Музикантът Николай Воденичаров-Никеца пред Lupa.bg: Раждам се всеки път, когато изляза на сцената
Никеца е от тези хора, които имат вяра, че на този свят няма нищо инцидентно. Вярва и че житейските и професионални избори, които е правил са били верни и са го вдъхновявали да продължи напред. Животът му е музика и той й се е посветил напълно. Николай Воденичаров, прочут на почитателите си като Никеца, е благополучен, че още от дребен е сграбчил китарата на дядо си и на татко си и също като тях се е научил самичък да свири, да композира, както и да написа стихове и да основава песни. Признава, че е роден за рок и макар че учи напълно друга компетентност в УНСС е уверен, че има какво да даде единствено на музиката, театъра и киното.
Мнозина са го гледали да свири и да пее онлайн като вокал и басист в клубове и по фестивали в разнообразни обединения, както и в известното риалити предаване " Гласът на България ", където негов наставник беше Иван Лечев. В края на предходната година надареният и екстравагантен музикант издаде дружно с групата си Casual Threesome дебютния албум Casualties.
Заедно с Милица Гладнишка направи дует, който е част от плана " Лисицата и Котарака ". Никеца е част и от феноменалната рок опера " Исус Христос суперзвезда ", сложена от режисьора Весела Кунчева в Пловдивската опера. Певецът влезе в сложната, виновна и изстрадана роля на Исус - изстрадана, тъй като поради пандемията премиерата на прочувствената режисура се състоя 20 месеца след плануванаъа дата, само че пък провокира възторг измежду феновете. За житейските избори, за пътя му на музикант и за изкачването на Голготата - по тези тематики Lupa.bg беседва с Никеца, който непрестанно демонстрираше възприятие за комизъм.
Николай красиво и нагледно разказа какво е за него музиката - воали в лилаво и жълто, която ти не можеш да докоснеш, само че тя теб може да те грабне вечно.
Снимка: Ники Шуманова
- Никец, в случай че би трябвало да избираш сред любовта и виното кое би избрал?
- Любовта, тъй като от виното към този момент имам киселини. (усмихва се) Виното би трябвало да е домашно, с цел да ми хареса. Без вино мога, само че без обич мъчно.
- Любовта ли е това възприятие, онази страст, която те въодушевява да твориш и изкарва всичко най-хубаво от теб като музикант?
- Да, тя е едно от тези усеща. Но някой път от негативни усеща към някого също съм сядал да пиша и след това съм се чувствал по-добре и към самия човек. Eдно от частите ми се споделя „ Hate” и сигурно е написано не е от обич към даден човек, а от обич към музиката. Въпреки че парчето е „ Hate” аз си го обичам, харесва ми. Благодарение на него ми е олекнало на душата и то ми е помогнало да се освободя от негативни страсти. Но въпреки всичко любовта е съществена движеща мощ. Особено пък във връзка с Пловдив – всичко е обич. (смее се)
Снимка: Ели Дели
- Ти си следващият софиянец, който изпитва особена любов към Пловдив и може би желал да живееш там.
- Да, по този начин е. Аз съм софиянец, само че родът ми ямболски. Имаме доста хубава къща на брега на река Тунджа. Напоследък по-рядко вървя там, тъй като за благополучие има работа в София. Но другояче Ямбол ме влече. Понякога ми се желае да си отида за седмица-две. Пожелавам си да го направя в този момент на първа пролет.
- Когато завършиш някое парче и когато си тръгваш от клуба след концерт и от операта след театър чувстваш ли се като прероден?
- Много добре го съпостави – в действителност е като да се родиш или все едно си направил дете, основал си нещо. Преди излизането ми на сцената усещам, че ще умра, все едно ми следва гибел. И това бих могъл да го сравня с упованието, когато би настъпила тази гибел, толкоз мощна е страстта.
Знам, че спектакълът ще стартира в 19 часа и петнайсет минути преди този момент не знам къде се намирам. И по-късно към този момент е това експлоадиране. Преди концерт или преди театър възприятието ми е, че с сътрудниците ще се забележим чак след спектакъла, тъй като по време на представлението никой не е никой. Така е и с парчето, в случай че става дума за концерт, тъй като другояче човек се разсейва и излиза от магията на песните или на спектаклите.
- Една от последните ти песни е „ Дойдох да те взема”, като направихте клип дружно с Иван Лечев и Росен Вътев. На кого е отдадена и би ли споделил за страстта към основаването на парчето?
- Преди няколко години написах това стихотворение единствено във формата на текст и още нямах мелодия за него. Бях с един паяк на един таван, живях половин година там. Това беше през топлите месеци и той си беше направил паяжината. Тя беше на половината от единия прозорец и аз по този начин си написах това парче, надалеч по-късно ми пристигна и мелодията. Може да се каже, че песента е за двама души, които желаят да са дружно, само че не могат по един или различен метод и в последна сметка основният лирически воин взема решение да разкара безусловно всички трудности с един размах и да отиде и да я вземе. Това е история но Ромео и Жулиета, само че без да се самоубиват.
- Преди няколко месеца групата Casual Threesome, която сътвори преди десетина година с твои съидейници, издаде дебютния си албум „ Casualties”. Едва в този момент се решихте да запишете албум. Как се срещнахте с сътрудниците ти музиканти и какъв е вашият път дотук?
- Преди повече от 10 години първо се срещнах с другия вокал на групата – Иван Иванов. Аз работех в един към този момент фиктивен бар в София, в „ Лозенец”. Той идваше да свири там с тогавашната му група Awake. Аз харесвах бандата.
