Д-р Ирина Лазарова: Живеем на витрината и се оглеждаме в другите вместо в огледала
Неусетната загуба на достоверност е световна рецесия: от ден на ден неща идват извън, а не от вътрешната страна. Равносметката постоянно може да е положителна: да вземем за пример какво ме изненада и какво научих, а не какво реализирах през тази година. Нека да се замислим не какъв брой пари сме изкарали, а какъв брой пари сме изхарчили с кеф. Императивът " би трябвало да чествам " е извънредно мъчителен и постоянно хората имат вътрешна опозиция да го създадат, само че не смеят да го споделят. Когато някой страда, постоянно ни се желае на мига да изтрием като с гума страданието му, а можем просто да го придружим в него.
Това споделя доктор Ирина Лазарова, психиатър и психотерапевт в изявление за Mediapool, в което беседваме за равносметките в края на годината, връзките с околните ни хора, пожеланията и фантазиите за бъдещето.
В края на годината доста хора се отдават на равносметка и ретроспекция, до каква степен се влияем от близките когато ги вършим?
В днешно време доста малко неща идват от вътрешната страна. Повечето идват извън и това в действителност е характерна световна рецесия. Толкова е мощно въздействието извън, че то постоянно заглушава това, което идва от вътрешната страна. И хората стартират неизбежно да си приписват прекарвания и концепции, които в действителност не са техни. В един миг се объркват дотам, че им е доста мъчно да бъдат достоверни. И това е насочна точка към тематиката за празниците, тъй като неусетната загуба на достоверността, съгласно мен, е доста огромен проблем в днешно време. Всъщност, както аз обичам да споделям, ние живеем на витрината непрестанно. И това, че живеем на витрината е доста определящо и ние се оглеждаме в другите, а не в огледала.
Има ли здравословна форма на съпоставяне с другите хора или е напълно неправилно да се съпоставяме и надлежно да се фрустрираме, в случай че виждаме, че нямаме силата, триумфите и щастието на хората, които ги показват към нас?
Ами това, което по принцип моята специалност допуска е, че няма нищо 100% изрично, нито 100% вярно или погрешно. Има функционално и нефункционално - нещо, което ни пречи или което ни подтиква, въодушевява или ни е уютно. Кое е вярно може да се дефинира от всякакви външни " инспектори ", които могат да бъдат най-различни и с най-различна компетентност. Някои от тях може да са наш артикул, а други да са ни натрапени. Факт е обаче, че в зрелия си живот, ние на процедура, имаме избор. Но доста малко си даваме сметка, че имаме избор. И заради тази причина външните фактори като " инспектори " могат да преобладават с отзиви, като че ли са последна неотменима инстанция, която знае истините за живота, вярното живеене, безконечното благополучие и безконечния живот.
Затова обществените медии не са годни източници на информация. И доста постоянно когато дойдат пациенти споделят: " Е, добре де, всички хора са толкоз щастливи, единствено аз съм зле ". А аз сигурно знам, че те не са толкоз щастливи, колкото наподобяват, само че го знам през професионалната си роля – като човек, при който хората идват за помощ. Те обаче не експонират проблемите си пред света.
Цялата тази показност на " витрината " може да работи доста потискащо...
Това от една страна работи потискащо, може би за такива като нас, които имаме и другата позиция или се опитваме да се замислим оттатък. Обаче е друго за по-младите хора, които идват от един свят, в който друго не е имало. И в действителност те знаят, че в случай че влязат в интернет пространството, питат изкуствения разсъдък или просто сърфират, ще намерят отговора. Никой не се замисля за валидността на тези отговори, дали са основани на доказателства,. кой стои зад тях, кой поема отговорност и така нататък И тъй като има огромно търсене на отговори, те непрестанно се множат. А за жалост знаем, че изкуственият разсъдък не прави разлика сред валидирана и невалидирана информация. Той съумява да обработи безусловно всичко за малко време и ни дава някакъв синтез. Но той не може към момента да прави разлика сред източниците и това е много объркващо. А за какво имаме потребност от отговори? Защото е по-лесно някой да ни даде рецепта наготово, в сравнение с ние сами по сложния път, на правилото на опита и грешката, да стигнем до заключения, които са годни за нас в днешно време.
