изкарах един сезон там, по-късно една година в България се върнах, а от 98-а близо 10 години в чужбина – Турция, Русия, Полша, най-силните шампионати на Европа. За да пристигна интервала да се върна там, откъдето потеглих. Беше пристигнало времето да се прибера, положително стичане на събитията ни събра славни старчета ветерани в ЦСКА, които направихме паметни мачове в „ Арена Самоков “, изпитвахме неповторимо наслаждение, тъй като бяхме на по 35-40 години, правейки всичко в името на обичта към обещано нещо. Сещайки се какво беше в „ Арена Самоков “ – неповторимо преживяване с всички тимове, с които се срещнахме, с поддръжката на армейската общественост. Правехме нещата, както би трябвало.
- Треньор, анализатор, началник на уебсайт, по какъв начин се справяте с всички тези задания?
– Това е волейбол в другата му същина. Не се занимавам с нуклеарна физика или материя, която ми е непозната. От това разбирам и съм удовлетворен от това, което правя. Надявам се да съм потребен на българския волейбол. Стремял съм се да давам друга позиция и да бъда в помощ. Не го чувствам като някакво задължение или тежест – прави ми удоволствие да съм в този „ бизнес “. След като знаеш сърцевината на нещата, по този начин е по-лесно и даваш добавена стойност.
- Коя позиция ви приляга най-вече от тях?
– Трудно ми е да кажа. Те се преплитат нещата, близки, само че и извънредно разнообразни. Вече имам сериозен опит и в аналитичната активност, работил съм с доста планове, импортирам друга позиция от индивида експерт. Това е едно от нещата, които върша на драго сърце и не изпитвам компликации. Тук е моментът да кажа, че това, с което състезателите се занимават, е най-лесното. Сутрин 2 часа и следобяд 3 часа, с това което обичат. Но с цел да се случи това, има един кръг от хора, които поставят колосални старания, с цел да се направи тази организация. Това са действия, които актуалните състезатели, или не ги знаят или не го осъзнават, какъв брой доста време и работа изискват. Някои не го правят оценка и минавайки от другата страна, малко се нервирам от някои изявления, че надали не, не се поставят старания, че няма основана организация, без да се замислят какъв брой е комплицирано. На национално равнище сме в доста тежка обстановка, тъй като се борим с клубове и федерации с материална база, организация и големи бюджетни, само че все пак се оправяме на положително равнище.
- Какво бихте споделили на днешните волейболисти на ЦСКА? И какъв съвет бихте им дал?
– През годините съм се научил, в случай че не те питат за съвет, не го давай. Бих споделил да преследват фантазиите си и да бъдат упорити, тъй като нищо не идва безплатно и прекомерно бързо. Трябва да мине избран интервал от време, да се положат оптимални старания и рано или късно тези старания ще дадат своя резултат.
Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,
Николай Иванов приказва за първите си стъпки в спорта, за кариерата си в ЦСКА и в националния тим пред уеб страницата на ВК ЦСКА.
- Господин Иванов, по какъв начин стартира за Вас приказката с ЦСКА?
– Приказката започва през 1986 година. Започнах да играя волейбол в Миньор Перник и по това време, когато бяхме юноши, играехме контролни срещи, ЦСКА идваше в Перник, а треньор беше Стефан Христов. Явно е видял нещо в мен и се започнаха диалози за прекосяването ми. Историята е много забавна, тъй като в това минало време не се случваха по този начин елементарно прехвърлянията, имах много проблеми, както аз, по този начин и моето семейство. Защото одобрих поканата, само че до момента в който завърши всичко имаше дълга сага, тъй като стопирах да отивам на тренировки в Перник, единствено един-два пъти правех занимания с ЦСКА, а учех в спортно учебно заведение там. Намалиха ми държанието, нещата стигнаха на малко по-високо равнище, по партийна линия да оказват напън на родителите ми, надали не че ще ги уволнят от работа и ще ги изселят от града. Но получих поддръжка от ЦСКА, демонстрираха самообладание и по този начин стартира моята приказка, април месец 1986 година, вторият период постъпих в спортното.
- Колко време Ви лиши да пробиете до мъжкия тим?