Мен от дребен ме сграбчи рокендрола, само че не слушах българска музика. Започнах непосредствено с Metallica, Queen, Aerosmith, Nirvana, с Бон Джоуви. Пропуснах всичко, което се случваше тук. При състояние, че имам Metallica си споделих „ Защо да чувам българска музика?”
После пораснах към този момент и разбрах, че има ужасно хубава и скъпа българска музика. Това, което ни сближи с Иван беше, че и двамата искахме да пеем на британски. През 2010 година с него започнахме да свирим песните на The Doors. The Doors е нашият крайъгълен камък и двамата известно време свирихме дружно. После пристигна барабанистът Ивайло Петров-Пифа, който за благополучие и в този момент е с нас. И по този начин направихме групата. Хората реагираха добре на това по какъв начин свирим Led Zeppelin и Nirvana и започнаха да ни подпитват: „ Имате ли нещо ваше” и ние започнахме да се питаме дали не желаеме да създадем нещо дружно.
Взаимно си допаднахме и през 2012 година направихме парчето „ No Relief” и оттова нататък обаче малко се замотахме, всеки имаше задължения отвън бандата, започнахме да свирим и по кораби. В един миг в групата се появиха разлики, само че през 2019 година Музикаутор ни даде дотация за запис на албум. Забавихме се със записа поради пандемията. Няколко месеца не можехме да се събираме. Но пък въпреки това се възползвахме от това, че не бързаме за на никое място и искахме да го създадем съвършено. Затова си казахме, че ще запишем оптимално доста части, тъй като минаха доста години от основаването на групата.
Снимка: Ели Дели
- Защо избра музиката и китарата пред обществената администрация, която си приключил в УНСС? Не се ли видя като проспериращ държавен служител?
- Ха-ха. Видях се като държавен служител и се изплаших. (смее се) В Икономическия институт завързах доста хубави другарства, само че разбрах, че това въобще не е за мен. Може би беше поради задълбочаващото се слушане на групи като The Doors, Led Zeppelin. Публичната администрация е прелестна компетентност, само че не е моето. Благодарен съм обаче за другарствата, които ми останаха от университета.
- Като че ли тяхната философия малко не се връзва с твоята компетентност...
- Абсолютно не се връзва – по какъв начин виждаш тяхната огромна и вселенска философия в обществената администрация (смее се). От 20 години не съм спирал да пиша моя музика и да си представям някакви неща. Реших да не се колебая в моя избор и не преставам да не се колебая. И ми харесва, че направих тъкмо този избор, тъй като в другия вид не знам какво щеше да стане. Взех нещата в свои ръце и започнах да работя по градежите, където не се изискваше обучение. И продължих да си пиша стихотворенията.
Снимка: Пламена Милева
- Бил си на „ ти” с стопанската система.
- Ха-ха, много на „ ти” – от 55 предмета осъзнах, че ми е било забавно да влизам в пет. Аз си падам по история и по тази причина влязох да изучавам обществена администрация. Но нещата се трансформираха.
- Когато разбра, че музиката е твое предопределение и изиска тя да стане и твой поминък не си робувал на клишето „ Музикант къща не храни”.
- Това е една от най-смешните и отвратителни български поговорки - сбирщини на думи една след друга. Тази сентенция може да важи единствено за България и е казана от някой, който няма разбиране от музика и от изкуство. Защото има толкоз музиканти, които изхраниха света с пари.
Снимка: Игор Шабов
- Би ли разказал за твоя дядо Николай, на който си кръстен и който възпламенява в теб искрата на музиката.
- Тази китара на дядо, с която съм се снимал в клипове на мои песни като „ Violet” и в „ Mirror Clock”, стана като актриса. Тя към този момент съвсем не може да изкара естествен тон и трябват много пари за „ операция” и не знам дали тя ще я издържи. Дядо свиреше на нея.
Спомням си едно тържество на вилата ни по случай 60-ия му рожден ден през 1989 година Тогава съм бил на 4 и той свиреше „ Калинка, калинка, калинка моя”. Дядо беше на съветски строй, свиреше песни на Висоцки, съветски военни песни, както и остарели градски песни. Аз тогава също взех китарата и баща ми, който също свиреше, ми сподели някои неща. Иначе дядо доста не разбираше музиката, която аз одобрявам и се пробвах тогава да изсвирвам и непрекъснато ми правеше забележки: „ Каква е таз виканица на онез дето вирят саповете?!” (сап е змия в някои региони на България). Дядо беше чувал за Б.Т.Р и викаше „ Онез бетееерите” мятат косите и нищо не става от тях”.
Години по-късно към този момент бях на 23-24 години отново се бяхме събрали родата и този път аз бях с китарата и им изсвирих една ария на Бон Джоуви. Тогава дядо се просълзи и сподели: „ Ама, дядовото, ти си можел да свириш”. За мен това беше едно ходило нагоре. Щом дядо ми е споделил, че мога, за мен беше огромно самопризнание. Аз съм се учил самичък, както и дядо, и татко ми също.
Него може би са го пускали на уроци по музика. Аз доста желаех да ме запишат на уроци по музика, майка ми споделяше на татко ми: „ Николай има нюх, дай да го запишем”, а баща отговаряше: „ Абе, какъв нюх, да посвири малко, да навлезе, пък тогава ще го пуснем.” И тогава като ме чуха на довечера по какъв начин изсвирвам майка ми отново сподели: „ Дай към този момент да го запишем”, а баща отговори: „ Хъм, той към този момент може да свири”. Аз съм им признателен, че не са ме записали на уроци, тъй като може би щях да се отвратя. По това време братовчед ми, който е режисьор на клипа към парчето на Casual Threesome „ Mirror Clock”, стартира да върви на уроци по китара.
