Никола Гърбич се забави с около 20 минути за виртуалната

Никола Гърбич се забави с към 20 минути за виртуалната среща със състезателите и треньорите на Левски София, защото не беше съобразил, че има един час разлика във времето сред Италия, където се намираше, и България. Оказа се, че отишъл да се подстриже небрежно преди видеочата. Започва първи диалога с откровено опрощение.

- Много скърбя, моя е грешката, нека не сте ме чакали доста. Но пък си направих срахотна прическа (поглажда предостатъчно оредялата си коса и се смее).

- Левски София: Няма проблем, ние ти благодарим, че одобри поканата да гостуваш на клуба ни. За нас е значимо да осигурим опция на младите състезатели да се допрян до съумели волейболисти. Проведохме сходни срещи с Вилфредо Леон, Теодор Салпаров, Симоне Джанели. Ясно е, че не съществува точна формула, която да води всеки един до триумфа. Но, когато видиш пътя, по който са минали хора като теб, можеш да начертаеш тенденция и за своя…
- Владимир Николов: Здравей, Ник. Много съм благополучен, че си тук, малко ми е необичайно да си приказваме на британски, само че от младото потомство надали ще ни схванат на италиански или сръбски. Пък и всички момчета при нас май знаят британски. За тях ще е значимо да се допрян до твоите мисли и разбирания за професионалния опит. Да споделиш от големия си опит и имам вяра, че това ще им бъде потребно. - Абсолютно съм склонен, сходни срещи в действителност са значими. Първо обаче, желая да се извиня още един път за закъснението, подбудено от часовата разлика. Това, да вземем за пример, е едно от извънредно скъпите неща – да си в точния момент и да не закъсняваш. Така че, в тази ситуация не давам добър образец. Разбира се, постоянно е забавно да се чуе за пътя до триумфа. Но персонално за мен доста по-важни са историите за неуспехите, за несполуките. Пътят на професионалния спортист е низ от възходи и падения, а главното е по какъв начин се справяш с тях. Един от най-великите треньори, с които съм работил – Хулио Веласко, един път ми сподели: " Най-силният боксьор не е този с най-силния удар. А този, който се изправя на крайници, откакто го пратят в нокдаун, и продължава да се бие до триумфа ". Това е използвано и във волейбола, и в живота – без значение с какво се занимаваш. Всеки има провали, моменти, в които е на пода, само че въпросът е да се изправиш на крайници и да продължиш. И не просто да продължиш, а да преценяваш трезво къде си сбъркал и постоянно да търсиш способи да станеш по-добър. Струва ми се, че доста добър образец може да намерите в излезлия неотдавна сериал " Последният танц " по Netflix. Става дума за възхода на Майкъл Джордан и Чикаго Булс, в случай че имате опция, го гледайте непременно. Горещо предлагам и " Всяка една неделя ", тъй като ще видите неща, които са изцяло използвани и към професионалния волейбол. Става дума за връзките сред президента на клуба и генералния управител, сред треньора и управлението и състезателите. Структурирането и работата в екип с всички проблеми, различия и от време на време несходства в характерите. Целият развой в съблекалнята – сформирането на група, която желае да печели и го прави.

В днешно време ми прави усещане неналичието на самообладание у младежите като цяло, освен в професионалния спорт. Искат нещата да се случват незабавно, на момента. Във волейбола също го виждам непрекъснато. Младите желаят бързо да подпишат положителни контракти, след две тренировки, надали не, да вършат всичко на полето – да бият най-силния вероятен сервис, да имат всички направления на нахлуване и така нататък А истината е, че с цел да постигнеш това, би трябвало да извървиш един доста дълъг път, по време на който ще ти се желае да се откажеш. Повярвайте ми, може да бъде доста обезсърчително да полагаш толкоз старания и в избрани моменти да ти се коства, че не постигаш нищо. Тренираш като вманиачен, повтаряш едни и същи неща, лишаваш се от съвсем всичко, а майсторството и триумфът не идват. Моят съвет е да не спирате да пробвате, без значение от всичко.

