Европейската кариера на Борисов
Нещо забавно: В Сараево министър председателят Бойко Борисов ще бъде награден с наградата “Европейска персона на годината” - влиятелно отличие, присъждано на изявени европейски водачи. Причината - евентуално работата му за Западните Балкани. Разбира се, това е въпреки всичко триумф. Но също така прекомерно натрапчиво стартира да проличава нещо. И то е следното:
Арката на всеки български политик във властта е общо взето прекомерно повторяема. Тя нормално стартира с обещанието за разпра с Ахмед Доган - спомнете си по какъв начин Бойко I-ви през 2009-та беше апетитен като единственият вероятен екзекутор на Движение за права и свободи. После минава през внезапен компромис във връзка с всички предизборни обещания и последователно внедряване в статуквото. Следва едно бързо отрезвяване, още в първите стотина дни, в които излиза наяве, че няма кой знае какво да стане. Четвъртата фаза е неизбежно подсилване на позициите на правилото " ние сме по-малкото зло " и едно положително преодоляване на административния уред, който от ден на ден се изпълва с партийни членове. Петата - влизането в безумни обединения, които да компенсират към този момент напредващата обезценка на доверието. В момента сме в шестия стадий - когато политическия водач последователно е заживял високо в балона си, приказва с някакви статистики, сърди се на медии, плаши с минали държавни управления, трансформирал се е в нещо приблизително сред нарцис и невротик. И ето, че Борисов малко по малко стигна до седмия, финален етап - той се показва в бягството към европейската кариера.
Неговият предшественик Станишев също свърши по този начин. 10 години във властта наподобява са задоволителни, с цел да стане ясно, че се е пропиляло следващото десетилетие и е време някой различен да пропилее идващото. Тогава внезапно европейската кариера стартира да наподобява като единственото избавление. С времето целият скучен протокол - посрещания, обятия, целувки, срещи на върха - стартира да се освещава с привлекателен искра. В последна сметка нещата там постоянно протичат без стихии и кавги: най-лошото, което може да ти се случи, е да те заловен, че си следващият, който не знае британски. По-добре е, в сравнение с отляво да те подпира Пеевски, отдясно да те гони Сашо Диков, а омразата, която инкасираш, да пораства всеки ден. Борисов по всяка възможност добре осъзнава това - и към този момент последователно трасира пътя си към европейския път. Това е доста по-добро от прословутия гръцки остров - по-обещаващ остров на спасението от европейската политика няма. А оттова е ясно - по едно изявление годишно за водещ ежедневник, мъдри препоръки от надалеч, последователно отдалечаване в мъглявините на дистанцията и доволното треперене от мисълта, че недоволството скоро ще се придвижи към някой различен, а ти ще бъдеш това, което е трябвало да бъдеш: пропуснат и богат. Нали това беше цялата концепция?
Автор: Райко Байчев
Арката на всеки български политик във властта е общо взето прекомерно повторяема. Тя нормално стартира с обещанието за разпра с Ахмед Доган - спомнете си по какъв начин Бойко I-ви през 2009-та беше апетитен като единственият вероятен екзекутор на Движение за права и свободи. После минава през внезапен компромис във връзка с всички предизборни обещания и последователно внедряване в статуквото. Следва едно бързо отрезвяване, още в първите стотина дни, в които излиза наяве, че няма кой знае какво да стане. Четвъртата фаза е неизбежно подсилване на позициите на правилото " ние сме по-малкото зло " и едно положително преодоляване на административния уред, който от ден на ден се изпълва с партийни членове. Петата - влизането в безумни обединения, които да компенсират към този момент напредващата обезценка на доверието. В момента сме в шестия стадий - когато политическия водач последователно е заживял високо в балона си, приказва с някакви статистики, сърди се на медии, плаши с минали държавни управления, трансформирал се е в нещо приблизително сред нарцис и невротик. И ето, че Борисов малко по малко стигна до седмия, финален етап - той се показва в бягството към европейската кариера.
Неговият предшественик Станишев също свърши по този начин. 10 години във властта наподобява са задоволителни, с цел да стане ясно, че се е пропиляло следващото десетилетие и е време някой различен да пропилее идващото. Тогава внезапно европейската кариера стартира да наподобява като единственото избавление. С времето целият скучен протокол - посрещания, обятия, целувки, срещи на върха - стартира да се освещава с привлекателен искра. В последна сметка нещата там постоянно протичат без стихии и кавги: най-лошото, което може да ти се случи, е да те заловен, че си следващият, който не знае британски. По-добре е, в сравнение с отляво да те подпира Пеевски, отдясно да те гони Сашо Диков, а омразата, която инкасираш, да пораства всеки ден. Борисов по всяка възможност добре осъзнава това - и към този момент последователно трасира пътя си към европейския път. Това е доста по-добро от прословутия гръцки остров - по-обещаващ остров на спасението от европейската политика няма. А оттова е ясно - по едно изявление годишно за водещ ежедневник, мъдри препоръки от надалеч, последователно отдалечаване в мъглявините на дистанцията и доволното треперене от мисълта, че недоволството скоро ще се придвижи към някой различен, а ти ще бъдеш това, което е трябвало да бъдеш: пропуснат и богат. Нали това беше цялата концепция?
Автор: Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