По същото време аз пък започнах да изсвирвам. Той знаеше доста неща и ми сподели по какъв начин да изсвиря „ Уesterday” на Beatles и „ Stairway To Heaven” на Led Zeppelin. Аз тогава свирех единствено Metallica и си представях, че в случай че потегли на уроци ще ме занимават с някакви класицизми, а това на оня стадий не ми беше в главата. В следствие благодарих на нашите и им споделих: „ По-добре, че не сте ме записали на уроци и че ме насърчавахте да свиря”.
Много желаех да вляза в НАТФИЗ. Родителите ми обаче ме стопираха и ми споделиха: „ Какво ще правиш в НАТФИЗ?”. А аз желаех да завърша постановка или актьорско майсторство. Много желаех да бъда артист. Киното ми е било забавно цялостен живот.
Сега след толкоз години режисьорът на „ Исус Христос суперзвезда” Веселка Кунчева, която доста обичам и на която ужасно доста благодаря, ми сподели: „ Изобщо не е трябвало да слушаш никого, просто е трябвало да се пробваш ти какъвто си.” Но аз съм удовлетворен по какъв начин се случиха нещата.
- Възприемаш ли китарата като нещо одухотворено, даже като човек с който може да си приказваш? Китарата може би е нещо сред духовния и материалния свят.
- О, да. Музиката е полуматерия, тъй като не можеш да я пипнеш, само че в действителност може да я пипнеш – ти не може да я докоснеш, само че тя може да те допре, може да те накара да получиш сърцетуптене, може да се възбудиш или натъжиш от нея. Затова е полуматерия – въобразявам си я като воали, като мелодии в лилаво и в жълто. Представях си по какъв начин лирическият воин се съхранява в бездната. И когато не се чувстваш добре, само че не ти се приказва с никого, може да си изсвириш една ария и да ти стане по-добре. Това отново значи, че си приказваш с китарата.
Снимка: Михаил Руев
- В твои клипове ми е предписание усещане, че театралните ти костюми са в лилаво и жълто. Има ли за теб особена символика в тези цветове?
- Лилавото е обичаният цвят на Жулиета. Може би и за това. Лилави са и облеклата на Жокера, който доста одобрявам. А и двата цвята в композиция доста ми харесват. Песента ми „ Violet” пък е въодушевена от едно прелестно създание, което се споделя Виолета. Лилавото е комбинация от алено и синьо, а и лилавото е най-после на цветовия набор. Най-горещите звезди са лилави. А преди лилавото е синьото, а след лилавото, в случай че си представим един кръг, идва аленото, тъй че лилавото е сред „ най-студения” цвят – аления, което е необичайно и „ най-горещия” – синия. И жълтото, несъмнено, го свързвам със Слънцето.
- Нуждае ли се създателят да живее в успореден свят, с цел да може да твори и нужно ли му е да се абстрахира от действителността?
- Според мен създателят без да желае бива абстрахиран от действителността. Защото той вижда неща, които в действителност са там, само че и не са. Някои хора споделят, че би трябвало да излезеш от действителността, само че в действителност ти поглеждаш същото нещо, само че от друга позиция. Но в този ред на мисли всички създатели излизат от действителността по някакъв метод.
Снимка: Пламена Милева
- Да поговорим и за рок операта „ Исус Христос суперзвезда”, която режисьорът Веселка Кунчева направи в Пловдивската опера. Тежи ли трънният венец на Христос, който ти постави на главата си?
- Това е доста виновна роля. Тежи, несъмнено и най-много, тъй като в този план са забъркани доста хора и самият аз доста завися от всеки един от тях. Весето изкара всичко от нас. Много, доста благополучен съм, че ориста ме срещна с този екип на „ Исус Христос суперзвезда”. Аз си избрах да имам вяра в този процес на събитията, както са показани в рок операта. В спектакъла споделяме, че постоянно издигаме един, на който му е тежко, само че на който му е и хубаво, само че след това отново му става тежко, тъй като към този момент не го харесваме.
Благодарение на този театър видях човещината на Христос – на него също му е било тежко, той също се е съмнявал, той даже е желал да се откаже в един миг, бил е тотално обезверен, тъй като очевидно ще се наложи в действителност да почине, като вижда, че ще е жертвеният агнец. Даже в този момент като приказвам за спектакъла и настръхвам. Тежко е да си жертва, изключително преди да го осъзнаеш.
Защото Исус претърпява няколко стадия и съгласно мен откакто към този момент осъзнава накъде вървят нещата, силата му го кара да преживее през всички тези санкции и мъчения, през които го поставят всички тези, които са го въздигнали. Тежко е. Гледната точка е да се види тази цикличност на битието – по какъв начин един човек се харесва на хората, а по-късно го смъкваме, с цел да пристигна различен.
Снимка: Александър Богдан Томпсън
- За теб кои са най-емоционалните подиуми в спектакъла?
- Много са, само че незабавно бих споделил – последната. Когато към този момент съм изкачил Голготата и съм на кръста. Там е най-разпадната музиката. Това е и моментът на безспорна тишина в залата. С сътрудниците сме си говорили за това и не можем да повярваме по какъв начин цялата аудитория е притихнала. Вълшебно е. Никога не съм се чувствал по този метод. Бих желал да благодаря на всички фенове и да изкажа признателността ни, че присъствахте на премиерата през ноември и имам вяра, че отново ще дойдете през март.
Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Какво се промени за теб от 13 март 2020 година до 13 ноември 2021 година – от деня на неслучилата се премиера на „ Исус Христос суперзвезда” до деня на случването на спектакъла и на първата среща с публиката? Загуби ли религия и вяра в положителното?
- Не, никога не изгубих нито религия, нито вяра и то с помощта на всички мои другари от спектакъла, с които го вдигнахме и с които бяхме на ръба да го създадем още на 13 март 2020 – деня на първия локдаун в България. Изминаха тъкмо 20 месеца от 13-ти до 13-ти – само че не съм спрял да имам вяра, че ще стане.
През цялото време бях на тръни, всяка заран се събуждах с песента в Гетсиманската градина, тъй като това е един от пиковете на самия облик, това е един от моментите на изкривяване, в който към този момент осъзнаваш какво ще ти се случи и към този момент се оставяш на всички да те вършат каквото желаят. Исус е споделил каквото има да споделя. С сътрудниците се виждахме през тези 20 месеца и вярвахме, че спектакълът ще ни се случи.
Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Спектакълът в действителност е превъзходен и разтърсващ. Въпреки противоборството се вижда се една особена химия сред твоя Исус и Юда, изигран от Владимир Михайлов, както и сред теб и Керана, която извършва ролята на Мария Магдалена.
- Керана е необикновен експерт. Не чух нито едно недоволство от нея, че нещо няма да стане. Да си все такава, ей! Страшно ни надъхва, както и Влади, и Цвети Пеняшки, който е Пилат. На Цвети, съгласно мен, занапред му следва невероятна кариера. С Влади имаме необикновен „ поглед” преди сцените – той ме гледа като Юда и това е велико. Много съм признателен за другарството ни. Страшно елементарно е с такива положителни хора да се превъплътиш и ти в този комплициран облик на Христос. Всички са ми учители и се надявам и аз да ги подготвям и тях. Страхотно е. Като една огромна натрупа сме.
Снимка: Личен списък
И през цялото това време на неслучване на спектакъла, както споделя Веселка Кунчева, ние си бяхме дружно, виждахме се. Не репетирахме, тъй като нямаше и смисъл. Един-два пъти пробвах да си пея самичък, само че не желаех да прахосвам страсти без да съм там на сцената, без да съм с приятелите от спектакъла. Ние си го съхранявахме и единствено ни беше в очите, в погледите, в докосванията и в прегръдките, които сме си имали и сме знаели всички, че ще го създадем. Защото е нещо необикновено красиво и сме вярвали в него и се надяваме да можем още доста пъти да го демонстрираме.
Благодаря на всички сътрудници – на солистите, на балета, на хора, на всички забъркани в плана, че през тези 20 месеца не спряхме да имаме вяра и да обичаме този театър. „ Исус Христос суперзвезда” в действителност ми промени живота и тези 20 месеца бяха като един инкубационен интервал, в който аз не можех да допускам, че това се случва.
На 13 ноември, когато беше първата премиера, когато слязох от горе, от кръста и започнаха аплодисментите, се родих отначало. Най-накрая се успокоих, че нещата се случиха. Изби ме на сълзи и на смях. Но аз се успокоих още предната вечер – на генералната подготовка, когато най-сетне видях, че денят на случването е настъпил. Защото бях доста под напрежение през тези 20 месеца и ми стана доста прелестно на 12 ноември, когато всички бяха в очакване и обезпокоени, само че към този момент видях, че сме го създали. И се усмихнах и ми стана леко на душата.
Снимка: Александър Богдан Томпсън
След генералната подготовка отидохме в едно заведение и гледах сътрудниците и ми стана супер умерено. Вече усещах, че сме създали нещо велико и че всички се раздаваме на 150%. За благополучие то стана. За мен даже беше изненадващо, че бях по-спокоен преди премиерата. Преди да затворят страната през 2020 година Пловдивска опера имаше сделка да гостува с „ Исус Христос суперзвезда” във Варна, Бургас и в София. Надявам се да създадем турнето тази година. Сега бленувам за постановките през март – планувани са на 17, 18 и 19 март – това са отсрочените спектакли от януари и някакси нямам самообладание да отида в Пловдив и да бъда дружно с приятелите от „ Исус Христос суперзвезда”.
Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Говорихме за споделената страст сред вас, артистите, а по кое време за теб страстта сред теб и публиката е най-споделена?
- За благополучие мога да сравня няколко типа театрално изкуство, в които вземам участие. Много са разнообразни и са доста хубави по своему. Бих ги правил и трите до края на живота си. Бих взел участие в още театрални представления, в още опери, естествено в концерти. Мечтая да се фотографирам и в киното. Ако извършвам мои части е едно, в случай че вземам участие в зрелище е друго. Когато съм самичък на сцената тогава аз съм режисьорът на момента и е много по-фриволно и можеш да видиш по какъв начин реагират хората. Докато по време на театър не можеш да видиш нищо, тъй като ти не си там. (смее се)
- За какво мечтаеш?
