Бебета и родители в плен на магията на спектакъла „Кой съм аз?” в Пловдив
Необикновен театър за бебета и деца до 3-годишна възраст ще има своята премиера на 15 април от 10 и от 11 ч. „ Кой съм аз?” е разходка в света на животните, които децата виждат в книжките. Но нашите книжки са разнообразни – в тях всичко оживява. Една дребна гъсеничка се среща със света и неговите жители, до момента в който най-после, към този момент пораснала и научила доста нови неща, се трансформира в красива пеперуда. Емоционална среща от близко с куклите и актьорите, изпълнена с деликатност и топлота. А най-после дребните фенове могат да прегледат куклите, да се разходят (или да попълзят) измежду декорите. Зад плана стоят Галина Савова (идея и режисура), Стефка Кювлиева (сценография), Петя Недева (музика). Участват актрисите Наталия Василева и Михаела Андонова.
- Галя, Петя, по какъв начин се роди концепцията за бебешки театър и има ли той почва у нас?
Г аля: Идеята ни е от години, откогато се срещнахме си, говорехме да създадем нещо за най-малките. И двете сме куклени актриси и разумно се обединихме към концепцията за театър. Театър за бебета в България до неотдавна нямаше, само че първите стъпки са направени - в Столичния куклен спектакъл има, в Бургас – също. Аз направих едно в Благоевград и в този момент с Петя вършим театър в Пловдив. Имаме още един план, на който търсим къде да му дадем живот.
- Какво ще видят възрастните и какво ще възприемат бебетата?
Галя: За най-малките това ще е един прекрасен спомен. Дали музиката ще остане в техните главички, или куклите, дали цветовете, или животинките, които оживяват пред тях, всяко нещо е значимо. Защото след време това чувство може да е причина още веднъж да влязат в Кукления спектакъл. Докато при огромните – за тях съгласно мен най-хубавото ще е прекарването с техните деца. Те ще са фенове на реакциите на бебетата си. Специфичното е, че тези представления се играят доста покрай децата. Те могат да допълзят до актьорите, да допрян куклите. Идеята е да не се опасяват, както става от време на време в залата, когато осветлението угасне. Тук не е по този начин – те са на сцената дружно с актьорите. Ще седнат на възглавниците дружно с родителите си, ние ще играем, прожекторите ще осветяват и нас, и тях. Спектакълът ще бъде напълно на фона на музика, което е доста значимо. Децата проговарят по-късно, само че те запомнят, слушат звуци, запомнят придвижвания, цветове.
П етя: В „ Кой съм аз?” описваме една извечна история за пътя на растежа. За раждането, срещата с другия, израстването, през които минава всяко живо създание. И дребните, и огромните ще се потопят в сюжета и всеки оттова, откъдето е стигнал, ще почерпи персонален опит и прекарвания.
- Кои животинки ще описват историята в „ Кой съм аз?”?
Г аля: Не искахме да е животно, което всички знаят като зайчето или мечока. В разискванията с Петя търсехме това живо създание, което първоначално го виждаме едно, само че след това се трансформира. Така се появи гъсеничката, която по-късно става пеперуда. Гъсеничката се среща с други животни, става другарка с калинката, само че за жалост не може да лети като нея. Не знае, че един ден и тя ще може да разпери крила. Това са нещата от живота, както и в тази дребна историйка, се случват.
П етя: С доста внимание, деликатност и обич се прави този театър. Защото всичко това попива в съзнанието на публиката.С такива усеща би трябвало да се подхожда към най-малките, тъй като най-лесно и незабелязано се построява отношението им към театъра. Първият път да е гушнато в майка си. Уж на друго място, само че все едно си у дома с помощта на сигурността и спокойствието на майчината прегръдка. В спектакъла вземат участие доста принадлежности наживо и след това децата могат да се допрян, да пробват и открият звуците, които издават. Може пък при по-големите ни фенове тъкмо този контакт с инструментите да разсъни интерес към музиката, който след това родителите им да развият. Този театър е и тип музикално другарство.
- В какъв фон се „ облича” такава дребна история?
Галя: Решихме декорът да е като брошура. Всяко дете още в бебешката количка разтваря брошура. Няма значение дали просто преглежда картинките, или я гризка, дали си я носи като чантичка. Затова декорът е една огромна брошура – огромна колкото децата. Те ще могат да застанат до книжката, да станат герои в нея, да влязат в нея и да видят къде живее гъсеничката, от кое място минават мравките. След края на спектакъла ще могат да пипнат безусловно всичко.
