Пътят към свободата минава през трупове на пазени тайни - КРИСТИАН ТАКОВ
Неслучайно доста хора го разказват с една единствена дума – будител.
В бурните политически години на преход неговото име се трансформира в знак на будния студент, будния жител и будния народ.
В центъра на неговата вътрешна галактика беше битката със злото.
Кристиан Таков знаеше, че страданието и злото не могат да бъдат изкоренени, само че мечтаеше България да се трансформира в земята на разтревоженото, уплашено и респектирано зло.
Изпитваше непоносима болежка от визията за България като спа курорт на примитивното зло и като царство на кривите огледала.
Бореше се най-малко за едно честно и почтено реми сред справедливостта и произвола.
Щом би трябвало да ги будим, евентуално отново ще си заспят.
Пътят към свободата минава през трупове на защитавани секрети.
Който се захване да оправя международното зло, постоянно не помни за сърцето на тоя до него. И вземе, та го прегази, тъй като погледът му е впит някъде „ нагоре “. А доста тежък е прегрешението към сърцето на близък. Как обаче да не нараниш, в случай че не можеш да отвърнеш? Гледал съм да не контузвам. Мен са ме наранявали постоянно. Коренът, като пораства и си проправя път, наранява ли майката Земя? Това във връзка думи на Н. Казандзакис от „ Алексик Зорбас “: „ Алексис – рече ми той,- ще ти доверя нещо; дребен си още и няма да го разбереш; ще го схванеш, когато пораснеш. Слушай, чадо мое: Господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; но го побира сърцето на индивида. И по тази причина внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш в никакъв случай сърцето на индивида! “
Когато изброяваме враговете на здравия разсъдък, би трябвало да стартираме с най-големия – ГЛУПОСТТА. Но тя е така вездесъща и жизнерадостна, че считам битката с нея за безнадеждна. Да я преодолеем не можем – евентуално тъй като я отхвърляме там, където я сварваме най-често – у самите себе си.
Истината може да стъпи върху фундамент от обосновка и да се извиси, тъй че да я видят всички. Аргументацията обаче може да убие истината или да я скрие зад себе си – в случай че е злонамерена и умела. Не го позволявайте на съперника на истината и не позволявайте на себе си, истината да загуби борбата поради вас.
Напоследък с думите най-вече се злоупотребява. От средство за общение те са се трансформирали в средство за илюзия. Затова – колкото по-малко от тях, толкоз по-добре. Не говорете доста, а говорете добре.
Истината не може да ни отклони в неверна посока. Мълчанието сигурно ще го направи.
Посредствените няма да спрат себеподобните и ще насърчават по-некадърните от себе си. Затова затворените общности не могат да се подобрят сами и от вътрешната страна.
Забелязали ли сте, че отпред на публични структури постоянно застават не кадърните, а амбициозните. Талантът не желае да ръководи и по-скоро се гнуси да го прави, а наглостта копнее.
– Смел си. Каква е цената?
– Още не зная. Ако знаех, щях да съм или необмислен, или прозорлив. Но не самоуверен.
Както най-хубавите са 5% от хората във всяка една група, по този начин и най-злите са отново 5%. Светът обаче се прави от останалите 90%. Не ги презирайте. Работете с тях и за тях. Най-добрите ще се оправят или – което е по-вероятно – ще загинат (знаем, че от много време най-свестните са ги посвещавали на боговете, тъй като този неприятен свят не е бил заслужен за тях). Най-лошите 5% ще останат непоправими и гибелта ще ги завари, преди да се разкаят. Не ги оставяйте да задават тона.
Не искайте всичко и незабавно. Няма да стане. Но дребните стъпки са мислими и действителни. Те ни водят напред. Раят обаче не е зад ъгъла. Ние евентуално няма да стигнем до него. Не бъдете егоисти – оставете и за бъдните генерации да свършат нещо. Но им проправете малко път напред.
„ Отчаянието е обичаното дете на гордостта “ – като желаете всичко незабавно, си въобразявате, че можете да изкорените злото небрежно с устремните си дейности. Усмирете се и помнете, че гордостта е грях. Смъртен грях.
Плановете ни не би трябвало да зависят от ориста. Само реализацията им.
Все по-често си мисля, че моралът и възгледите ни са по-скоро вродени, в сравнение с добити. Когато спорим, то не е, с цел да убедим някого или да проверим себе си. Правим го, с цел да чуем причините, които поддържат нежеланото от нас. Но единствено с цел да можем идващия път да ги опровержим по-добре. И с цел да перфекционираме личните си доводи. Търсенето на истината е второстепенно. Ако е изобщо от някаква степен. Никого не можеш да убедиш. Най-много да го ядосаш.
Хората вземат решенията си непринудено. Ако са задоволително властни, да ги прокарат, ги назовават могъщи. Ако са задоволително сръчни, да ги обосноват, ги назовават интелигентни. Тези, които не са нито едното, нито другото, се възхищават на някого от първите две групи. И го следват.
Човек не си основава очаквания. Причинява си ги.
Консуматорството може да банализира и величавото, а когато страховете ни се сведат единствено до материалните загуби, злото може да се оежедневи незабелязано.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм :
