Нека сме наясно още от самото начало – никаква къща

Нека сме наясно още през цялото време – никаква къща не са строили те двамата, в никакъв случай! Нито един от тях не се вълнува от сходни филистерски фантазии.Фасбиндер, който произлиза от буржоазно семейство, постоянно е нащрек да не би инцидентно произходът му в един миг да се окаже по-силен от самия него и от вътрешната страна да го принуди да пожелае къща. Това по този начин и не се случва, тъй като той, Райнер Вернер Фасбиндер, един от най-противоречивите и скандални режисьори от Немското ново кино, си отива задоволително рано – на 37-годишна възраст от свръхдоза кокаин и опиати. Хана Шигула отива на погребението му, само че в никакъв случай повече не стъпва на гроба му.„ Това са единствено шепа кости “ – споделя тя. Двамата дружно построяват единствената къща, която в миналото са желали – къща от филми. „ Някои от филмите ми са мазето, други са стените, а трети – прозорците. Но се надявам, че най-после въпреки всичко ще бъде къща “ – разказва фантазията си Фасбиндер, който постоянно е знаел, че ще почине млад, тъй като няма по какъв начин да бъде иначе. За 37-те си години живот той прави 44 кино лентата. 23 от тях са с Хана Шигула. В един от филмовите шлагери на 2023 година – „ Клети създания “ на Йоргос Лантимос, Хана Шигула се появява като онази стара дама, която споделя с Бела (Ема Стоун), че не е правила секс от 20 години, и Бела ѝ дава добър съвет. Забавна епизодична роля за тогавашната емблема на Новото немско кино и муза на най-радикалния, най-непоносимия, най-взривоопасния режисьор – Райнер Вернер Фасбиндер. Какво ли би направил Фасбиндер, в случай че можеше да види своята актриса в модерната приказка на Лантимос? Сигурно щеше да я замери с някоя празна бутилка. Между другото – правил го е нееднократно. С очи на дива котка Днес никой не би търпял и една дребна частичка от това, което Фасбиндер причинявал на своите артисти и екип. Още през цялото време той изискал всички членове на неговата театрална натрупа, с която в края на 60-те почнал да снима и филмите си, да се реалокират дружно с него в къща отвън Мюнхен, в селото Партенскирхен, и да живеят там. Бил манипулативен, а съгласно някои даже садистичен, умеел да докара актьорите си до гняв и да употребява силата на тази гняв пред камерата, обичал да унижава, бил хладнокръвен във всичко, с което се захванел, и омразата, която постоянно предизвиквал у хората към себе си, не го плашела ни минимум. С една дума – Фасбиндер, режисьорът на кинокласики като „ Бракът на Мария Браун “ (1978), „ Страхът изяжда душата “ (1974), „ Лили Марлен “ (1981), както и на изключителния 15-часов сериал  „ Берлин Александерплац “ (1980), бил талант, омразник и страшилище в едно.Освен това – намерено бисексуален, патогенен работохолик, постоянно с единия крайник в лепкавото чистилище на кокаина и алкохола… Истинско естествено злополучие! Но по тази причина пък бил свободен, толкоз свободен! Не се страхувал от нищо, не приемал да му вменяват отговорности, морални правила, бил непокътнат от всевъзможни клишета.Днес доста режисьори от разнообразни генерации вършат филми за ориста на отхвърлени от обществото мигранти, хомосексуалисти, новобранци и маргинали. Райнер Вернер Фасбиндер прави филми на тези тематики преди половин век, освен това в Германия, която в тези години към момента не е осмислила и преработила историческата си виновност и отговорност след Втората международна война и ужасите на фашизма и в която и тогава, през 70-те и 80-те страхът от другия, другия към момента разяжда душата.Хана Шигула среща Синята Брада (в някакъв смисъл на Фасбиндер този облик му отива, тъй като двама от любовниците му мъже се самоубиват след края на връзката си с него) в средата на 60-те в актьорското учебно заведение в Мюнхен. Тя е на 22, той – на 20. „ Първото ми усещане от него бе, че наподобява като монголец, не като немец – споделя Шигула. – Имаше очи на дива котка, които постоянно бяха полуотворени, постоянно дебнещи. “

Бегълци Шигула е изумена от Фасбиндер. Тогава, на оня стадий от живота си, само с него може да показа факт от биографията си, който я ужасява, а точно, че самата тя е изродена от доктор, който е бил на непрекъсната работа в „ Аушвиц “ и даже същия ден, преди да помогне за нейното раждане, е… „ работил “ там, в самия ад. Хана цялостен живот се усеща без виновност отговорна за това, все едно в дрешника ѝ е прикрит мъртвец.Единствен Фасбиндер я изслушва, единствен той схваща какво претърпява и по какъв начин най-вероятно ще носи тази стигма в сърцето си до края на живота си. Хана е родена по време на Втората международна война, точно на Коледа през 1943 година, в региона Силезия в Германия, само че за неволя тъкмо в тази част на Силезия, която след войната остава в комунистическа Полша и в областта на въздействие на Съветския съюз.Цялото немскоезично население е изселено и по този начин тя и майка ѝ се озовават в Мюнхен. Баща ѝ пък остава руски военнопленник чак до 1948 година Травмата от това, че с майка ѝ са принудени да изоставен дома си, е в нея вечно. „ Опитвам се да оставя детето емигрант зад себе си, само че в това време знам, че посредством точно на това мъчително прекарване в детството си съм станала по-смела, по-решителна и постоянно подготвена да опитам нещо ново. “ В сините очи на Хана Фасбиндер открива тъкмо това, от което има потребност – искрата, присъща единствено за тези, които са постоянно подготвени да скочат в незнайното.