Все отново характерността в забележителна степен господства, изключително в не толкоз колективистични култури. Защото в България ние въпреки всичко сме на кръстопътя сред колективистичните и индивидуалистичните култури и в огромните градове по-често индивидът има по-голямо значение от общността. Но в дребните обитаеми места общността има по-голямо значение от индивида. Интересно е, че в колективистичните култури хората от време на време са склонни да потискат персоналното си злощастие, с цел да не натъжават групата, фамилията и така нататък В индивидуалистичните култури пък съществува натискът " постоянно да изглеждаш благополучен ", изключително в обществените мрежи, тъй като това е знак за обществен статус.
Не можем да приказваме за преимущества и дефекти в тази ситуация. Просто концепцията за благополучие е друга. Хората, в индивидуалистичните култури нормално ценят себе си в забележителна степен, имат свободата да изибират своя личен път и имат вяра, че бъдещето зависи от тях самите. Хората в колективистичните култури са ориентирани извънредно доста към това по какъв начин ги възприема общността, имат чувството за принадлежност към нещо по-голямо и имат вяра, че би трябвало да се приспособяват към събитията. От друга страна хората, при които общността има по-голямо значение от индивида, в действителност живеят по-сигурно, тъй като в никакъв случай не са сами и постоянно могат да разчитат на непосредствена поддръжка – постоянно има някой, който да даде съвет, да помогне, да се притече на помощ, да вземе решение вместо теб, когато си усложнен и да те насочи нанякъде, даже и да не е най-удачното. В индивидуалистичните култури имаш голям избор. Можеш да правиш всичко, само че в никакъв случай не знаеш кое е вярното. А това ражда тревога.
Да поговорим за тази тревога в подтекста на равносметките, които вършим в края на годината и които не за всички са лицеприятни. Как да преминем през този интервал без да се самобичуваме прекомерно?
Винаги равносметката може да бъде приятна, тъй като тя има доста лица. Не е наложително нашата вътрешна година да завършва на 31 декември, нито да стартира на 1 януари. Има разнообразни насочни точки, които в нашия самостоятелен живот дефинират по кое време нещо стартира и по кое време свършва. Обикновено това са значими за нас събития: преди да забременея, откакто родих, преди да почине еди кой си, откакто си смених работата и така нататък Т.е. има избрани събития, които са доста самостоятелни, които бележат някакви начала и краища.
И по тази причина по-скоро би било прелестно да възприемаме сегашните празници не като завършек на годината, а като един мотив дълго да честваме по най-различен метод. Да честваме това, че още една година сме претърпели, тъй като за някои не се е случило. Равносметката може да бъде много ексцентрична и всеки да избере своя вид. Например: какви са новите неща, които ме изненадаха и научих през тази година за хората, за света, за себе си. Защото единствено когато имаме достоверна изненада, научаваме нещо устойчиво. Със сигурност всеки човек има най-малко една положителна изненада в живота си, която му се е случила в последната година. Дори единствено да се върнем към нея, това към този момент е смислена равносметка.
Т.е. вие оферирате да сменим фокуса от това какво реализирах, какъв брой пари изкарах, покачиха ли ме и така нататък към това какво ме изненада и какво научих?
Някои хора могат да изберат друга посока. Някои са по-фокусирани върху тялото си, други върху някакви по-имиджови аспекти като достижения, пари и така нататък Но в случай че вземем тематиката за парите, която е много мъчителна за голяма част от хората, дано да се замислим не какъв брой пари сме изкарали, а какъв брой пари сме изхарчили с кеф.
Защото има хора, които печелят доста пари, само че по една или друга причина нямат нито времето, нито опцията да ги харчат. И аз, за жалост, срещам такива хора в практиката си и това постоянно ми дава една друга вероятност. Докато даже и да имаш по-малко пари, в случай че ги изхарчиш за неща, които за теб са смислени, или в случай че купиш извънредно подобаващ подарък и зарадваш доста някого, това носи задоволство. Т.е. да се фокусираме не върху извоюваните пари, а върху тези, които въпреки всичко си съумял да изкараш и да изхарчиш на драго сърце.
Друга вероятност, през която си коства да се огледа, е вероятността на това какъв брой време ни остава. Но не през отрицателния проект, а през това какъв брой време е минало, тъй като то ни дава валидация и стойност. Истината е, че животът се случва незабелязано и ние считаме, че това ни се поставя от единствено себе си, а то надалеч не е наложително. Аз по тази причина постоянно споделям, че концепцията " изтърколи се тази година " основава отрицателна настройка, че нещо сме изпуснали. А това не е по този начин. Напротив, ние сме я държали в ръцете си непрестанно. През цялата година сме били компактно в всекидневието, правили сме 100 000 неща, мислили сме всякакви неща, обичали сме, радвали сме се, извънредно сме се ядосвали. И въпреки всичко нещо сме сътворили.