Живеем във време, в което поради телефоните и таблетите деца и родители са толкоз отдалечени, а това е тъпо. В един миг родителят споделя: „ ами то не приказва с мен”. Как да приказва като ти, до момента в който е било мъничко, не си му разказал приказка. Не сте правили нищо дружно, а просто си подал един телефон да гледа нещо там и толкоз. Затова концепцията на този театър е родителят да влезе, да гушне детето си, да седнат дружно и просто да се ухилен, да се успокоят и да видят една красива история с доста музика.
П етя: Преживяването в театъра ще помогне и на тяхното другарство. Важно е да не губим връзката с децата си.
- Петя, става известно, че музиката има извънредно значима роля и посредством нея се споделя историята…
П етя: Завършила съм за куклена актриса в НАТФИЗ, само че първото ми обучение е музикално. Това ми дава опцията и знанията да прекарам театралните хрумвания и през музикалното изкуство. Всички цветове и настроения минават и през промяна на тоналностите, на ритъма. Той ще се променяппрез инструментите, които ще прозвучат. При една добра композиция на всички тези неща в действителност можем да помогнем на хората най-малкото да се почувстват по-добре.
Г аля: Петя е като музикален художник. Тя има сложната задача да облече историята, тъй че целият този труд на другите – артисти, режисьор, сценограф, да звучи като едно цяло. Тя стои на нашите подготовки и от самото начало със синтезатори подрежда тоновете, гледайки ни какво вършим. Ние я слушаме, дори актьорите по някое време споделят: „ Петя, свири, тъй като ни е доста хубаво”. А тя нещо си тропа, пуска си барабанчета кое животинче по какъв начин да върви. Това е доста скъпо, тъй като по този начин се написа музика – хубаво е композиторът да взе участие в процеса от началото до края. А не да напише три песнички и едно начало.
П етя: За мен това е доста скъпо, доста значимо да изходя от самия екип, тъй като същото нещо с други хора ще прозвучи по друг метод. Всеки си е някакво тонче и не е хубаво да го вкарваш в други, които не са толкоз негови. Така се получава една непринуденост и доброта. Музиката също носи информация в този театър.
- То май това зрелище не е единствено за бебет а, а и по-големите ще се забавляват…
Галя: Така е. Ние ще издадем една загадка за приказката „ Кой съм аз?”. Когато взехме решение, да я вършим, аз я описах на деца сред година и половина и 5, с които работим в София. Споделих им, че нещо ми липсва, нещо не доближава в тази история. Децата са доста сладки, когато възрастният показа с тях, че има потребност от помощ. Ние даже не можем да си представим, само че те съумяват да оказват помощ по най-разумния метод. Да посочат най-верния път. Така бе и в този случай - започнаха да оферират. Всяко дете си кръсти героя по неговия метод. Те ми помогнаха за историята по какъв начин гъсеничката пада във водата и има заплаха да я изяде рибката. Сега непрекъснато се вълнуват какво се случва с представлението.
Петя: Те са ни коректив.
- Защо тъкмо Наталия и Михаела влизат в този театър?
Галя: И двете не са инцидентно част от спектакъла. Искахме актьорите да бъдат родители, тъй като те ще се срещнат очи в очи с родителите на бебетата. Представлението не е толкоз комплицирано,но духът, който ще сътвори, страстта, която ще се преживее, спокойствието и любовта, които ще съобщи, това е значимото.
- Колко бебета ще участват на представлението?
Галя: Ушили сме 20 възглавнички, само че защото за първи път се прави сходно нещо в Пловдив, занапред ще преценяме какъв брой аудитория ще е най-подходящо на гледа.
- 20 бебета в случай че запълзят към вас няма ли да излязат отвън надзор нещата?
Галя: А нас няма да ни има към този момент на сцената (б.а. смеят се). Извън шегата това беше най-голямото терзание на трупата. Наталия и Михаела нямат такива паники обаче. На мен ми е случвало това по време на зрелище и просто съм сменяла посоката на пълзящото бебе и то си продължава. В момента, когато стартира музиката, то сяда, стартира да се клатушка. Бебетата пълзят, клатушкат, протягат ръка да вземат нещо забавно. Наистина е доста занимателно и доброволно.