– До 90-а година, може би 3-4 години, като прекосих през всички гарнитури на школата. Тогава имаше пионери, юноши младша, старша и по-перспективните ги вземаха към този момент и при мъжете. За моя наслада аз попаднах в тази категория и още трета година, старша възраст, започнаха да ме вземат за тренировки на „ Васил Симов “, в комплекс „ Червено знаме “, който бе неповторим, освен за България, само че и за Европа. За хората, които обичат спорта, би трябвало да знаят, че там имаше стадион. Сега виждаме разрухата, само че преди този момент имаше площадки, залата, в която ЦСКА в този момент оцелява. В тези години школата се обитаваше в някогашното отделение, което също не съществува, към този момент е Бизнес парк.
- Какво бе чувството да сте около тези огромни имена в клуба?
– В първите години не се събличахме в съблекалните на мъжкия тим, само че срещайки звездите на тима по коридора, стояхме спокойно и почтително стъпвахме, до момента в който не получим реакция от тях. Респектът бе на доста високо равнище. Може би в най-смелите си фантазии не съм предполагал, че ще мине интервал от време и с тези хора ще съм в един тим, освен в ЦСКА, само че и в националния тим. Мога единствено да съм удовлетворен от ориста.
- От всичките треньори има ли подобен за който може да кажете, че е оставил най-трайна диря у вас?
– Имах базови умения още от Миньор, когато Николай Коритаров ми беше треньор, след това и Тошко Тотев, лека му памет. После Стефан Христов беше индивидът, с който хвърлихме много работа. После тези старания бяха видяни от Иван Сеферинов и Стойчо Крайчев, които бяха треньори на мъжете и са видели вероятност в мен. Казвал съм го и преди, че аз играех като нападател, само че трансформацията ми да стана разпределител бе при Иван Сеферинов. Няма да го не помни, пред залата ми сподели: „ Ако искаш да играеш огромен волейбол, би трябвало да си разпределител или си вземаш сакчето и си отиваш там, откъдето си пристигнал “. Защото като младеж и юноша бях пораснал до 192 сантиметра, колкото съм и в този момент. Но с качване на равнището изпитвах известни усложнения и в случай че бях траял като нападател, щях да остана на приблизително равнище и надали да стигна до националния тим. Докато като разпределител играх 13-14 години.
- Това ли бе повратният миг, с цел да станете разпределител?
– Това беше повратният миг. Бях на 17-годишна възраст. Малко хора знаят, само че тогава отидохме на международно състезание за юноши и това ми бе първият огромен шампионат като главен разпределител, взехме бронзови медали през 1989-а. Тогава поех тази линия, с доста усилени тренировки. Структурирането на тима беше такова, че имаше офицери, бойци и дребна част възпитаници. Когато свършваше главната подготовка, бойците оставаха аз да им депозирам, а те да атакуват. През този интервал хвърлихме много работа, която даде своя резултат.
- Кои са най-емблематичните мачове в кариерата Ви в ЦСКА?
– Има един, който ми се е запазил в главата, с лек отрицателен нюанс. Имаше купа във Велико Търново, 89 или 90 година. Нашият тим беше един от любимците, групата беше избрана, нашата бе на учениците, дежурни по време на целия шампионат, само че получих опция да играя против Черно море. Влизайки, започнах да „ създавам “. Беше 11:4 в наша изгода, играеше се по остарялата система. От моето „ творене “ Черно море ни изравниха и ме смениха. Това е мач, който може и да е отрицателен, само че ми е останал трайно в съзнанието, тъй като пробвах високото равнище, да видя по какъв начин ще се случат нещата и си взех доста поучения от този дуел. Други паметни са всички, в самото начало, даже когато не вземах доста присъединяване, против „ Левски “. Залите се пръскаха по шевовете, с цел да влязат и да гледат хората. Огромен заряд, първокласен волейбол и добра атмосфера.
- При толкоз доста триумфи, златни медали, победи, имал ли сте и по-трудни моменти в клуба? Такива с травми или интервали, в които да не играете?
– Контузиите при мен пристигнаха на по-късен стадий. В този интервал, до момента в който бях в ЦСКА, имаше огромен възторг и предпочитание за доказване и хванахме един от най-гадните интервали, в който усетихме абдикацията от спорта. Не единствено от спорта, само че и от всяка сфера на нашия живот. Стана по-трудно, само че това, че бяхме в спорта, ни запази, тъй като имахме подреденост.
- Как се преодоляват такива интервали?