Каква е ролята на празничните пожелания за психологичното ни благополучие?
Има традиция да си пожелаваме някакви неща, обаче по какъв начин си ги пожелаваме: през шансовете, които ни се падат, през това, което ние мислено си споделяме, през това, което някои хора насочат в молитвите си. Или просто през спазването на традициите, вярвайки, че традициите ще ни предпазят сами по себе си като ритуали, които на алегорично равнище някак си обезпечават благоденствие. Защото в последна сметка празнуването на коледните и новогодишните празници си е традиция. Обаче по какъв начин се случват традициите? – когато нещо се повтаря повече от веднъж, повече от три пъти, повече от 10 пъти. И се случва по избран метод. Този избран метод стартира да маркира детайли на сигурност в нашата визия. И тогава ние започваме да свързваме тази традиция с някакъв детайл на сигурност. Имаме потребност от повторението ѝ, тъй като това ни подсигурява тази прочувствена сигурност.
Понякога обаче човек не е тъкмо в въодушевление за празник, за вървене на посетители, за събиране с родственици. Как да балансираме сред вътрешните си потребности и това да отговорим на упованията на нашите близки?
Темата с упованията е огромна. Традиционно възрастните родители чакат с неспокойствие тези празници, с цел да могат да се видят с децата и внуците и все едно са пазили всичките си сили през годината точно за този интервал. Т.е., в случай че не се случи тази среща, те ще са надълбоко разочаровани. Затова е значимо не просто да отхвърляме, а някак си гъвкаво да променяме. Кой по кое време ще пристигна, по кое време ще си отиде, по кое време отново ще се върне, какво ще бъде. Това основава чувство за една по-голяма независимост. Защото другояче нервно чакаме в 19 ч. да седнем на масата, а животът е динамичен и може и да не успеем да го създадем. Може да успеем чак в 22 ч, само че отново е Коледа, отново е Бъдни вечер. Другото е, че обичайно се възприема, че на празниците всички би трябвало да се съберем и да сме дружно и когато има доста близки и родственици, значи всичко е наред. Но има хора, които по една или друга причина са сами или са в доста дребна роднинска съгласуваност и те нормално стартират да се съпоставят и упорстват мъчително всички да дойдат, всички да седнат, което сякаш отново е обвързвано с концепцията за сигурността. Т.е., в случай че си с по-малко хора към себе си, нямаш прочувствена сигурност. Ако има наплив и доста хора –е по-добре и по-сигурно.
Друг аспект е, че когато създадем жест към някого, може би ее добре да му го кажем, а да не го караме да се досеща. Например формулировката: " Виж, не ми се идва доста, само че знам, че за теб е значимо и по тази причина ще ще направя изпитание и ще дойда ". Което в действителност е подарък и е значимо ние да ценим това. Много постоянно ни се постанова да вършим неприятни неща. Не е нужно да се опитваме да убедим себе си, че неприятните неща са ни приятни, а просто е значимо да сме наясно кое ни стимулира да ги вършим. И в случай че мотивацията е сериозна и е обвързвана с обич, с връзки, с вложения в връзките и така нататък, за какво не?
Случва се от време на време при фамилните сбирки да изскачат някакви остарели спорове и празникът да се обърне на скандал. Как да не предизвикваме такива обстановки?
Дали в действителност не би трябвало да предизвикваме? Защото другояче става захаросано, изкуствено и извънредно официално. Но в основата е неумението на хората да водят полемики и да ръководят спорове. Ако приемем, че опълчването е сред генерациите млади-стари - когато младите още не са стигнали задоволителна зрялост, а пък старите към момента държат фронта. Всъщност знаем, че по-старите поколения по силата на възрастта си и на това, че са по-близо до края на живота,, не могат да се трансформират пълноценно. Гъвкавостта е присъща за младежите и някак си естественото очакване е, че младите ще имат гъвкавостта елегантно да заобиколят проблематичните тематики. Но заобикалянето постоянно не е напълно по силите ни. Защото в случай че има напън, в случай че има провокации, не можем елементарно да заобиколим. И тогава постоянно работят ексцентричните решения. Нестандартни, само че безапелационни. Забелязала съм, че в България хората рядко дават ясни и безапелационни отговори. Не могат да споделят " не " поради терзания да не наранят отсрещната страна. Това също е особено за колективистичните култури.