- Левски София: Никола, задоволително е човек да напише името ти в интернет и незабавно ще изскочи богатата ти визитка – олимпийски първенец, европейски първенец, две трофеи в Италия с разнообразни тимове, две трофеи в Шампионската лига, безчет медали и самостоятелни оценки. Колко пъти обаче ти се е налагало да се изправяш след нокдаун?
- Безброй доста. Стигам до ¼-финал или ½-финал на обещано съревнование и тимът ми губи. Най-голямото отчаяние на ранните години от спортната ми кариера беше международното състезание в Япония през 1998 година. На полуфинала бихме относително елементарно Куба и ни очакваше мач за купата с Италия, която предната вечер едвам се оправи 3:2 с Бразилия в доста тежък и нескончаем мач. С Италия се срещнахме в груповата фаза и спечелихме елементарно с 3:0, тъй че бях убеден в успеха на финала и към този момент се виждах международен първенец. Само, че ние, както се споделя, не видяхме топката в мача за златото. Получи се малко, отново ще дам образец с Майкъл Джордан, като кино лентата " Космически забивки ". Там анимационният воин лиши силите на баскетболните звезди и те изглеждаха, като че играят за първи път. Нещо такова се получи и с нас на финала. Бях на 25 години и претърпях доста тежко този неуспех, макар че този сребърен орден беше огромен триумф за тима ни по това време. Но аз си мислех, че в никакъв случай повече няма да съм по този начин покрай международна купа.

В същото време обаче си давам сметка, че единствено 2 години по-рано, когато спечелихме бронза на олимпийските игри в Атланта, си споделих: " Ако нещо се случи с мен и не мога да играя повече волейбол, това ще ми е задоволително ". Толкова огромно ми се струваше това достижение тогава – орден от олимпийски игри. Почти всички състезатели минават през това и ги спохождат сходни мисли, когато реализиран нещо. Но преди време един от най-великите играчи сподели нещо, което час след години осъзнах – " Ти си толкоз добър, колкото си бил в последния си мач ". И това е тъкмо по този начин, изключително като имаш към този момент биография и извоювани оценки. Тогава всеки ще знае какво можеш и дали го даваш постоянно, какъв брой стимулиран си довечера. Приех доста драговолно тези думи, изключително откакто станах олимпийски първенец. Това беше една огромна отговорност, която одобрих дружно със златния орден – че би трябвало във всеки мач да съм на неговото равнище, без значение против кого играя. Моето пътешестване стартира през 1994 година и идващите 4 години до Олимпиадата в Сидни не съумях да печеля нито едно първо място. И внезапно първият ми орден бе от най-високото допустимо равнище. След толкоз години в Италия станах първенец едвам пред 2008 година дружно с Владо, на съвсем 35-годишна възраст. Дотогава бях взел участие в пет финала за скудетото без даже да печеля гейм най-много, тъй като тимовете ми не бяха действително на шампионско равнище. Просто бяхме щастливи, че сме стигнали до такава степен. Но аз не стопирах да пробвам и на 35 завоювах две следващи трофеи. На 38 играх последният си край в Италия, а две години по-късно станах първенец на Русия със Зенит. Така че, в никакъв случай не е късно (смее се).

