Ники също е сред хората, прославящи Дупница. До днес той

Ники също е измежду хората, прославящи Дупница. До през днешния ден той е единственият български художник, продал картина на търг от влиятелната английска аукционна къща “Кристис”.
На 25 юни, пет десетилетия след раздялата, двете най-престижни галерии в родния му град: “Околийската къща” и “Джамията”, блестнаха, огряни от картините на 65-годишния актьор. И в случай че тези две числа се базират на фактологията, идната е плод на събитие свише: за юбилейната си галерия художникът донася към 70 платна. Внимателно ги аранжира, като търси най-подходящото място за всяка. Когато цялото пространство е изпълнено, става известно, че закачените картини са тъкмо 50, колкото годините, отминали от неговото тръгване. Като че ли някой от горната страна ги е броил.
Г-н Янакиев, били сте на 14 години, когато сте напуснали родния си град. Защо?
- Защото отидох да изучавам в София. Исках да стана художник. Не бях още възпитаник, когато влязох в ателието на известния локален рисувач Георги Лазов-Лазето. Помирисах терпентина и маслените бои и бях обаян. Казах, че ще ставам художник, без да знам какво е това.
Във втори клас направих първата си галерия. И това не знаех какво тъкмо значи. Баща ми, преподавател по физкултура, беше доста въодушевен. Той значително е “виновен” да потегли по този път. Спомням си, че тогава отидох в салона на Дома на армията, картините ми бяха окачени, доста хора ги гледаха, а в центъра съм аз, детето знамение на Дупница.

- След това продължавате в Художествената гимназия в София. Тогава това е едно от най-елитните учебни заведения за времето си. Трудно ли ви беше да се преборите с конкуренцията?
- Кандидатите бяха доста. Беше ужасно. Сега няма искащи нито за гимназията, нито за Академията.
Аз си мислех единствено дали ще ме одобряват. Защото другояче няма да стана художник. Ще завърша някакъв колеж или гимназия и след това не се знае накъде...
Започна изпитът. Трябваше да рисуваме гипсови орнаменти и натюрморт-акварел. Гледам към себе си: едното момиче е щерка на шефа, на момчето от другата страна бащата му министър. Ще заемат всичките места, мислех си, няма да остане за мен. Аз съм от Дупница, кой да ме знае. Рисувам, търкам с хлебната гума, чийто аромат до през днешния ден ме връща в детството.

- Казват, че гимназията е повече от академия. Там се става художник.
- Има нещо такова. Преподавателят ни по изобразяване Михаил Чаушев ни искаше по 500 скици на седмица. Над 100 дневно. Денонощно бяхме на гарата. Рисуваме минувачи, спящи по пейките, железничари, пасажери. В петък Чаушев събира работите ни и ги преглежда. Самият той беше доста добър рисувач. Научи ни на отношение към работата. За контурната линия споделяше, че би трябвало да прекъсва. Говореше с хасковски акцент: “Хем да га има, хем да га няма...”
Това съм го научил като възпитаник и го употребявам като опит до през днешния ден.



- Как стигнахте до Светлин Русев, който е вашият преподавател в Академията?
- В гимназията всички мислеха, че ще аплайвам статуя. Бях доста добър. Но дни преди изпитите в трамвая срещнах мой съученик. Той ме посъветва - не се хвърляй на живопис. Тази година по тази компетентност клас ще взема Светлин Русев, а той към този момент си е определил хората. Нямаш късмет.

- И какво стана след това?
- Аз съм малко чудноват. Кажат ли ми нещо, постоянно върша противоположното. Класирах се на шесто място от петнадесет признати.

- Тогава ли за първи път видяхте учен Русев?
- Тогава. Той за една нощ стана професор. Преди това не беше преподавал. Не е бил помощник, нито доцент. Ръководеше като ръководител Съюза на художниците.

- А той на какво ви учеше?
- На професионално отношение към работата. Да си безрезервен в занаята.

- Какво значи това? Много е общо.
- Светлин Русев всяка заран в шест часа сутринта беше в ателието. Ние също. Той плащаше от джоба си на живи модели. Това беше отвън програмата. И започваме да рисуваме портрети. Няма събота и неделя. Всеки ден. Не можеш да вървиш по нощни заведения и на другия ден да закъснееш. Няма по какъв начин преподавателят ти да е в ателието, а ти, който би трябвало да се учиш, да се веселиш по купони. Научи ни на труд и дисциплинираност. И това не се не помни.

- Сега вие сте свободен актьор. Нямате началници и работно време. Пак ли рисувате всеки ден?
- Да, даже и на 31 декември, Нова година, аз съм в ателието.
Това се отнася за всички нас, неговите ученици. Няма петдневна седмица. Работим седем дни, тъй като да бъдеш художник е сложен поминък.

- Общото мнение във вашата колегия е, че той става все по-сложен. Конкуренцията е жестока. Въпросът не е единствено дали ще нарисуваш нещо и по какъв начин ще го направиш, а дали ще можеш да го продадеш. Все отново с това вие си вадите хляба. Така ли е?
- Чувал съм, че става все по-трудно, само че за мен не е по този начин. При мен става все по-лесно. Аз в никакъв случай не съм бил на заплата. Цял живот съм се издържал от картините. И освен себе си, а и фамилията, две деца, майка ми, татко ми, по-малкия ми брат от време на време. Любомир е на 56 години и е професионален играч по тенис на маса. Продължава да тренира интензивно и печели трофеи. Другият ми брат Крум е преподавател по изобразяване.

- Има ли формула триумфът. Вие по какъв начин оцеляхте при този комплициран пазар на изкуствата?
- Веднага след завършването на Академията направих галерия в галерията на бул. “Руски” № 6. Картините ми се одобриха доста добре, имаше откупки и оттова набрах кураж. Освен това на година се правеха дванадесет Общи художествени изложения. Приемаха ни по три картини. Всяка по 1500 лв., а месечната заплата на един служащ беше 120 лв.. Ако продадеш две или три, а това се случваше, тъй като имаше огромни бюджети за тези работи, получаваш голяма за времето си сума. Предприятията също бяха задължени да купуват.

- Говорите за доста пари. Забогатяхте ли?
- През 1996 година банкрутираха банките и както бях спечелил - изгубих 46 000 лв.. Това бяха тогава седем жилището.

- Най-големият ви триумф?
- Продажбата на картина от “Кристис” е моят връх.

Исак ГОЗЕС