Нещо се носеше във въздуха тогава, на онзи десети ноември,

Нещо се носеше във въздуха тогава, на оня десети ноември, в края на 1989-та. Месеци преди огромната вест. Дъх на неопитомимо бунтарство в поохлабената примка. Дързост в очите, видели по малкия екран рухването на Берлинската стена и първите открити митинги за чист въздух в Русе. И прословутата закуска на защити интелектуалци с френския президент Митеран. И чувството за историческа вълна, която опустошава тресавището, прочиства го с необуздаемия ентусиазъм към свобода…
На 10 ноември вестта за рухването на Тодор Живков някак страхливо и гузно мина през вечерните вести. Невярващо. И цяла една нация застина в очакване дали не е следващият блъф, или маньовър на Режима. Не беше… И след това всичко се завихри с бързината на торнадо. Новите представителни лица на Българска комунистическа партия. Първите спонтанни манифестации по площадите. Новосформиращите се цивилен и политически ядра. Екотът на скандиращи за независимост многохилядни манифестации по задръстените столични булеварди, огрян от вяра будни лица. Горящата постройка на Партийния дом… И оня чудноват букет от първозвани демократи, с пламенните им слова и интелигентска външност пред микрофоните. (Оказа се, доста по-късно – прононсирани от непознати и наши агентури и геoполитически гешефтари.)
И въпреки и в изненада по какъв начин довчерашните комсомолски велможи внезапно се оказаха първи дисиденти и демократи, наивно повярвахме, че сме дочакали демонтажа. На надълбоко ненавиждания тоталитарен режим. С неговите нескончаеми брътвежи и вести за Първия; с ръждивия усет на подправена истина по вестниците и партийните събрания; с циничните неистини за скромния живот на „ елита “. С мазните и сякаш замаскирани привилегии на отрочетата, семействата и антуража на локалните партийни величия. С лъжите за решителен обществен разцвет на нацията и невъобразим в международната история икономически напредък. С управителната роля на партийния секретар в индустриалните и стопански каузи на всяко цехче, предприятийце и Трудово-кооперативно земеделско стопанство и всесилната му власт да ползва партийно правораздаване постоянно, когато пожелае. За почистване на персонални сметки, за извличане на персонални удоволствия и облаги. Под нестихващите овации на подмазвачите, кандидат-дерибеите и сръчковците. Дето сполучливо „ усвояваха “ националната пара и държавните първични материали, запаси и продукция, само че.. за своите си частни потребности.
И онази тъпа неспособност на отрудения, елементарен българин да надникне, даже и за малко, зад строго охраняваните гранични бариери. На Запад… Тогава не ни оставаше нищо друго, с изключение на безшумно и внимателно (заради съседите) да прихванем неприятния сигнал на BBC. За да научим какво в действителност се случва в България. И по света.
И ние, с наивността на деца и порива на новоосвободени, заочаквахме този двуличен и диктаторски строй да се сгромоляса в пропастта на историята…
Какво се случи
После пристигнаха Съюз на демократичните сили, „ Подкрепа “, „ Кръглата маса “, гладните стачки и палатковите лагери – против Българска комунистическа партия и новата Конституция. Реституцията, ликвидационните препоръки, поземлените комисии; Лукановата и Жан-Виденовата зима; всеобщата приватизация, чудовищната инфлация; мутрите, СИК, ВИС. Чуждестранните „ съветници “; полубременната лустрация; първите показни прояви на новопръкналите се „ капиталисти “ (за които, още веднъж доста по-късно, разбрахме, че са гравитанти към ДС). После пристигнаха и първите показни разстрели - за пречистване на пазарни територии; спорадично избухващите гангстерски войни; чутовните митнически далавери с горива по време на Югославската криза; прокрадващите се по случайност (или не?) вести за огромна контрабанда на артикули, опиати и оръжия. И трафик на дами. На фона на тресавището от беднотия, изтощение и безвластие. Пред необятно затворените очи на постоянно сюрпризираните сили на правораздаването, реда и „ обществената страна “… И с общителното подпомагане на интернационалните мафии.
30 години по-късно още веднъж си имаме Тато, който по роднински ни поучава от телевизионния екран. Пак ни заливат медийни брътвежи, само че опаковани в бляскав лъже-плурализъм, предплатен от новите властелини на „ статуквото “… И ъпгрейд на партия-кърмилница си излюпихме – невиждана идеологическа амфибия, по тази причина пък явно допустима за новия Голям брат. И мистериозно политбюро още веднъж ни разиграва на покер – нас, ползите, възможностите, ресурсите и държавността ни. Иззад кулисите, само че под зоркия взор на втория Първи. Бивш бодигард на Първия. И, споделят, негов добър имитатор…
Но в действителност, какво може да ни предложи един подражател на исторически фалшификат? - Нищо, с изключение на още от същото. Но по-лошо…
И по този начин, след 30 години на ремонт, колосът е с рухнали глинени крайници. И родината ни - България – продължава да се търкаля в руините… Една проядена, оголена и сломена страна. Гангренясала от корупция. Жалка, мафиотизирана черна дупка в периферията на Европа. С колосален недостиг на стопанска система, обучение и нематериалност. И на мисъл и благосклонност към Човека!
Тъжна, разградена територия, в която някогашни нарушители се стартират за управници; довчерашни рекетьори се обявяват като бизнесмени; а явни илитерати се изживяват като анализатори… Докато същинските български интелектуалци претърпяват на ръба на мизерията.
Дали мъката може да бъде спряна? Може би да.
Но единствено с пост и молитва няма стане…
 
Автор: Мариана Иванова