А в действителност дискомфортът, който другият ще изпита от " не " ще е къс и по-късно ще откри вид да се пренареди, да се преконфигурира. Докато в случай че нещо е уклончиво, другият остава в едно напрежение и неустановеност, което води до тежки недоразумения и вреда в персоналните връзки. Например концепцията " ще забележим ".
Има ли такова положение като празнична меланхолия и по какво се разграничава от елементарна горест и потиснатост?
По принцип диагноза празнична меланхолия няма. Депресията е разбиране, което е клинично, само че в днешно време извънредно се злоупотребява с него. Това, че си печален или ти е „ жалко “, не значи, че имаш меланхолия. Има доста други аспекти, които маркират това положение и аз съм срещу непрестанно да се разясняват признаци, с цел да се самодиагностицират хората. Освен това депресията не е нещо, в което изпадаш внезапно. Това е еволюционен развой и той нормално е почнал преди коледните празници и по-често няма връзка с тях. Просто те усилват избрани аспекти. Но не мисля, че празниците могат сами по себе си да са причина за меланхолия, в случай че към тях не се случат някакви житейски неблагополучия: заболявания, гибел и загуби.
Другото е, че императивът " би трябвало да чествам " е извънредно мъчителен и постоянно хората имат вътрешна опозиция да го създадат, само че не смеят да го споделят, тъй като считат, че няма кой да ги чуе. А в действителност шерването на аргументите, заради които не желаеме да сме в обичаен вид на празнуване, е напълно почтено и тогава хората го схващат. Но когато кажем единствено " не ми се чества ", това наподобява като експанзия - звучи все едно някой ти е отговорен.
От друга страна никой не може да се оправи в този живот самичък. Ние всички имаме потребност от съгласуваност и от хора, даже и за оправянето с персонални неща. Ние имаме потребност от хора - да чуем неща, да получим поддръжка, на някой даже да му стане мъчително за това, което изпитваме и да ни съчувства достоверно, да се разплаче с нас. В други моменти - да се радва с нас, да се въодушевява от нашите триумфи и достижения и от нашата наслада, по този начин, както го вършим с децата си. Но то може да стане и с роднините, и с околните хора, и с сътрудниците. И в действителност по тази причина няма по какъв начин да се оправим с един проблем, без да сме свързани с хора. Психотерапията е относително млада специалност. Едно време не е имало психотерапевти и тогава хората са се справяли през това, че са били свързани с други хора. Някак си това придружаване в страданието на всички ни е доста мъчно, изключително в българската просвета. Затова когато някой страда, постоянно ни се желае да спрем страданието му на мига и да го „ изтрием “ като с гума и всичко още веднъж да бъде наред. Да, само че някой път животът минава през това да си до някого, който страда, да го държиш за ръката, да страдаш с него. Понякога просто да го държиш и той да знае, че си там. Мисля, че това е неповторимо посвоему. Дори и да няма благополучен край пътят на придружаване е скъп.
Та в този смисъл, в случай че можем да използваме коледните празници, с цел да придружим някой значим за нас в насладата или даже в страданието му, даже и да не е с нас на празниците, само че ние да успеем да сме с него, разбирайки повече за същинските му прекарвания. Мисля, че никакви други равносметки нямат смисъл.
Много добре казано. А по какъв начин да влезем с положителна настройка и стимулирани в Новата година?
За да ни се случат хубавите неща, първо би трябвало да си ги измислим. Това е основно. Т.е. на процедура да мечтаем и да фантазираме. Големият проблем е, че когато сме пораснали, това наподобява малко по-странно. Някои хора изцяло изгубват способността си да фантазират и да мечтаят и стартират да считат, че това е прекомерно детско и не би трябвало да го вършат. Че би трябвало всичко да е безусловно основано на обстоятелства, на тактики и на здрав разсъдък и така нататък Истината е, че ние в никакъв случай не изгубваме способността си да мечтаем, просто я пренебрегваме в избрани стадии от живота. А пък фантазиите са доста основен детайл за развиване и за реализиране на какво ли не. Проблемът е, в случай че сложим периоди на фантазиите - те стават проекти и тогава стартират да ни гнетят. Докато са фантазии, са най-хубавата част. И в случай че желаеме да реализираме разнообразни неща в живота, е значимо да не стопираме да си мечтаем. Когато сложим периоди, към този момент става по-страшно. В един миг няма по какъв начин, въпреки всичко стигаме и до периодите, само че това има смисъл да е съвсем на финала. Но е извънредно значим тласък за мозъка ни да можем да си представим в елементи нещата, които бихме желали да реализираме и да ни се случат. Когато желаеме нещо, ние си го представяме, ние живеем с него преди да се е случило и това към този момент ни дава доста положителни тласъци.