- Създаването на спектакъл за бебета е международна процедура. Стъпва ли едно такова зрелище на някакви съответни разбори какво ще запомни бебето, по какъв начин да му бъде привлечено вниманието му, по какъв начин би трябвало да е построен спектакълът и какъв брой да е дълъг?
Галя: Правейки едно от представленията в София, пристигна психолог, който беседва с нас. След това попаднах в Монтесори детска градина. За да отида да преподавам, трябваше да отида на един курс. В един миг се оказва, че те не ми споделят освен това от това, което знам. Имам опит. Тази историйка също я споделих с другарка психолог и тя ме подтиква, че историята е страхотна и визира значими за всички тематики – за страха, за храната, за израстването.
Петя: Много значим е нашият опит, тъй като от години работим с деца в Монтесори градина и учебно заведение в София, както и с други детски центрове. Имаше интервал, в който интензивно работех с деца на възраст от 1.5 до 7 години. Посещавали сме и педагогичен курсове. Смятам, че артистите са авангардът, те носят новите хрумвания. Когато чета някакви разработки по тази тематика, в действителност към този момент съм го изпитала, видяла, направила.
- Каква е реакцията на родителите?
Галя: Всички излизат усмихнати от залата. Търсят контакт с нас, споделят, че отново ще дойдат. Казвам им, че това е доста значимо, дори наложително. Защото детето няма да си сътвори отношение към изкуството с едно посещаване в театралната зала. Ако след две седмици пристигна още веднъж, ще стане да танцува. На идващия път ще влезе в салона към този момент на „ Мечо Пух” и ще знае какво го чака. Трябва да има повтаряемост, да има диалог, да се вършат доста неща дружно.
Петя: Ние артистите в Кукления спектакъл имаме задачата да оказваме помощ в това другарство, в заедността на родители и деца.
- Пандемията – по какъв начин ви се отради този интервал, в който нищо не функционираше?
Галя: Когато се качих на сцената на Столичния куклен спектакъл се разплаках. Мислех си, че в никакъв случай няма да можем още веднъж да играем.
Петя : През пандемията преминахме през сложен интервал – в чисто стопански проект виждаш по какъв начин приходите ти стигат до нула, а след това падат и под нулата. Слава богу, с общи старания и на фамилията нямаше тежки разтърсвания. При мен в този интервал се получи едно ново начало, обновяване някакво. Спирахме да играем, само че пък имахме онлайн часове и това бе форма на избавление. Не че може да размени живото другарство, само че най-малко се случваше нещо.
- Галя, Петя, по какъв начин се роди концепцията за бебешки театър и има ли той почва у нас?
Г аля: Идеята ни е от години, откогато се срещнахме си, говорехме да създадем нещо за най-малките. И двете сме куклени актриси и разумно се обединихме към концепцията за театър. Театър за бебета в България до неотдавна нямаше, само че първите стъпки са направени - в Столичния куклен спектакъл има, в Бургас – също. Аз направих едно в Благоевград и в този момент с Петя вършим театър в Пловдив. Имаме още един план, на който търсим къде да му дадем живот.
- Какво ще видят възрастните и какво ще възприемат бебетата?
Галя: За най-малките това ще е един прекрасен спомен. Дали музиката ще остане в техните главички, или куклите, дали цветовете, или животинките, които оживяват пред тях, всяко нещо е значимо. Защото след време това чувство може да е причина още веднъж да влязат в Кукления спектакъл. Докато при огромните – за тях съгласно мен най-хубавото ще е прекарването с техните деца. Те ще са фенове на реакциите на бебетата си. Специфичното е, че тези представления се играят доста покрай децата. Те могат да допълзят до актьорите, да допрян куклите. Идеята е да не се опасяват, както става от време на време в залата, когато осветлението угасне. Тук не е по този начин – те са на сцената дружно с актьорите. Ще седнат на възглавниците дружно с родителите си, ние ще играем, прожекторите ще осветяват и нас, и тях. Спектакълът ще бъде напълно на фона на музика, което е доста значимо. Децата проговарят по-късно, само че те запомнят, слушат звуци, запомнят придвижвания, цветове.