- Левски София: На международното през 2006 година в Япония нашият тим завоюва първи орден от 20 години след победа с 3:1 над Сърбия. Само 8-9 месеца по-късно се събрахте в един тим с Владимир Николов, Матей Казийски, Радостин Стойчев, Смилен Мляков. Всъщност, с Владимир, който е по-близо до твоята възраст, познавахте ли се преди този момент?
- Знаехме се около мачовете, само че в никакъв случай не сме били близки. Той играеше за Тур и в годината, която завоюваха Шампионската лига, победиха моя тим Пиаченца, с цел да се класират за финалната четворка. Иначе и двете ми трофеи в Италия съм ги спечелил с Владо, което значи, че сме били сполучлив тандем. Трябваше да играем повече с него (смее се). Какво да ви кажа за връзките с него – просто в живота срещаш хора, с които се оказваш на една периодичност, по този начин да се каже. Оказа се, че имаме сходно мислене по доста въпроси както за волейбола, по този начин и отвън него. Но в спорта с изключение на подобие и обща цел сред съотборниците, е значимо да имаш и шанс. Защото може да правиш всичко по най-точния метод и да стигнеш до една обстановка, която да реши всичко с милиметри в твой ущърб. Факт обаче е, че с Владо изградихме едно същинско другарство, което продължава и до през днешния ден. А това не се среща постоянно. Сега се възнамерявам, че различен съотборник, с който бях в в действителност положителни връзки, бе Юбер Ено. Но аз към този момент не подкрепям връзка с него, не тъй като сме се скарали или нещо такова, а просто пътищата ни се разделиха. Това не значи, че в случай че се забележим някъде, няма да се развеселявам.

- Левски София: Владо, правилно ли е, че точно ти си упорствал пред управлението на Кунео да притегли Никола, с цел да атакувате купата?
- Владимир Николов: Така е, само че преди да приказваме за Кунео, бих желал да попитам Никола дали си спомня нещо. Разбира се, ние се знаехме с него, само че, както той самият сподели, никога не сме били другари. Та, когато дойдох в Тренто след лятото с националния, започнахме доста сериозна подготовка. След няколко дни дадох първото си изявление за вестник " Алто Адидже ", в случай че не се неистина. И на въпроса за какво съм пристигнал в Италия и в този тим аз отговорих: " За да спечелим купата ". Никола, какво си мислеше преди да подпишеш с Тренто и по какъв начин одобри моето самоуверено изявление пред медиите в Италия?

- Аз към този момент бях деец в италианското състезание и при идването в този тим се сблъсках с няколко озадачаващи неща от вида на това изявление. Спомням си и за треньора Радо Стойчев, който беше работил като помощник в Динамо. Имахме посещение на Вибо Балентия и сподели, че ще прати помощника си и запасите да бият 3:0, а той ще остане да тренира главната група. Аз обаче се възпротивих и му споделих искрено: " Радо, ти би трябвало да отидеш с целия тим там и отново не е несъмнено, че ще спечелиш. Това е италианската Серия А! ". Така че от тази позиция изявлението на Владо за купата ми пристигна като сходно изхвърляне. Този сезон Рикардо пристигна в Тревизо и имаше най-малко два тима, които изглеждаха сигурни за финал…

- Владимир Николов: Рикардо, отиде в Модена, приятелю, остаряваш (смее се)…

- Прав си, очевидно одъртявам. Но по този начин или другояче обстановката беше следната: Имаше сигурно най-малко три тима на доста високо равнище. Същевременно, поглеждайки към моя тим, виждах следното: треньор ни беше човек, който не бях чувал преди този момент, с нулев опит в Италия, Владо и Казийски също не бяха играли там, Винярски беше считан за един добър състезател, само че не и нещо особено. Либеро ни беше Андреа Бари, за който всички почитатели на другите тимове скандираха " Бийте сервис в либерото! ", тъй като не беше добър. За Владо знаех, че е мощен играч, само че Матей не го познавах, беше много млад, само че явно с огромен капацитет. Така че си споделих, " окей, да забележим какво ще се получи ". Честно да ви кажа, от една страна тези думи на Владо ми харесваха, тъй като няма нищо неприятно в това да си убеден и да вярваш в триумфа.