Това споделя доктор Ирина Лазарова, психиатър и психотерапевт в изявление за Mediapool, в което беседваме за равносметките в края на годината, връзките с околните ни хора, пожеланията и фантазиите за бъдещето.
В края на годината доста хора се отдават на равносметка и ретроспекция, до каква степен се влияем от близките когато ги вършим?
В днешно време доста малко неща идват от вътрешната страна. Повечето идват извън и това в действителност е характерна световна рецесия. Толкова е мощно въздействието извън, че то постоянно заглушава това, което идва от вътрешната страна. И хората стартират неизбежно да си приписват прекарвания и концепции, които в действителност не са техни. В един миг се объркват дотам, че им е доста мъчно да бъдат достоверни. И това е насочна точка към тематиката за празниците, тъй като неусетната загуба на достоверността, съгласно мен, е доста огромен проблем в днешно време. Всъщност, както аз обичам да споделям, ние живеем на витрината непрестанно. И това, че живеем на витрината е доста определящо и ние се оглеждаме в другите, а не в огледала.
Има ли здравословна форма на съпоставяне с другите хора или е напълно неправилно да се съпоставяме и надлежно да се фрустрираме, в случай че виждаме, че нямаме силата, триумфите и щастието на хората, които ги показват към нас?
Ами това, което по принцип моята специалност допуска е, че няма нищо 100% изрично, нито 100% вярно или погрешно. Има функционално и нефункционално - нещо, което ни пречи или което ни подтиква, въодушевява или ни е уютно. Кое е вярно може да се дефинира от всякакви външни " инспектори ", които могат да бъдат най-различни и с най-различна компетентност. Някои от тях може да са наш артикул, а други да са ни натрапени. Факт е обаче, че в зрелия си живот, ние на процедура, имаме избор. Но доста малко си даваме сметка, че имаме избор. И заради тази причина външните фактори като " инспектори " могат да преобладават с отзиви, като че ли са последна неотменима инстанция, която знае истините за живота, вярното живеене, безконечното благополучие и безконечния живот.
Затова обществените медии не са годни източници на информация. И доста постоянно когато дойдат пациенти споделят: " Е, добре де, всички хора са толкоз щастливи, единствено аз съм зле ". А аз сигурно знам, че те не са толкоз щастливи, колкото наподобяват, само че го знам през професионалната си роля – като човек, при който хората идват за помощ. Те обаче не експонират проблемите си пред света.
Цялата тази показност на " витрината " може да работи доста потискащо...
Това от една страна работи потискащо, може би за такива като нас, които имаме и другата позиция или се опитваме да се замислим оттатък. Обаче е друго за по-младите хора, които идват от един свят, в който друго не е имало. И в действителност те знаят, че в случай че влязат в интернет пространството, питат изкуствения разсъдък или просто сърфират, ще намерят отговора. Никой не се замисля за валидността на тези отговори, дали са основани на доказателства,. кой стои зад тях, кой поема отговорност и така нататък И тъй като има огромно търсене на отговори, те непрестанно се множат. А за жалост знаем, че изкуственият разсъдък не прави разлика сред валидирана и невалидирана информация. Той съумява да обработи безусловно всичко за малко време и ни дава някакъв синтез. Но той не може към момента да прави разлика сред източниците и това е много объркващо. А за какво имаме потребност от отговори? Защото е по-лесно някой да ни даде рецепта наготово, в сравнение с ние сами по сложния път, на правилото на опита и грешката, да стигнем до заключения, които са годни за нас в днешно време.
Все отново характерността в забележителна степен господства, изключително в не толкоз колективистични култури. Защото в България ние въпреки всичко сме на кръстопътя сред колективистичните и индивидуалистичните култури и в огромните градове по-често индивидът има по-голямо значение от общността. Но в дребните обитаеми места общността има по-голямо значение от индивида. Интересно е, че в колективистичните култури хората от време на време са склонни да потискат персоналното си злощастие, с цел да не натъжават групата, фамилията и така нататък В индивидуалистичните култури пък съществува натискът " постоянно да изглеждаш благополучен ", изключително в обществените мрежи, тъй като това е знак за обществен статус.