П етя: В „ Кой съм аз?” описваме една извечна история за пътя на растежа. За раждането, срещата с другия, израстването, през които минава всяко живо създание. И дребните, и огромните ще се потопят в сюжета и всеки оттова, откъдето е стигнал, ще почерпи персонален опит и прекарвания.
- Кои животинки ще описват историята в „ Кой съм аз?”?
Г аля: Не искахме да е животно, което всички знаят като зайчето или мечока. В разискванията с Петя търсехме това живо създание, което първоначално го виждаме едно, само че след това се трансформира. Така се появи гъсеничката, която по-късно става пеперуда. Гъсеничката се среща с други животни, става другарка с калинката, само че за жалост не може да лети като нея. Не знае, че един ден и тя ще може да разпери крила. Това са нещата от живота, както и в тази дребна историйка, се случват.
П етя: С доста внимание, деликатност и обич се прави този театър. Защото всичко това попива в съзнанието на публиката.С такива усеща би трябвало да се подхожда към най-малките, тъй като най-лесно и незабелязано се построява отношението им към театъра. Първият път да е гушнато в майка си. Уж на друго място, само че все едно си у дома с помощта на сигурността и спокойствието на майчината прегръдка. В спектакъла вземат участие доста принадлежности наживо и след това децата могат да се допрян, да пробват и открият звуците, които издават. Може пък при по-големите ни фенове тъкмо този контакт с инструментите да разсъни интерес към музиката, който след това родителите им да развият. Този театър е и тип музикално другарство.
- В какъв фон се „ облича” такава дребна история?
Галя: Решихме декорът да е като брошура. Всяко дете още в бебешката количка разтваря брошура. Няма значение дали просто преглежда картинките, или я гризка, дали си я носи като чантичка. Затова декорът е една огромна брошура – огромна колкото децата. Те ще могат да застанат до книжката, да станат герои в нея, да влязат в нея и да видят къде живее гъсеничката, от кое място минават мравките. След края на спектакъла ще могат да пипнат безусловно всичко.
Живеем във време, в което поради телефоните и таблетите деца и родители са толкоз отдалечени, а това е тъпо. В един миг родителят споделя: „ ами то не приказва с мен”. Как да приказва като ти, до момента в който е било мъничко, не си му разказал приказка. Не сте правили нищо дружно, а просто си подал един телефон да гледа нещо там и толкоз. Затова концепцията на този театър е родителят да влезе, да гушне детето си, да седнат дружно и просто да се ухилен, да се успокоят и да видят една красива история с доста музика.
П етя: Преживяването в театъра ще помогне и на тяхното другарство. Важно е да не губим връзката с децата си.
- Петя, става известно, че музиката има извънредно значима роля и посредством нея се споделя историята…
П етя: Завършила съм за куклена актриса в НАТФИЗ, само че първото ми обучение е музикално. Това ми дава опцията и знанията да прекарам театралните хрумвания и през музикалното изкуство. Всички цветове и настроения минават и през промяна на тоналностите, на ритъма. Той ще се променяппрез инструментите, които ще прозвучат. При една добра композиция на всички тези неща в действителност можем да помогнем на хората най-малкото да се почувстват по-добре.
Г аля: Петя е като музикален художник. Тя има сложната задача да облече историята, тъй че целият този труд на другите – артисти, режисьор, сценограф, да звучи като едно цяло. Тя стои на нашите подготовки и от самото начало със синтезатори подрежда тоновете, гледайки ни какво вършим. Ние я слушаме, дори актьорите по някое време споделят: „ Петя, свири, тъй като ни е доста хубаво”. А тя нещо си тропа, пуска си барабанчета кое животинче по какъв начин да върви. Това е доста скъпо, тъй като по този начин се написа музика – хубаво е композиторът да взе участие в процеса от началото до края. А не да напише три песнички и едно начало.
П етя: За мен това е доста скъпо, доста значимо да изходя от самия екип, тъй като същото нещо с други хора ще прозвучи по друг метод. Всеки си е някакво тонче и не е хубаво да го вкарваш в други, които не са толкоз негови. Така се получава една непринуденост и доброта. Музиката също носи информация в този театър.
