Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на срам
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отхвърля исторйята, века,
нека е трагично името ни; дано
Беласица остаряла и новий Батак
в предишното наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз независимост да ни бъде подарък!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас усеща мощни, огромни плоди;
защото там нейде точно на планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, всеизвестен връх,
покрит с бели кости и със кървясъл мъх
на вечен героизъм монумент огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що постоянно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, огромно антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на багра ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури след стихии! Рояк след рой!
Сюлейман безумний сочи върха отново
и вика: " Търчете! Тамо са раите! "
И ордите потеглят с крясъци ядосани,
и " Аллах! " гръмовно въздуха свада.
Върхът дава отговор с други зов: ура!
И с нов дъжд патрони, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа единствено да бъде напред
и гърди героичен на гибел да изложи,
и един зложелател повеч мъртъв да постави.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и отново се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни горещина, ни жадност, ни труд.
Щурмът е обезверен, отпорът е пикантен.
Три дни веч се бият, само че помощ не иде,
от на никое място взорът вяра не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, само че почтено, без боязън -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напор към този момент е настал.
Тогава Столетов, наший военачалник,
ревна гороломно: " Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата мощ царят повери
прохода, войната и себе даже! "
При тез думи мощни дружините горди
очакват героичен душманските орди
бесни и шумещи! О, героичен час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, само че волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката наслада до крайник да измрът
пред цяла галактика, на тоз прочут рът,
с една гибел юнашка и с една победа.
" България цяла в този момент нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре! "
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - жар.
Камъне и дървье изчезнаха там.
" Грабайте телата! " - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рой,
катурят, струпалят като живи отново!
И турците тръпнат, различен път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский зов.
Боят се обръща на гибел и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с стоманени си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но талази по-нови от орди зверски
гълтат, потопяват орляка юначен...
Йоще момент - ще падне заветният рид.
Изведнъж Радецки дойде със гръм.
...........................
И през днешния ден йощ Балканът, щом стихия зафаща,
спомня тоз ден плевел, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

11 август 1877