- Левски София: В Кунео игра и с наследника на Николов в националния – Цветан Соколов. Наложи се той да извършва ролята на необикновен хибрид – център/диагонал. Имахте кадрови проблеми, само че се справихте повече от добре и даже бяхте на косъм да спечелите Шампионската лига…
- Да, повярвайте ми, в случай че тогава имаше системата за видео повтаряне, щях да имам още една купа. Отнеха ни три точки в тайбрека. Основният проблем в тима ни през този сезон, беше обвързван с Луиджи Мастранджело. Той се върна от олимпийските игри в Лондон, където завоюваха орден с националния тим, и очевидно нямаше към този момент особена мотивация да играе волейбол. В един миг държанието му стана нетърпимо за всички и управлението на клуба просто го освободи. Така се сътвори обстановката със странната функционалност на Цецо, само че той се оправи доста добре. Нямаше никакви мрънкания от негова страна, просто го одобри и опита да бъде потребен за тима. Но аз съм убеден, че в случай че Мастранджело нямаше този проблем в главата, а играеше както може, и с Цецо на диагонал, щяхме да спечелим елементарно Шампионската лига.

- Левски София: Как съумя да поддържаш това високо равнище толкоз години? Имаш съвсем 20 сезона в Серия А, а в самия завършек на кариерата си игра и за хегемона в европейския волейбол тогава Зенит (Казан)?
- Когато пристигнах за първи път в Италия, беше позволено да играят най-много по двама чужденци в тим. По време на сезона обаче се обсъждаше интензивно броя да бъде сведена до единствено един, както е в Япония. Това, несъмнено, не се случи и след това бяха позволени даже повече чужденци, само че аз си споделих, че би трябвало да направя всичко допустимо да се задържа там. Помня думите на един другар – " Няма значение в кой тим си, значимото е да си в Серия А. Това е като НБА и ще ти помогне по-късно да отидеш в която лига искаш ". Още от първата година в Италия се пробвах да върша всичко професионално и си построих избрани привички. Например, в случай че имаме отмора сутринта, аз отново си лягах най-късно в среднощ и ставах към 8.30 – 9.00 ч. Следобяд още веднъж почивах, с цел да съм възобновен за тренировката след това. Наскоро публицисти ме питаха какъв съвет бих дал на моето 20-годишно аз. Категорично щях да съветвам младия Никола да се забавлява повече. Защото в никакъв случай не излизах на открито, не съм ходил на дискотека, даже визитата на ресторант за вечеря беше изключителна необичайност. Предпочитах да хапна у дома и да си легна в точния момент. Преди се майтапих, че излизах два пъти годишно – след спечелването на купа и след купа (смее се). След края на сезона отивах в националния тим, където още веднъж продължавах в този темп – тренировки, отмора, тренировки, мачове, сън. Ако кажа, че бях като кон с капаци ще е малко. Направо си бях захласнат, всичко беше подчинено на волейбола и моето показване. Поглеждайки обратно, това явно си е коствало. Но в този момент си мисля, че по всяка възможност щях да реализира тези оценки и в случай че се бях забавлявал малко повече. Разбира се, в подобаващото време и по някакъв допустим метод.

- Левски София: В професионалния спорт има доста образци за надарени играчи, които имат проблем с дисциплината и спазването на професионалния режим, само че в същото време реализират резултати. Дори във кино лентата, който загатна – " Последният танц ", Денис Родман изчезва за няколко дни, с цел да купонясва, само че в идващия мач дава всичко от себе си…
- Така е, само че аз не съм покровител на тази теза, че състезателят може да си прави каквото желае, щом на мач е играл добре. Младите евентуално се впечатляват от тези образци като това с Денис Родман. " Ето, направи се на нищо два дни, но след това по какъв начин игра!? ". Но това се е случило един път, не може да бъде непрекъснато. Също по този начин – представете си, след подготовка отиваш на бар, на дискотека, напиваш се, след това спиш отгоре-отгоре няколко часа, изтощаваш организма си и се разболяваш. И тимът ти губи, да речем, плейофна серия, тъй като не може да те употребява на 100%. Тогава с кариерата ти е свършено. Имал съм подобен състезател, който смяташе, че може да прави каквото си желае и когато си изиска, тъй като е добър. Дразнеше всички с държанието си, само че го търпяхме, тъй като правеше разлика в мачовете. Важният въпрос тук обаче е какъв брой време ще бъде това. Защото слагаме нещата на една везна – от една страна са простотиите и нелепостите, които одобряваме да поносим, от другата – качеството, което въпросният човек дава в мачовете и резултата. Нали разбирате, че щом везната се наклони в едната посока, а то е неизбежно точно поради деструктивното държание, той към този момент няма да има място в тима. Представянето на всеки спортист зависи от доста фактори, с изключение на от гения. С напредването на годините се трансформират най-много времето за възобновяване, метаболизмът. Разбрах го на към 35 години. Не че станах по-бавен, може би скачах по-малко, само че това не беше проблем. Основната компликация бе обвързвана с времето за възобновяване. Ако си на 20-22 години не е никакъв проблем заран да отидеш на подготовка, следобед отново, да вечеряш и да излезеш на бар или дискотека. Прибираш се пийнал в 5 часа сутринта, дремваш докъм 8 и нещо и отново си в залата. Следобяд спиш 2 часа и тренираш още веднъж без проблем и най-вероятно никой няма да разбере, че си излизал. Но това ще го направиш 2-3 пъти и един ден неизбежно ще се стовари върху теб. Често приказвам на младите състезатели какъв брой е значимо храненето, да вземем за пример. Те не си дават сметка, че да се натъпчеш с хамбургери в известна верига за бързо хранене, единствено ти основава спомагателни компликации. Нуждаеш се от спомагателна сила да преработиш тази тежка храна, която не ти дава и нищо положително като енергийна стойност. За страдание, никой на чува тези препоръки. Обикновено смяната стартира, когато някой получи първата си по-сериозна травма. Ще ви дам един доста присъщ образец – в случай че видите някой да прави извършения с ластик за рамото или друга предварителна защита преди подготовка, той съвсем несъмнено неотдавна е претърпял контузия и е бил отвън игра за известно време. Лошото е, че нормално младите играчи виждат единствено образците, които им изнася, с цел да затвърдят комфортната им доктрина. Ето – Родман се прави на щайга, пие, смърка кокаин, а след това играе като звяр. Но не виждат безбройните стрелби на Джордан, безкрайните тренировки на Новак Джокович или Лари Бърд, в случай че щете. Не съм сигурен дали знаете кой е Лари Бърд – популярен гард на Бостън Селтикс от 70-те и 80-те години на предишния век. Няма да не помни една история с него – към този момент към края на кариерата си печели нова купа, последният мач е в неделя. Във вторник ефирен екип го посещава в ранчото му за изявление и като влизат вътре, гледат – Лари стреля с топката към един панер на двора. И го питат: " Какво правиш, бе, човек, преди два дни стана първенец? ". И той: " Да, обаче при една от стрелбите направих придвижване, което не ми хареса. Трябва да го модернизирам ". За това ще ви кажа, че всички огромни първенци, които погледнете, без значение от спорта, имат доста сходни, да не кажа, идентични, характерности. А точно – цялостна отдаденост на това, с което се занимават. Те са фокусирани само върху представянето си и ще упражняват всякога на 120%, повече от всички други. Джокович един път сподели – " За мен не е значимо единствено какво върша на корта и по какъв начин да извършвам по-добре всеки удар, а какво се случва след тренировката или мача. Как би трябвало да пребивавам, да се храня, да възвръщам, с цел да изтискам още от моето най-хубаво аз ". Всъщност, става дума за доста елементарни въпроси, които можем да си зададем. А точно: „ Ако отида на дискотека в този момент, това ще ми помогне ли да стана по-добър играч?”. Отговорът е – не, изрично. " Ако упражнявам повече и възвръщам вярно, това ще ми помогне ли да съм по-добър? ". Отговорът е – да, изрично.