- Един другар ме попита през октомври същия въпрос и тогава му споделих: „ За премиера на Христос. Сега бленувам за още музика и околните ми да са здрави. На 18 февруари поканвам в София в бар Stroeja ще свирим с Casual Threesome и с нашите огромни другари от No More Many More, на 19 февруари във Видин с Милица Гладнишка ще представим плана „ Лисицата и Котарака”, на 25 февруари е дълго чаканият за нас концерт в Пловдив, в Download още веднъж ще свирим Casual Threesome и No More Many More и средата на март се надявам да се забележим на „ Исус Христос суперзвезда” в Пловдивска опера.
Мнозина са го гледали да свири и да пее онлайн като вокал и басист в клубове и по фестивали в разнообразни обединения, както и в известното риалити предаване " Гласът на България ", където негов наставник беше Иван Лечев. В края на предходната година надареният и екстравагантен музикант издаде дружно с групата си Casual Threesome дебютния албум Casualties.
Заедно с Милица Гладнишка направи дует, който е част от плана " Лисицата и Котарака ". Никеца е част и от феноменалната рок опера " Исус Христос суперзвезда ", сложена от режисьора Весела Кунчева в Пловдивската опера. Певецът влезе в сложната, виновна и изстрадана роля на Исус - изстрадана, тъй като поради пандемията премиерата на прочувствената режисура се състоя 20 месеца след плануванаъа дата, само че пък провокира възторг измежду феновете. За житейските избори, за пътя му на музикант и за изкачването на Голготата - по тези тематики Lupa.bg беседва с Никеца, който непрестанно демонстрираше възприятие за комизъм.
Николай красиво и нагледно разказа какво е за него музиката - воали в лилаво и жълто, която ти не можеш да докоснеш, само че тя теб може да те грабне вечно.
Снимка: Ники Шуманова
- Никец, в случай че би трябвало да избираш сред любовта и виното кое би избрал?
- Любовта, тъй като от виното към този момент имам киселини. (усмихва се) Виното би трябвало да е домашно, с цел да ми хареса. Без вино мога, само че без обич мъчно.
- Любовта ли е това възприятие, онази страст, която те въодушевява да твориш и изкарва всичко най-хубаво от теб като музикант?
- Да, тя е едно от тези усеща. Но някой път от негативни усеща към някого също съм сядал да пиша и след това съм се чувствал по-добре и към самия човек. Eдно от частите ми се споделя „ Hate” и сигурно е написано не е от обич към даден човек, а от обич към музиката. Въпреки че парчето е „ Hate” аз си го обичам, харесва ми. Благодарение на него ми е олекнало на душата и то ми е помогнало да се освободя от негативни страсти. Но въпреки всичко любовта е съществена движеща мощ. Особено пък във връзка с Пловдив – всичко е обич. (смее се)
Снимка: Ели Дели
- Ти си следващият софиянец, който изпитва особена любов към Пловдив и може би желал да живееш там.
- Да, по този начин е. Аз съм софиянец, само че родът ми ямболски. Имаме доста хубава къща на брега на река Тунджа. Напоследък по-рядко вървя там, тъй като за благополучие има работа в София. Но другояче Ямбол ме влече. Понякога ми се желае да си отида за седмица-две. Пожелавам си да го направя в този момент на първа пролет.
- Когато завършиш някое парче и когато си тръгваш от клуба след концерт и от операта след театър чувстваш ли се като прероден?
- Много добре го съпостави – в действителност е като да се родиш или все едно си направил дете, основал си нещо. Преди излизането ми на сцената усещам, че ще умра, все едно ми следва гибел. И това бих могъл да го сравня с упованието, когато би настъпила тази гибел, толкоз мощна е страстта.
Знам, че спектакълът ще стартира в 19 часа и петнайсет минути преди този момент не знам къде се намирам. И по-късно към този момент е това експлоадиране. Преди концерт или преди театър възприятието ми е, че с сътрудниците ще се забележим чак след спектакъла, тъй като по време на представлението никой не е никой. Така е и с парчето, в случай че става дума за концерт, тъй като другояче човек се разсейва и излиза от магията на песните или на спектаклите.
- Една от последните ти песни е „ Дойдох да те взема”, като направихте клип дружно с Иван Лечев и Росен Вътев. На кого е отдадена и би ли споделил за страстта към основаването на парчето?
- Преди няколко години написах това стихотворение единствено във формата на текст и още нямах мелодия за него. Бях с един паяк на един таван, живях половин година там. Това беше през топлите месеци и той си беше направил паяжината. Тя беше на половината от единия прозорец и аз по този начин си написах това парче, надалеч по-късно ми пристигна и мелодията. Може да се каже, че песента е за двама души, които желаят да са дружно, само че не могат по един или различен метод и в последна сметка основният лирически воин взема решение да разкара безусловно всички трудности с един размах и да отиде и да я вземе. Това е история но Ромео и Жулиета, само че без да се самоубиват.
- Преди няколко месеца групата Casual Threesome, която сътвори преди десетина година с твои съидейници, издаде дебютния си албум „ Casualties”. Едва в този момент се решихте да запишете албум. Как се срещнахте с сътрудниците ти музиканти и какъв е вашият път дотук?
- Преди повече от 10 години първо се срещнах с другия вокал на групата – Иван Иванов. Аз работех в един към този момент фиктивен бар в София, в „ Лозенец”. Той идваше да свири там с тогавашната му група Awake. Аз харесвах бандата.
Мен от дребен ме сграбчи рокендрола, само че не слушах българска музика. Започнах непосредствено с Metallica, Queen, Aerosmith, Nirvana, с Бон Джоуви. Пропуснах всичко, което се случваше тук. При състояние, че имам Metallica си споделих „ Защо да чувам българска музика?”