Не можем да приказваме за преимущества и дефекти в тази ситуация. Просто концепцията за благополучие е друга. Хората, в индивидуалистичните култури нормално ценят себе си в забележителна степен, имат свободата да изибират своя личен път и имат вяра, че бъдещето зависи от тях самите. Хората в колективистичните култури са ориентирани извънредно доста към това по какъв начин ги възприема общността, имат чувството за принадлежност към нещо по-голямо и имат вяра, че би трябвало да се приспособяват към събитията. От друга страна хората, при които общността има по-голямо значение от индивида, в действителност живеят по-сигурно, тъй като в никакъв случай не са сами и постоянно могат да разчитат на непосредствена поддръжка – постоянно има някой, който да даде съвет, да помогне, да се притече на помощ, да вземе решение вместо теб, когато си усложнен и да те насочи нанякъде, даже и да не е най-удачното. В индивидуалистичните култури имаш голям избор. Можеш да правиш всичко, само че в никакъв случай не знаеш кое е вярното. А това ражда тревога.
Да поговорим за тази тревога в подтекста на равносметките, които вършим в края на годината и които не за всички са лицеприятни. Как да преминем през този интервал без да се самобичуваме прекомерно?
Винаги равносметката може да бъде приятна, тъй като тя има доста лица. Не е наложително нашата вътрешна година да завършва на 31 декември, нито да стартира на 1 януари. Има разнообразни насочни точки, които в нашия самостоятелен живот дефинират по кое време нещо стартира и по кое време свършва. Обикновено това са значими за нас събития: преди да забременея, откакто родих, преди да почине еди кой си, откакто си смених работата и така нататък Т.е. има избрани събития, които са доста самостоятелни, които бележат някакви начала и краища.
И по тази причина по-скоро би било прелестно да възприемаме сегашните празници не като завършек на годината, а като един мотив дълго да честваме по най-различен метод. Да честваме това, че още една година сме претърпели, тъй като за някои не се е случило. Равносметката може да бъде много ексцентрична и всеки да избере своя вид. Например: какви са новите неща, които ме изненадаха и научих през тази година за хората, за света, за себе си. Защото единствено когато имаме достоверна изненада, научаваме нещо устойчиво. Със сигурност всеки човек има най-малко една положителна изненада в живота си, която му се е случила в последната година. Дори единствено да се върнем към нея, това към този момент е смислена равносметка.
Т.е. вие оферирате да сменим фокуса от това какво реализирах, какъв брой пари изкарах, покачиха ли ме и така нататък към това какво ме изненада и какво научих?
Някои хора могат да изберат друга посока. Някои са по-фокусирани върху тялото си, други върху някакви по-имиджови аспекти като достижения, пари и така нататък Но в случай че вземем тематиката за парите, която е много мъчителна за голяма част от хората, дано да се замислим не какъв брой пари сме изкарали, а какъв брой пари сме изхарчили с кеф.
Защото има хора, които печелят доста пари, само че по една или друга причина нямат нито времето, нито опцията да ги харчат. И аз, за жалост, срещам такива хора в практиката си и това постоянно ми дава една друга вероятност. Докато даже и да имаш по-малко пари, в случай че ги изхарчиш за неща, които за теб са смислени, или в случай че купиш извънредно подобаващ подарък и зарадваш доста някого, това носи задоволство. Т.е. да се фокусираме не върху извоюваните пари, а върху тези, които въпреки всичко си съумял да изкараш и да изхарчиш на драго сърце.
Друга вероятност, през която си коства да се огледа, е вероятността на това какъв брой време ни остава. Но не през отрицателния проект, а през това какъв брой време е минало, тъй като то ни дава валидация и стойност. Истината е, че животът се случва незабелязано и ние считаме, че това ни се поставя от единствено себе си, а то надалеч не е наложително. Аз по тази причина постоянно споделям, че концепцията " изтърколи се тази година " основава отрицателна настройка, че нещо сме изпуснали. А това не е по този начин. Напротив, ние сме я държали в ръцете си непрестанно. През цялата година сме били компактно в всекидневието, правили сме 100 000 неща, мислили сме всякакви неща, обичали сме, радвали сме се, извънредно сме се ядосвали. И въпреки всичко нещо сме сътворили.
Каква е ролята на празничните пожелания за психологичното ни благополучие?