- Левски София: В кой стадий от спортната си кариера стартира да се замисляш, че един ден може да станеш треньор?
- Честно да ви кажа, в самото начало по никакъв метод не допусках да се случи сходно нещо. Като множеството млади състезатели и аз си мислех, че ще играя постоянно (смее се). Но откакто наближих 35 се осъзнах – въпросът " какво ще върша като приключа с волейбола ", стартира все по-често да се промъква в мислите ми. Треньорската работа обаче бе последното нещо, което допусках. Дори ще ви споделя нещо – един път споделих на съотборниците си: " Ако някой ден стана треньор, като ми видите, ме заплюйте в лицето. Даже не ми казвайте здрасти ". Случи се обаче по този начин, че имах неприятни прекарвания с един треньор, на който даже не желая да му загатвам името. И си споделих, че щом този човек може да работи това, просто няма метод аз да не се оправя. Същевременно си дадох сметка, че треньорството е единственият метод да останеш допустимо най-близо до игрището и след края на кариерата си. Но истината е, че е несравнимо по-хубаво да си играч, в сравнение с треньор. Аз обаче имам вяра, че мога да предам своя опит и да направя играчите си по-добри.

- Левски София: Подкрепяш ли изказванието че, нормално от разпределителите стават положителни треньори?
- Има известна логичност, защото, когато си разпределител, изключително на високо равнище, ти си директно зает с тактиката на своя тим. Ти си индивидът, който координира целия развой и е виновен за осъществяването му в игра. Твоята работа е да мислиш, да следиш представянето на сътрудника си от другата страна и изобщо на всички състезатели. И това се повтаря против всеки един тим, който срещнеш. Така че, в случай че си привикнал на по-мащабна работа, ще имаш преимущество, когато станеш треньор. Разбира се, там измеренията са други, тъй като на процедура ти си индивидът, който провежда работата на още 25 души. В всекидневието на треньора е цялостно и с безчет неща, които нямат общо с волейбола. Често състезателите мрънкат защо ли не – апартаментът не му е комфортен, храната била една концепция по-лоша, нервират го пердетата в спалнята или кучето на съседа. И ти, дружно с сътрудниците ти от щаба, би трябвало да решаваш и такива проблеми, с цел да може състезателите да играят по-добре. Те пък от своя страна одобряват, че това е обикновено, и от време на време даже търсят в всякакви битовизми опрощение за представянето си.

- Левски София: Винаги е мъчно да направиш прехода от играч към треньор, изключително в случай че би трябвало да работиш с досегашни съотборници. При теб по какъв начин се получи този развой?
- Така е, това са огромните компликации, с които би трябвало да се оправиш. Не е по никакъв начин елементарно да станеш треньор на състезатели, с които до неотдавна си играл дружно. Макар и да си им бил капитан и човек, до който са се допитвали.

- Левски София: Като играч имаш 4 сребърни и 2 бронзови медала от Световната лига. Още на втората си година като треньор обаче съумя да я спечелиш, има ли и някаква подигравка в този триумф?
- Да, в действителност изгубих 4 финала и няколко мачбола за златния орден. Още на първата година като треньор на Сърбия стигнахме до мач за купата, само че загубихме от Франция. На идващото лято обаче я спечелихме. Какво да ви кажа, нещата опират и до шанс. Но пък преди да поема Сърбия тимът цели 4 години не се беше класирал за финалите, а успяхме да бием международния първенец Полша, Съединени американски щати. Истината е, че в никакъв случай не съм бил закрепен в статистиката. За първи път изгледах собствен мач от началото до края едвам през 2015 година Попадна ми финала на олимпийските игри в Сидни и взех решение да си го пусна в рейса, до момента в който пътувахме от Белград за София за контролни срещи с националния ви тим. Тогава се проведоха някакви празнувания за 15-годишнината от спечелването на златото и инцидентно видях линк в един таблоид в интернет, към който пишеше: " Ето по какъв начин се случи ". Мислех, че става дума за някакви защити фрагменти или репортаж, а се оказа целият мач. 1 час и 7 минути, даже не знаех, че толкоз е траял финалът. Помислих си – дали е обикновено, да не съм си гледал нито един мач през цялата спортна кариера. Но аз съм по този начин, за това и не броя медали – просто отправям вниманието си към идната цел. Ето, като станах треньор на националния тим – незабавно спечелихме сребро от Световната лига. На идната взехме първото място, след това станахме европейски първенци, влязохме в четворката на международното и малко по-късно ме уволниха (смее се). Но това е животът, би трябвало да се научиш да живееш с тези обстановки.

- Левски София: Голямо отчаяние ли бе за теб отстраняването ти от поста предишното лято?
- О, да. Вярвам, че направихме всичко както би трябвало, с цел да се подготвим за олимпийската подготовка в Италия. Това беше главната ни цел за цялото лято. Дадох отмора за началото на Волейболната лига на нациите на играчи като Атанасиевич, Подрасчанин, Лисинац, Урош Ковачевич, с цел да могат да дадат най-хубавото от себе си, когато ни би трябвало в действителност. Имах в екипа си най-хубавият експерт по физическа подготовка – академични учител, който в този момент работи с баскетболния „ Партизан”. Подготвихме тима по най-благоприятен метод, само че, за жалост, решаващият мач с Италия не се получи. Загубихме първия гейм, който бе решителен. След това имаха 10 дни отмора и две седмици подготовка за европейското, към този момент с различен треньор. Явно подготовката, която направихме, се отплати там и те станаха първенци. На последната подготовка обаче даже не пробваха да стигнат най-малко до четворката. Истината е, че в тима си има избрани проблеми с някои играчи и тяхното его. Когато те съумяват да го потискат, можем да бием безусловно всеки. Ако егото надделее и няма единение в името на общата цел, нещата просто не се получават. Често им повтарях, че противникът е от другата страна на мрежата, не в нашето игрище. Но тези разлики и желания за превъзходство ги има във всеки тим. Все се гледа кой има по-голям контракт, кой каква кола кара, какъв брой играе, с какви проценти и така нататък В последна сметка, е обикновено хората в един тим да не са първи другари. С момчетата, с които станахме олимпийски първенци, също не бяхме такива. Дори не поддържаме връзка, безусловно нищо. Но бяхме обединени в общата задача и гледахме в една посока, егото на всеки беше подчинено на тима. И аз мислех единствено за това по какъв начин да оказа помощ на сътрудниците си да се показват по-добре, с цел да победим противника от другата страна. Когато загубихме квалификацията за олимпийските игри в Рио, на идващото лято – 2016 година, играчите упражняваха като луди. Искаха да покажат на света, че имат качество и съумяха да завоюват Световната лига. Очаквах това да се случи и след изпуснатата подготовка за Токио и те взеха европейското.

- Левски София: Брат ти Владимир също беше необикновен играч и дружно спечелихте олимпийските медали. Какво е чувството да играеш един до друг с брат си в подтекста на проблемите с егото и вътрешното съревнование, които разкри?
- Това е нещо доста особено. Още повече, че нашият татко Милош съумя да види спечелването на тези олимпийски медали и в действителност се гордееше доста с нас. Той е бил капитан на тима на Югославия, който печели бронз през 1975 година. Беше в действителност благополучен от нашите триумфи. С Ваня по този начин и не играхме дружно в клубен тим, той доста искаше, само че не получихме такава добра опция. Иначе в националния от една страна беше елементарно и прелестно, от друга не толкоз. Бях капитан на тима, спяхме в една стая, само че той не даваше мотиви да се срамя от държанието му или да кажа нещо за него пред всички, тъй като беше експерт. Същевременно трябваше да внимавам, да съм уравновесен и да не мислят останалите, че го търпя повече за сметка на други. Имали сме тежки разногласия с брат ми, само че аз постоянно съм желал от него да бъде откровен с мен и да ми споделя, в случай че бъркам някъде. Но съм в действителност благополучен от това, че споделих толкоз триумфи с него в националния тим, а в последна сметка и двамата бяхме признати в залата на славата. Жалко единствено, че татко ни към този момент не бе измежду нас, с цел да види и това.