После пораснах към този момент и разбрах, че има ужасно хубава и скъпа българска музика. Това, което ни сближи с Иван беше, че и двамата искахме да пеем на британски. През 2010 година с него започнахме да свирим песните на The Doors. The Doors е нашият крайъгълен камък и двамата известно време свирихме дружно. После пристигна барабанистът Ивайло Петров-Пифа, който за благополучие и в този момент е с нас. И по този начин направихме групата. Хората реагираха добре на това по какъв начин свирим Led Zeppelin и Nirvana и започнаха да ни подпитват: „ Имате ли нещо ваше” и ние започнахме да се питаме дали не желаеме да създадем нещо дружно.
Взаимно си допаднахме и през 2012 година направихме парчето „ No Relief” и оттова нататък обаче малко се замотахме, всеки имаше задължения отвън бандата, започнахме да свирим и по кораби. В един миг в групата се появиха разлики, само че през 2019 година Музикаутор ни даде дотация за запис на албум. Забавихме се със записа поради пандемията. Няколко месеца не можехме да се събираме. Но пък въпреки това се възползвахме от това, че не бързаме за на никое място и искахме да го създадем съвършено. Затова си казахме, че ще запишем оптимално доста части, тъй като минаха доста години от основаването на групата.
Снимка: Ели Дели
- Защо избра музиката и китарата пред обществената администрация, която си приключил в УНСС? Не се ли видя като проспериращ държавен служител?
- Ха-ха. Видях се като държавен служител и се изплаших. (смее се) В Икономическия институт завързах доста хубави другарства, само че разбрах, че това въобще не е за мен. Може би беше поради задълбочаващото се слушане на групи като The Doors, Led Zeppelin. Публичната администрация е прелестна компетентност, само че не е моето. Благодарен съм обаче за другарствата, които ми останаха от университета.
- Като че ли тяхната философия малко не се връзва с твоята компетентност...
- Абсолютно не се връзва – по какъв начин виждаш тяхната огромна и вселенска философия в обществената администрация (смее се). От 20 години не съм спирал да пиша моя музика и да си представям някакви неща. Реших да не се колебая в моя избор и не преставам да не се колебая. И ми харесва, че направих тъкмо този избор, тъй като в другия вид не знам какво щеше да стане. Взех нещата в свои ръце и започнах да работя по градежите, където не се изискваше обучение. И продължих да си пиша стихотворенията.
Снимка: Пламена Милева
- Бил си на „ ти” с стопанската система.
- Ха-ха, много на „ ти” – от 55 предмета осъзнах, че ми е било забавно да влизам в пет. Аз си падам по история и по тази причина влязох да изучавам обществена администрация. Но нещата се трансформираха.
- Когато разбра, че музиката е твое предопределение и изиска тя да стане и твой поминък не си робувал на клишето „ Музикант къща не храни”.
- Това е една от най-смешните и отвратителни български поговорки - сбирщини на думи една след друга. Тази сентенция може да важи единствено за България и е казана от някой, който няма разбиране от музика и от изкуство. Защото има толкоз музиканти, които изхраниха света с пари.
Снимка: Игор Шабов
- Би ли разказал за твоя дядо Николай, на който си кръстен и който възпламенява в теб искрата на музиката.
- Тази китара на дядо, с която съм се снимал в клипове на мои песни като „ Violet” и в „ Mirror Clock”, стана като актриса. Тя към този момент съвсем не може да изкара естествен тон и трябват много пари за „ операция” и не знам дали тя ще я издържи. Дядо свиреше на нея.
Спомням си едно тържество на вилата ни по случай 60-ия му рожден ден през 1989 година Тогава съм бил на 4 и той свиреше „ Калинка, калинка, калинка моя”. Дядо беше на съветски строй, свиреше песни на Висоцки, съветски военни песни, както и остарели градски песни. Аз тогава също взех китарата и баща ми, който също свиреше, ми сподели някои неща. Иначе дядо доста не разбираше музиката, която аз одобрявам и се пробвах тогава да изсвирвам и непрекъснато ми правеше забележки: „ Каква е таз виканица на онез дето вирят саповете?!” (сап е змия в някои региони на България). Дядо беше чувал за Б.Т.Р и викаше „ Онез бетееерите” мятат косите и нищо не става от тях”.
Години по-късно към този момент бях на 23-24 години отново се бяхме събрали родата и този път аз бях с китарата и им изсвирих една ария на Бон Джоуви. Тогава дядо се просълзи и сподели: „ Ама, дядовото, ти си можел да свириш”. За мен това беше едно ходило нагоре. Щом дядо ми е споделил, че мога, за мен беше огромно самопризнание. Аз съм се учил самичък, както и дядо, и татко ми също.
Него може би са го пускали на уроци по музика. Аз доста желаех да ме запишат на уроци по музика, майка ми споделяше на татко ми: „ Николай има нюх, дай да го запишем”, а баща отговаряше: „ Абе, какъв нюх, да посвири малко, да навлезе, пък тогава ще го пуснем.” И тогава като ме чуха на довечера по какъв начин изсвирвам майка ми отново сподели: „ Дай към този момент да го запишем”, а баща отговори: „ Хъм, той към този момент може да свири”. Аз съм им признателен, че не са ме записали на уроци, тъй като може би щях да се отвратя. По това време братовчед ми, който е режисьор на клипа към парчето на Casual Threesome „ Mirror Clock”, стартира да върви на уроци по китара.