Има традиция да си пожелаваме някакви неща, обаче по какъв начин си ги пожелаваме: през шансовете, които ни се падат, през това, което ние мислено си споделяме, през това, което някои хора насочат в молитвите си. Или просто през спазването на традициите, вярвайки, че традициите ще ни предпазят сами по себе си като ритуали, които на алегорично равнище някак си обезпечават благоденствие. Защото в последна сметка празнуването на коледните и новогодишните празници си е традиция. Обаче по какъв начин се случват традициите? – когато нещо се повтаря повече от веднъж, повече от три пъти, повече от 10 пъти. И се случва по избран метод. Този избран метод стартира да маркира детайли на сигурност в нашата визия. И тогава ние започваме да свързваме тази традиция с някакъв детайл на сигурност. Имаме потребност от повторението ѝ, тъй като това ни подсигурява тази прочувствена сигурност.
Понякога обаче човек не е тъкмо в въодушевление за празник, за вървене на посетители, за събиране с родственици. Как да балансираме сред вътрешните си потребности и това да отговорим на упованията на нашите близки?
Темата с упованията е огромна. Традиционно възрастните родители чакат с неспокойствие тези празници, с цел да могат да се видят с децата и внуците и все едно са пазили всичките си сили през годината точно за този интервал. Т.е., в случай че не се случи тази среща, те ще са надълбоко разочаровани. Затова е значимо не просто да отхвърляме, а някак си гъвкаво да променяме. Кой по кое време ще пристигна, по кое време ще си отиде, по кое време отново ще се върне, какво ще бъде. Това основава чувство за една по-голяма независимост. Защото другояче нервно чакаме в 19 ч. да седнем на масата, а животът е динамичен и може и да не успеем да го създадем. Може да успеем чак в 22 ч, само че отново е Коледа, отново е Бъдни вечер. Другото е, че обичайно се възприема, че на празниците всички би трябвало да се съберем и да сме дружно и когато има доста близки и родственици, значи всичко е наред. Но има хора, които по една или друга причина са сами или са в доста дребна роднинска съгласуваност и те нормално стартират да се съпоставят и упорстват мъчително всички да дойдат, всички да седнат, което сякаш отново е обвързвано с концепцията за сигурността. Т.е., в случай че си с по-малко хора към себе си, нямаш прочувствена сигурност. Ако има наплив и доста хора –е по-добре и по-сигурно.
Друг аспект е, че когато създадем жест към някого, може би ее добре да му го кажем, а да не го караме да се досеща. Например формулировката: " Виж, не ми се идва доста, само че знам, че за теб е значимо и по тази причина ще ще направя изпитание и ще дойда ". Което в действителност е подарък и е значимо ние да ценим това. Много постоянно ни се постанова да вършим неприятни неща. Не е нужно да се опитваме да убедим себе си, че неприятните неща са ни приятни, а просто е значимо да сме наясно кое ни стимулира да ги вършим. И в случай че мотивацията е сериозна и е обвързвана с обич, с връзки, с вложения в връзките и така нататък, за какво не?
Случва се от време на време при фамилните сбирки да изскачат някакви остарели спорове и празникът да се обърне на скандал. Как да не предизвикваме такива обстановки?
Дали в действителност не би трябвало да предизвикваме? Защото другояче става захаросано, изкуствено и извънредно официално. Но в основата е неумението на хората да водят полемики и да ръководят спорове. Ако приемем, че опълчването е сред генерациите млади-стари - когато младите още не са стигнали задоволителна зрялост, а пък старите към момента държат фронта. Всъщност знаем, че по-старите поколения по силата на възрастта си и на това, че са по-близо до края на живота,, не могат да се трансформират пълноценно. Гъвкавостта е присъща за младежите и някак си естественото очакване е, че младите ще имат гъвкавостта елегантно да заобиколят проблематичните тематики. Но заобикалянето постоянно не е напълно по силите ни. Защото в случай че има напън, в случай че има провокации, не можем елементарно да заобиколим. И тогава постоянно работят ексцентричните решения. Нестандартни, само че безапелационни. Забелязала съм, че в България хората рядко дават ясни и безапелационни отговори. Не могат да споделят " не " поради терзания да не наранят отсрещната страна. Това също е особено за колективистичните култури.
А в действителност дискомфортът, който другият ще изпита от " не " ще е къс и по-късно ще откри вид да се пренареди, да се преконфигурира. Докато в случай че нещо е уклончиво, другият остава в едно напрежение и неустановеност, което води до тежки недоразумения и вреда в персоналните връзки. Например концепцията " ще забележим ".