- То май това зрелище не е единствено за бебет а, а и по-големите ще се забавляват…
Галя: Така е. Ние ще издадем една загадка за приказката „ Кой съм аз?”. Когато взехме решение, да я вършим, аз я описах на деца сред година и половина и 5, с които работим в София. Споделих им, че нещо ми липсва, нещо не доближава в тази история. Децата са доста сладки, когато възрастният показа с тях, че има потребност от помощ. Ние даже не можем да си представим, само че те съумяват да оказват помощ по най-разумния метод. Да посочат най-верния път. Така бе и в този случай - започнаха да оферират. Всяко дете си кръсти героя по неговия метод. Те ми помогнаха за историята по какъв начин гъсеничката пада във водата и има заплаха да я изяде рибката. Сега непрекъснато се вълнуват какво се случва с представлението.
Петя: Те са ни коректив.
- Защо тъкмо Наталия и Михаела влизат в този театър?
Галя: И двете не са инцидентно част от спектакъла. Искахме актьорите да бъдат родители, тъй като те ще се срещнат очи в очи с родителите на бебетата. Представлението не е толкоз комплицирано,но духът, който ще сътвори, страстта, която ще се преживее, спокойствието и любовта, които ще съобщи, това е значимото.
- Колко бебета ще участват на представлението?
Галя: Ушили сме 20 възглавнички, само че защото за първи път се прави сходно нещо в Пловдив, занапред ще преценяме какъв брой аудитория ще е най-подходящо на гледа.
- 20 бебета в случай че запълзят към вас няма ли да излязат отвън надзор нещата?
Галя: А нас няма да ни има към този момент на сцената (б.а. смеят се). Извън шегата това беше най-голямото терзание на трупата. Наталия и Михаела нямат такива паники обаче. На мен ми е случвало това по време на зрелище и просто съм сменяла посоката на пълзящото бебе и то си продължава. В момента, когато стартира музиката, то сяда, стартира да се клатушка. Бебетата пълзят, клатушкат, протягат ръка да вземат нещо забавно. Наистина е доста занимателно и доброволно.
- Създаването на спектакъл за бебета е международна процедура. Стъпва ли едно такова зрелище на някакви съответни разбори какво ще запомни бебето, по какъв начин да му бъде привлечено вниманието му, по какъв начин би трябвало да е построен спектакълът и какъв брой да е дълъг?
Галя: Правейки едно от представленията в София, пристигна психолог, който беседва с нас. След това попаднах в Монтесори детска градина. За да отида да преподавам, трябваше да отида на един курс. В един миг се оказва, че те не ми споделят освен това от това, което знам. Имам опит. Тази историйка също я споделих с другарка психолог и тя ме подтиква, че историята е страхотна и визира значими за всички тематики – за страха, за храната, за израстването.
Петя: Много значим е нашият опит, тъй като от години работим с деца в Монтесори градина и учебно заведение в София, както и с други детски центрове. Имаше интервал, в който интензивно работех с деца на възраст от 1.5 до 7 години. Посещавали сме и педагогичен курсове. Смятам, че артистите са авангардът, те носят новите хрумвания. Когато чета някакви разработки по тази тематика, в действителност към този момент съм го изпитала, видяла, направила.
- Каква е реакцията на родителите?
Галя: Всички излизат усмихнати от залата. Търсят контакт с нас, споделят, че отново ще дойдат. Казвам им, че това е доста значимо, дори наложително. Защото детето няма да си сътвори отношение към изкуството с едно посещаване в театралната зала. Ако след две седмици пристигна още веднъж, ще стане да танцува. На идващия път ще влезе в салона към този момент на „ Мечо Пух” и ще знае какво го чака. Трябва да има повтаряемост, да има диалог, да се вършат доста неща дружно.
Петя: Ние артистите в Кукления спектакъл имаме задачата да оказваме помощ в това другарство, в заедността на родители и деца.
- Пандемията – по какъв начин ви се отради този интервал, в който нищо не функционираше?
Галя: Когато се качих на сцената на Столичния куклен спектакъл се разплаках. Мислех си, че в никакъв случай няма да можем още веднъж да играем.
Петя : През пандемията преминахме през сложен интервал – в чисто стопански проект виждаш по какъв начин приходите ти стигат до нула, а след това падат и под нулата. Слава богу, с общи старания и на фамилията нямаше тежки разтърсвания. При мен в този интервал се получи едно ново начало, обновяване някакво. Спирахме да играем, само че пък имахме онлайн часове и това бе форма на избавление. Не че може да размени живото другарство, само че най-малко се случваше нещо.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