Никога няма да пиша неща, които няма да стават за

" Никога няма да пиша неща, които няма да стават за четене ", ми сподели Захари Карабашлиев в диалог преди години. И се оказа прав, несъмнено - най-новият му разказ " Опашката " е една от най-увлекателнитe книги от български създател, които в миналото съм чел.

След мощните " 18% сиво ", " Хавра " и " Жажда ", новата му книга е завладяваща алегория за покварата и лъжливата мощ на илюзиите, в която светът от близкото (възможно) бъдеще като че ли е на път да захапе опашката си, а Карабашлиев наблюдава всяка нейна извивка в най-дръзкия си разказ до момента.

" Свободни сме били, но не сме го знаели " - по този начин стартира " Опашката " - увлекателна и проникновена история за покварата на властта, за характера на положителното и злото... През страната и света минава вълна от вълнения, всеобщото неодобрение наподобява е достигнало сериозна точка, а с наближаването на президентските избори напрежението сред власт и гражданско общество нараства. Настъпило е времето за деяние, само че някой би трябвало да направи решителна крачка и да поведе страната към един нов ред.

Какво въодушевява писателя за " Опашката "? Захари Карабашлиев споделя в извънредно изявление пред Ladyzone.bg.

Книгата очевидно е въодушевена от скорошни събития - антиправителствени митинги, пандемия; и като че ли ни придвижва в едно допустимо близко бъдеще… Романът наподобява излиза като точното нещо в точния миг. Какъв спомагателен прочит на събитията би направил в този момент?

Всъщност, романът е въодушевен от събития, случили се в прилежаща на нашата действителност, само че равноотдалечени от всевъзможни прояви на рационален живот.

" Научих, че някои радикални промени на моделите на ръководство настъпват точно след чумата ", пишеш в книгата. По какъв метод очакваш светът да се промени след пандемията? А самият човек?

Всъщност чакам противоположното: пандемията да се промени след света. А самият човек с пандемия, или без пандемия се трансформира, по този начин или другояче. Измаря се от самия себе си.

Ако би трябвало да цитираме думите на 95-годишната лекарка от Сараево в книгата: " Човек доста постепенно става добър, момиче. Човек може да стане неприятен елементарно, само че добър се става доста, доста постепенно. " Защо съгласно теб е такава човешката природа?

Защото положителното изисква съзнателни и градивни дейности. Лошото можеш да сториш за момент. Леонардо е рисувал Мона Лиза четири години, а един психар я разряза с нож за секунди. Или пък - можеш да си играеш през целия ден да майсториш една торта и някой просто да си изтръска фаса върху нея. Човешката природа е такава, каквато е - никой не знае за какво, ние не сме нейни основатели, ние просто живеем в нея чартърен, за малко.

С положителни планове ли е посипан пътят към покварата?

Никой умишлено не избира пътя към покварата. И никой не потегля с неприятни планове заникъде. В мислите си, вероятно и най-големият изверг е почтен.

В книгата има един дълъг откъс, който брилянтно описава целия Преход: " Защото истината е, че не те, а ние носим виновността за това в този момент. […] Ние го направихме. Те са там в този момент, тъй като ние им позволихме, ние ги оставихме да стигнат дотук, на процедура ние ги произведохме. […] Дори с нежеланието си да участваме ние участваме. И откакто участваме – ние би трябвало да сме ръководството, а не управляемото. " Защо бяхме толкоз пасивни като народ - и като че ли продължаваме да бъдем?

Нямам визия. Удивително е по какъв начин по този начин оправни като човеци, българите се оказваме толкоз пасивни като народ. Карма?

Вижте цялото изявление със Захари Карабашлиев в.