Има ли такова положение като празнична меланхолия и по какво се разграничава от елементарна горест и потиснатост?
По принцип диагноза празнична меланхолия няма. Депресията е разбиране, което е клинично, само че в днешно време извънредно се злоупотребява с него. Това, че си печален или ти е „ жалко “, не значи, че имаш меланхолия. Има доста други аспекти, които маркират това положение и аз съм срещу непрестанно да се разясняват признаци, с цел да се самодиагностицират хората. Освен това депресията не е нещо, в което изпадаш внезапно. Това е еволюционен развой и той нормално е почнал преди коледните празници и по-често няма връзка с тях. Просто те усилват избрани аспекти. Но не мисля, че празниците могат сами по себе си да са причина за меланхолия, в случай че към тях не се случат някакви житейски неблагополучия: заболявания, гибел и загуби.
Другото е, че императивът " би трябвало да чествам " е извънредно мъчителен и постоянно хората имат вътрешна опозиция да го създадат, само че не смеят да го споделят, тъй като считат, че няма кой да ги чуе. А в действителност шерването на аргументите, заради които не желаеме да сме в обичаен вид на празнуване, е напълно почтено и тогава хората го схващат. Но когато кажем единствено " не ми се чества ", това наподобява като експанзия - звучи все едно някой ти е отговорен.
От друга страна никой не може да се оправи в този живот самичък. Ние всички имаме потребност от съгласуваност и от хора, даже и за оправянето с персонални неща. Ние имаме потребност от хора - да чуем неща, да получим поддръжка, на някой даже да му стане мъчително за това, което изпитваме и да ни съчувства достоверно, да се разплаче с нас. В други моменти - да се радва с нас, да се въодушевява от нашите триумфи и достижения и от нашата наслада, по този начин, както го вършим с децата си. Но то може да стане и с роднините, и с околните хора, и с сътрудниците. И в действителност по тази причина няма по какъв начин да се оправим с един проблем, без да сме свързани с хора. Психотерапията е относително млада специалност. Едно време не е имало психотерапевти и тогава хората са се справяли през това, че са били свързани с други хора. Някак си това придружаване в страданието на всички ни е доста мъчно, изключително в българската просвета. Затова когато някой страда, постоянно ни се желае да спрем страданието му на мига и да го „ изтрием “ като с гума и всичко още веднъж да бъде наред. Да, само че някой път животът минава през това да си до някого, който страда, да го държиш за ръката, да страдаш с него. Понякога просто да го държиш и той да знае, че си там. Мисля, че това е неповторимо посвоему. Дори и да няма благополучен край пътят на придружаване е скъп.
Та в този смисъл, в случай че можем да използваме коледните празници, с цел да придружим някой значим за нас в насладата или даже в страданието му, даже и да не е с нас на празниците, само че ние да успеем да сме с него, разбирайки повече за същинските му прекарвания. Мисля, че никакви други равносметки нямат смисъл.
Много добре казано. А по какъв начин да влезем с положителна настройка и стимулирани в Новата година?
За да ни се случат хубавите неща, първо би трябвало да си ги измислим. Това е основно. Т.е. на процедура да мечтаем и да фантазираме. Големият проблем е, че когато сме пораснали, това наподобява малко по-странно. Някои хора изцяло изгубват способността си да фантазират и да мечтаят и стартират да считат, че това е прекомерно детско и не би трябвало да го вършат. Че би трябвало всичко да е безусловно основано на обстоятелства, на тактики и на здрав разсъдък и така нататък Истината е, че ние в никакъв случай не изгубваме способността си да мечтаем, просто я пренебрегваме в избрани стадии от живота. А пък фантазиите са доста основен детайл за развиване и за реализиране на какво ли не. Проблемът е, в случай че сложим периоди на фантазиите - те стават проекти и тогава стартират да ни гнетят. Докато са фантазии, са най-хубавата част. И в случай че желаеме да реализираме разнообразни неща в живота, е значимо да не стопираме да си мечтаем. Когато сложим периоди, към този момент става по-страшно. В един миг няма по какъв начин, въпреки всичко стигаме и до периодите, само че това има смисъл да е съвсем на финала. Но е извънредно значим тласък за мозъка ни да можем да си представим в елементи нещата, които бихме желали да реализираме и да ни се случат. Когато желаеме нещо, ние си го представяме, ние живеем с него преди да се е случило и това към този момент ни дава доста положителни тласъци.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