По същото време аз пък започнах да изсвирвам. Той знаеше доста неща и ми сподели по какъв начин да изсвиря „ Уesterday” на Beatles и „ Stairway To Heaven” на Led Zeppelin. Аз тогава свирех единствено Metallica и си представях, че в случай че потегли на уроци ще ме занимават с някакви класицизми, а това на оня стадий не ми беше в главата. В следствие благодарих на нашите и им споделих: „ По-добре, че не сте ме записали на уроци и че ме насърчавахте да свиря”.
Много желаех да вляза в НАТФИЗ. Родителите ми обаче ме стопираха и ми споделиха: „ Какво ще правиш в НАТФИЗ?”. А аз желаех да завърша постановка или актьорско майсторство. Много желаех да бъда артист. Киното ми е било забавно цялостен живот.
Сега след толкоз години режисьорът на „ Исус Христос суперзвезда” Веселка Кунчева, която доста обичам и на която ужасно доста благодаря, ми сподели: „ Изобщо не е трябвало да слушаш никого, просто е трябвало да се пробваш ти какъвто си.” Но аз съм удовлетворен по какъв начин се случиха нещата.
- Възприемаш ли китарата като нещо одухотворено, даже като човек с който може да си приказваш? Китарата може би е нещо сред духовния и материалния свят.
- О, да. Музиката е полуматерия, тъй като не можеш да я пипнеш, само че в действителност може да я пипнеш – ти не може да я докоснеш, само че тя може да те допре, може да те накара да получиш сърцетуптене, може да се възбудиш или натъжиш от нея. Затова е полуматерия – въобразявам си я като воали, като мелодии в лилаво и в жълто. Представях си по какъв начин лирическият воин се съхранява в бездната. И когато не се чувстваш добре, само че не ти се приказва с никого, може да си изсвириш една ария и да ти стане по-добре. Това отново значи, че си приказваш с китарата.
Снимка: Михаил Руев
- В твои клипове ми е предписание усещане, че театралните ти костюми са в лилаво и жълто. Има ли за теб особена символика в тези цветове?
- Лилавото е обичаният цвят на Жулиета. Може би и за това. Лилави са и облеклата на Жокера, който доста одобрявам. А и двата цвята в композиция доста ми харесват. Песента ми „ Violet” пък е въодушевена от едно прелестно създание, което се споделя Виолета. Лилавото е комбинация от алено и синьо, а и лилавото е най-после на цветовия набор. Най-горещите звезди са лилави. А преди лилавото е синьото, а след лилавото, в случай че си представим един кръг, идва аленото, тъй че лилавото е сред „ най-студения” цвят – аления, което е необичайно и „ най-горещия” – синия. И жълтото, несъмнено, го свързвам със Слънцето.
- Нуждае ли се създателят да живее в успореден свят, с цел да може да твори и нужно ли му е да се абстрахира от действителността?
- Според мен създателят без да желае бива абстрахиран от действителността. Защото той вижда неща, които в действителност са там, само че и не са. Някои хора споделят, че би трябвало да излезеш от действителността, само че в действителност ти поглеждаш същото нещо, само че от друга позиция. Но в този ред на мисли всички създатели излизат от действителността по някакъв метод.
Снимка: Пламена Милева
- Да поговорим и за рок операта „ Исус Христос суперзвезда”, която режисьорът Веселка Кунчева направи в Пловдивската опера. Тежи ли трънният венец на Христос, който ти постави на главата си?
- Това е доста виновна роля. Тежи, несъмнено и най-много, тъй като в този план са забъркани доста хора и самият аз доста завися от всеки един от тях. Весето изкара всичко от нас. Много, доста благополучен съм, че ориста ме срещна с този екип на „ Исус Христос суперзвезда”. Аз си избрах да имам вяра в този процес на събитията, както са показани в рок операта. В спектакъла споделяме, че постоянно издигаме един, на който му е тежко, само че на който му е и хубаво, само че след това отново му става тежко, тъй като към този момент не го харесваме.
Благодарение на този театър видях човещината на Христос – на него също му е било тежко, той също се е съмнявал, той даже е желал да се откаже в един миг, бил е тотално обезверен, тъй като очевидно ще се наложи в действителност да почине, като вижда, че ще е жертвеният агнец. Даже в този момент като приказвам за спектакъла и настръхвам. Тежко е да си жертва, изключително преди да го осъзнаеш.
Защото Исус претърпява няколко стадия и съгласно мен откакто към този момент осъзнава накъде вървят нещата, силата му го кара да преживее през всички тези санкции и мъчения, през които го поставят всички тези, които са го въздигнали. Тежко е. Гледната точка е да се види тази цикличност на битието – по какъв начин един човек се харесва на хората, а по-късно го смъкваме, с цел да пристигна различен.
Снимка: Александър Богдан Томпсън
- За теб кои са най-емоционалните подиуми в спектакъла?
- Много са, само че незабавно бих споделил – последната. Когато към този момент съм изкачил Голготата и съм на кръста. Там е най-разпадната музиката. Това е и моментът на безспорна тишина в залата. С сътрудниците сме си говорили за това и не можем да повярваме по какъв начин цялата аудитория е притихнала. Вълшебно е. Никога не съм се чувствал по този метод. Бих желал да благодаря на всички фенове и да изкажа признателността ни, че присъствахте на премиерата през ноември и имам вяра, че отново ще дойдете през март.
Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Какво се промени за теб от 13 март 2020 година до 13 ноември 2021 година – от деня на неслучилата се премиера на „ Исус Христос суперзвезда” до деня на случването на спектакъла и на първата среща с публиката? Загуби ли религия и вяра в положителното?
- Не, никога не изгубих нито религия, нито вяра и то с помощта на всички мои другари от спектакъла, с които го вдигнахме и с които бяхме на ръба да го създадем още на 13 март 2020 – деня на първия локдаун в България. Изминаха тъкмо 20 месеца от 13-ти до 13-ти – само че не съм спрял да имам вяра, че ще стане.
През цялото време бях на тръни, всяка заран се събуждах с песента в Гетсиманската градина, тъй като това е един от пиковете на самия облик, това е един от моментите на изкривяване, в който към този момент осъзнаваш какво ще ти се случи и към този момент се оставяш на всички да те вършат каквото желаят. Исус е споделил каквото има да споделя. С сътрудниците се виждахме през тези 20 месеца и вярвахме, че спектакълът ще ни се случи.
Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Спектакълът в действителност е превъзходен и разтърсващ. Въпреки противоборството се вижда се една особена химия сред твоя Исус и Юда, изигран от Владимир Михайлов, както и сред теб и Керана, която извършва ролята на Мария Магдалена.
- Керана е необикновен експерт. Не чух нито едно недоволство от нея, че нещо няма да стане. Да си все такава, ей! Страшно ни надъхва, както и Влади, и Цвети Пеняшки, който е Пилат. На Цвети, съгласно мен, занапред му следва невероятна кариера. С Влади имаме необикновен „ поглед” преди сцените – той ме гледа като Юда и това е велико. Много съм признателен за другарството ни. Страшно елементарно е с такива положителни хора да се превъплътиш и ти в този комплициран облик на Христос. Всички са ми учители и се надявам и аз да ги подготвям и тях. Страхотно е. Като една огромна натрупа сме.
Снимка: Личен списък
И през цялото това време на неслучване на спектакъла, както споделя Веселка Кунчева, ние си бяхме дружно, виждахме се. Не репетирахме, тъй като нямаше и смисъл. Един-два пъти пробвах да си пея самичък, само че не желаех да прахосвам страсти без да съм там на сцената, без да съм с приятелите от спектакъла. Ние си го съхранявахме и единствено ни беше в очите, в погледите, в докосванията и в прегръдките, които сме си имали и сме знаели всички, че ще го създадем. Защото е нещо необикновено красиво и сме вярвали в него и се надяваме да можем още доста пъти да го демонстрираме.
Благодаря на всички сътрудници – на солистите, на балета, на хора, на всички забъркани в плана, че през тези 20 месеца не спряхме да имаме вяра и да обичаме този театър. „ Исус Христос суперзвезда” в действителност ми промени живота и тези 20 месеца бяха като един инкубационен интервал, в който аз не можех да допускам, че това се случва.
На 13 ноември, когато беше първата премиера, когато слязох от горе, от кръста и започнаха аплодисментите, се родих отначало. Най-накрая се успокоих, че нещата се случиха. Изби ме на сълзи и на смях. Но аз се успокоих още предната вечер – на генералната подготовка, когато най-сетне видях, че денят на случването е настъпил. Защото бях доста под напрежение през тези 20 месеца и ми стана доста прелестно на 12 ноември, когато всички бяха в очакване и обезпокоени, само че към този момент видях, че сме го създали. И се усмихнах и ми стана леко на душата.
Снимка: Александър Богдан Томпсън
След генералната подготовка отидохме в едно заведение и гледах сътрудниците и ми стана супер умерено. Вече усещах, че сме създали нещо велико и че всички се раздаваме на 150%. За благополучие то стана. За мен даже беше изненадващо, че бях по-спокоен преди премиерата. Преди да затворят страната през 2020 година Пловдивска опера имаше сделка да гостува с „ Исус Христос суперзвезда” във Варна, Бургас и в София. Надявам се да създадем турнето тази година. Сега бленувам за постановките през март – планувани са на 17, 18 и 19 март – това са отсрочените спектакли от януари и някакси нямам самообладание да отида в Пловдив и да бъда дружно с приятелите от „ Исус Христос суперзвезда”.
Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Говорихме за споделената страст сред вас, артистите, а по кое време за теб страстта сред теб и публиката е най-споделена?
- За благополучие мога да сравня няколко типа театрално изкуство, в които вземам участие. Много са разнообразни и са доста хубави по своему. Бих ги правил и трите до края на живота си. Бих взел участие в още театрални представления, в още опери, естествено в концерти. Мечтая да се фотографирам и в киното. Ако извършвам мои части е едно, в случай че вземам участие в зрелище е друго. Когато съм самичък на сцената тогава аз съм режисьорът на момента и е много по-фриволно и можеш да видиш по какъв начин реагират хората. Докато по време на театър не можеш да видиш нищо, тъй като ти не си там. (смее се)
- За какво мечтаеш?
- Един другар ме попита през октомври същия въпрос и тогава му споделих: „ За премиера на Христос. Сега бленувам за още музика и околните ми да са здрави. На 18 февруари поканвам в София в бар Stroeja ще свирим с Casual Threesome и с нашите огромни другари от No More Many More, на 19 февруари във Видин с Милица Гладнишка ще представим плана „ Лисицата и Котарака”, на 25 февруари е дълго чаканият за нас концерт в Пловдив, в Download още веднъж ще свирим Casual Threesome и No More Many More и средата на март се надявам да се забележим на „ Исус Христос суперзвезда” в Пловдивска опера.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