Нека във всяка българска къща да има българска книга - хубавата книга е светиня
Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от който и да е. Тя може да бъде една движимост, само че може да стане и една реликва. Защото в нейните страници, в буквите и редовете й, теглени като черни бразди, е хвърлено живо зърно; заровен е благотворният кълн на самата любов към книгата, към езика.
Не приказвам за нас, възрастните. Но все ще се случи така, все ще пристигна подобен ден, че тая книга ще падне в ръцете на някоя млада чиста душа – и ще я прочете. Първата хубава книга, прочетена за първи път! Какво значи туй, всеки от нас може да го ревизира в спомените си, тъй като и през днешния ден то ни се коства така необикновено хубаво, както хубави наподобяват нещата в сънищата ни.
Само в ръцете на младия четец, който пръв път чете огромни книги, душата на който тръпне като пред отворено небе – книгата открива цялата си дълбока и тайнствена същественост – нещо безпределно хубаво, могъщо и чудотворно, нещо живо единствено по себе си. Книгата буди към този момент учудване, към нея благоговее, тя става реликва.
И самият език, майчиният език, който всеки ден е бил говорен и слушан, без да пленява и вълнува, в този момент зазвучава като ария. Ето по какъв начин в тоя момент, в това утро на човешкия живот, внезапно разцъфтява обичта към книгата и към езика. Като спомен, тоя момент остава паметен, както са незабравими всички скъпи наши мемоари – бащината къща, иконата с кандилото в ъгъла, майчиният облик. И това възприятие към книгата си остава вечно, тъй като е било родено в самото сърце на индивида.
Йордан Йовков, из " Наша книга, наш език "