- Кристиян Христов, Левски София: Какво беше първото нещо, което направи след спечелването на олимпийската купа?
- Истината е, че празненствата след бронза от Атланта през 1996 година бяха доста по-големи, в сравнение с за купата. След третото място се прибрахме в Белград дружно с баскетболния тим, който предната вечер загуби финала против дрийм тийма на Съединени американски щати. Времето беше ужасно – началото на август, и всички бяхме в еуфорично въодушевление. От държавното управление изпратиха аероплан да ни вземе от Амстердам и по този начин се прибрахме дружно съвсем всички олимпийци. Имаше ефирен екип с нас, който снимаше непрекъснато, не помня какъв брой изявленията дадохме. Като кацнахме в Белград, имаше конференция на летището, която се предаваше онлайн. Оттам ни закараха в центъра на Белград, където се бяха събрали хиляди почитатели. Улиците не се виждаха от хората, беше нещо необикновено. Лицата ни бяха на първите страници на всички издания, непрекъснато ни търсеха за изявленията и се чудехме по какъв начин да отхвърляме. Но когато постигнахме доста по-големия триумф в Сидни, нещата въобще не се развиха по този метод. Първо – от федерацията и олимпийския комитет не имаха вяра, че можем да станем първенци, и ни бяха резервирали билети в деня на финала. Наложи се да отидем до залата с багажите си, мачът беше от 15 часа и трябваше да се надяваме да не продължи прекомерно дълго, че можеше да изпуснем полета. И макар че бихме за малко повече от час, лидерът на групата даже не ни даде да се снимаме за спомен, тъй като нямаше време. Тогава президент бе Слободан Милошевич и разбрахме, че са почнали протести против него. Като кацнахме в Белград, ни споделиха, че градът е блокиран от манифестации и митинги, говореше се даже за нещо като революция. Освен това бе 3 октомври, времето се разваляше и явно никой не ни чакаше. Така че поехме с рейс към Нови Сад, защото от 12 състезатели в националния 10 играеха за локалния Войводина.

- Самиул Вълчинов, Левски София: Кое е най-ценното качество за един играч?
- Постоянството и психическата устойчивост. Да бъдеш постоянно там, да преследващ задачите си. И даже да не се получават нещата, не се отказваш. Същото е и с университета, да вземем за пример. Там не приключват безусловно най-умните и надарените, а най-постоянните. Тези, които не са спрели да пробват и да учат.

- Александър Николов, Левски София: Каква е разликата сред това да си играч и треньор?
- Докато си играч имаш чувството, че можеш да промениш нещата на полето. Ако резултатът не върви, да направиш самичък нещо от вида – ще пусна топката зад блока, ще удрям сложен сервис в даден състезател и така нататък Но нещата не стоят по този начин за треньора – той стои в профил, може да даде инструкции, само че различен е въпросът до какъв брой ще се изпълнят. Просто чувстваш, че въздействието ти в самия мач не е толкоз огромно, колкото в случай че си на полето.

Най-голямата фрустрация за един треньор е да виждаш какво се случва и по какъв начин можеш да противодействаш, в случай че си в игрището, само че напътствията ти не правят същата работа. По отношение на самия работен развой - за мен е огромна неточност да казваш на играчите си: " Я, гледай в този момент по какъв начин се прави това ". Или – " Аз съм изпълнявал по този начин нещата, значи и вие би трябвало, другояче не става ". Това е огромна неточност. Разбира се, мога да кажа по какъв начин съм се справял в дадена обстановка, да дам съвет на база опита си, само че това не значи, че ще е на 100% годно за всеки.

- Левски София: Никола, благодарим ти още един път, че отдели време да се срещнеш, въпреки и виртуално, с нас. Благодарим за откровеността и забавните мемоари, които разкри от страхотната си кариера!
- Моля още един път да ме извините за закъснението. Пожелавам триумф и неизменност на всички ваши играчи. Бъдете смели и не спирайте да пробвате да бъдете по-добри!