– С самообладание, дисциплинираност, това е най-важното. Здрав разсъдък и да се търсят положителните разновидности. В спорта нищо не се случва с магическа пръчка, би трябвало да има трайно струпване, да се свърши размер от работа, положително стичане на събитията. Но търпението е главно.
- Толкова години в клуба много другарства сте имали. Кои са останали най-трайни?
– С всички, с които съм работил през годините, съм стремял да запазя положителни връзки. В разнообразни интервали сме били по-близо или по-далеч с едни или други. Със Сашо Попов израснахме дружно, той беше капитан на тима, когато аз пристигнах в София. После в мъжкия тим имаше състезатели, с които играех в ЦСКА, с други пък в националния. Не бих желал да показвам имена, с цел да не пропусна някой. Останал съм с положителни усещания и връзки с всички.
- ЦСКА е доста по-различен клуб от всички останали. Колко е мъчно да се носи отговорност при „ армейците “?
– Преди беше по-трудно, в този момент нещата се трансформираха. Това са 4 букви, които към момента имат своята стойност. Всеки има своето време и от него зависи по какъв начин ще го употребява и оползотвори, до каква степен ще остави нещо след себе си. Щом ме търсите, значи и аз нещо съм направил. През годините тази промяна на цялата ни система най-вече удари този клуб. Всички други ведомствени клубове, по една или друга причина, или си резервираха сферата на въздействие или останаха с позиции във властта, до момента в който ЦСКА безусловно бе разпарчетосан. Направи се всичко допустимо, с цел да се вземе оптималното от ЦСКА като клуб, тъй като на първо място бе обединено.
- Накъде поехте след ЦСКА?
– 96 година отпътувах за Италия, изкарах един сезон там, по-късно една година в България се върнах, а от 98-а близо 10 години в чужбина – Турция, Русия, Полша, най-силните шампионати на Европа. За да пристигна интервала да се върна там, откъдето потеглих. Беше пристигнало времето да се прибера, положително стичане на събитията ни събра славни старчета ветерани в ЦСКА, които направихме паметни мачове в „ Арена Самоков “, изпитвахме неповторимо наслаждение, тъй като бяхме на по 35-40 години, правейки всичко в името на обичта към обещано нещо. Сещайки се какво беше в „ Арена Самоков “ – неповторимо преживяване с всички тимове, с които се срещнахме, с поддръжката на армейската общественост. Правехме нещата, както би трябвало.
- Треньор, анализатор, началник на уебсайт, по какъв начин се справяте с всички тези задания?
– Това е волейбол в другата му същина. Не се занимавам с нуклеарна физика или материя, която ми е непозната. От това разбирам и съм удовлетворен от това, което правя. Надявам се да съм потребен на българския волейбол. Стремял съм се да давам друга позиция и да бъда в помощ. Не го чувствам като някакво задължение или тежест – прави ми удоволствие да съм в този „ бизнес “. След като знаеш сърцевината на нещата, по този начин е по-лесно и даваш добавена стойност.
- Коя позиция ви приляга най-вече от тях?
– Трудно ми е да кажа. Те се преплитат нещата, близки, само че и извънредно разнообразни. Вече имам сериозен опит и в аналитичната активност, работил съм с доста планове, импортирам друга позиция от индивида експерт. Това е едно от нещата, които върша на драго сърце и не изпитвам компликации. Тук е моментът да кажа, че това, с което състезателите се занимават, е най-лесното. Сутрин 2 часа и следобяд 3 часа, с това което обичат. Но с цел да се случи това, има един кръг от хора, които поставят колосални старания, с цел да се направи тази организация. Това са действия, които актуалните състезатели, или не ги знаят или не го осъзнават, какъв брой доста време и работа изискват. Някои не го правят оценка и минавайки от другата страна, малко се нервирам от някои изявления, че надали не, не се поставят старания, че няма основана организация, без да се замислят какъв брой е комплицирано. На национално равнище сме в доста тежка обстановка, тъй като се борим с клубове и федерации с материална база, организация и големи бюджетни, само че все пак се оправяме на положително равнище.
- Какво бихте споделили на днешните волейболисти на ЦСКА? И какъв съвет бихте им дал?
– През годините съм се научил, в случай че не те питат за съвет, не го давай. Бих споделил да преследват фантазиите си и да бъдат упорити, тъй като нищо не идва безплатно и прекомерно бързо. Трябва да мине избран интервал от време, да се положат оптимални старания и рано или късно тези старания ще дадат своя резултат.
Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