Как бяха пропилени 16 дни от живота ми |
Нека да е ясно – изпитвам почит към лекарите и медицината, към опитите на докторите да се преборят с пандемията от COVID-19, все пак, тъй като не един път тези хора и науката са спасявали живота ми. Без пресилване. Имам другари лекари и признавам медицината, а не някакви глупави опити да се играе със здравето ни. Това бе повода да се имунизирам против този непоносим вирус. За жал не съумях да се опазя от болестта.
Когато се почувствах зле – аз и мъжът ми, нямах съмнения какво би трябвало да създадем. Лошото беше, че това се случи в събота. Опитите ни да си създадем тест в някоя от многочислените лаборатории в София удариха на камък, тъй като е почивен ден, и по тази причина направихме единственото допустимо – отидохме в близката болница. Заради уважението ми към медицината ще спестя името на болничното заведение и името на доктора. Другата причина е, тъй като съм сигурна, че моите премеждия не са изолиран случай.
Както споделих, събота е. Времето е слънчево, само че много хладно. Влизам в незабавното поделение и запитвам къде мога да направя тест. На регистратурата служителката ме пита: „ Имате подозрения ли? “ Отговарям утвърдително. Все още няма доста пациенти, тъй като е по обяд. Праща ме на втория етаж в лабораторията да ми създадат тест. Повтарям – в незабавното поделение съм.
Както и да е – качвам се на втория етаж. Чукам. След известно време се появява някаква жена и ме пита какво желая. Тест, давам отговор. Следва малко съмнение. „ Трябва да го платите “, споделя ми тя. „ Добре, ще го платя “, давам отговор. Оставя ме пред вратата. След още известно време ми подава нещо като епруветка и съчка с памук. „ Сега идете да ви създадат теста долу, откакто платите “, направлява ме дамата сред две хапки. Обяснявам, че са ме пратили в лабораторията, тъкмо с цел да ми създадат тест. Оказва се, че не било по този начин, трябвало долу.
Слизам и отивам отново на регистратурата. Вече са се натрупали пациенти. В този миг в незабавното влизат две дами, едната от които евентуално е доктор. Обяснявам, че имам признаци на COVID-19 и желая да ми се направи тест. Започва някакъв спор, който в началото не съумявам да схвана поради положението ми. В един миг онази от регистратурата излиза, заключва помещението и се включва в разногласието.
„ Извинете, зле ми е. Може ли да ми извършите теста, с цел да знам какво да върша. Ще го платя, в случай че това е казусът “, опитвам да се включа. „ Да, обаче след това ще желаете и някой да ви преслуша “, обръща се към мен лекарката. „ Вижте, здравно обезпечена съм и не виждам за какво да не бъда обслужена. Разбира се, че ще желая някой да ме прегледа. Особено в случай че съм с Коронавирус “, изяснявам аз.
„ Ето, виждате ли. Тест, след това обзор, а тук е незабавното. Имаме други, незабавни пациенти “, споделя ми лекарката. „ Добре, само че къде да отида тогава? “, запитвам. „ В коронавирус отделението “, е късият отговор. Но първо би трябвало да мина през регистратурата. Пак стоя там. Служителката отключва и влиза. Иска ми персонална карта. Времето минава, става ми все по-зле. В коридора минава някакъв доктор. „ А, ето това е доктор К., той ще ви направи теста и ще ви прегледа. Той е от коронавирус отделението “, с наслада ме отпраща първата лекарка.
За коронавирус отделението се минава през различен вход. Излизам. Обикалям и влизам в чакалнята на отделението. Но, всеки пациент наложително първо би трябвало да мине през регистратурата, за излезе на компютъра на лекаря. Няма никой. В един от кабинетите е въпросният доктор К. „ Извинете, вие ли сте доктор К.? “, запитвам. Следва едно: „ Мхм. Изчакайте “. В кабинета са той и две стажантки. Докторът е без маска, двете девойки със.
Сядам в чакалнята. След малко влиза наедрял мъж и също сяда в чакалнята. Той с потвърден коронавирус, аз със подозрения. Той кашля, аз също. Никой не се появява близо половин час. В това време от една врата от незабавното поделение карат човек в количка-носилка и го поставят в един от празните кабинети. След още няколко минути карат втори. От дочутия диалог излиза наяве, че и двамата са с коронавирус, а единият май бил с инфаркт. Другият несъмнено също не е по-добре, щом е в количка, си мисля.
Най-сетне идва редът ми за обзор. Д-р К. още веднъж е без маска. Никой не е в защитно облекло. Влиза и една от стажантките.
Лекарят ми взема проба. Момичето мери сатурацията и ме преслушва, тъй като съм споделила, че ме боли гърбът. Пращат ме на рентген. За рентгена обаче се минава отново през незабавното. Отивам. Звъня. В чакалнята има още една стара жена, която ми споделя, че е със счупена ръка. Излиза сестра, единствено с цел да ни изясни, че доскоро е минал един с коронавирус и в този момент проветряват. „ Ще чакате “, тросва се тя и хлопва вратата под носа ни.
Чакаме, имаме ли избор. След 10 минути се появява оня с потвърдения коронавирус. Ставаме трима. Кашляме, дамата със счупената ръка е дружно с нас. Притеснявам се, тъй като е стара и си мисля какво може да й се случи. Представям си по какъв начин моята майка е принудена, не дай Боже, да чака при такива условия.
Най-сетне ми идва редът за фотография. Снимат ме, слизам и минавам отново през незабавното, където към този момент има доста повече пациенти. После в коронавирус отделението. Чакам за фотографията и да ме одобри лекарят. Онзи с потвърдения коронавирус също идва и ми изяснява, че са му предложили да го настанят в болничното заведение, тъй като не е добре. „ А, не, аз в болница не влизам. Ще ме изкарат с краката напред “, доверява ми той и на собствен ред ме пита дали желаят да ме вкарат в болничното заведение. Отговарям, че към този момент не се постанова.
Тестът ми е позитивен, усмихнато ме осведомява доктор К. Приготвил ми е и рецепта и ме осведоми, че в случай че желая да си взема фотографията от рентгена, ще се наложи да изчакам неразбираемо какъв брой – може час, може два. Но на неговия компютър се виждало, че няма ужасно. В рецептата липсва антибиотик, тъй като преди този момент съм споделила, че без да пита към този момент съм взела подобен, по мой избор. „ Ми, добре, продължавате го “, споделя ми лекарят. Не желая повече да очаквам. Никой не желае и да платя теста, тъй като докторът има при себе си други. Само го качва в лабораторията, с цел да ревизира резултата. Другият пъхам в чантата. Той е непотребен тъй като липсва реактив.
Мъжът ми, който настойчиво отхвърляше да се тества, тъй като бил по-добре, се насочва непринудено към болничното заведение, откакто схваща, че аз съм с COVID-19. Минава през същите премеждия, само че в съкратени периоди, тъй като обяснил на доктор К., че преди този момент съм предходна през кабинета му. Правят му тест, само че не и рентген, макар че е със съпътстващи болести, измежду които астма. Преслушват го. Тестът е позитивен.
Тук трябваше епопеята да завърши. Но... Докторът му споделя: „ Пиеш същите медикаменти като жена ти. Няма потребност от рецепта, тя има “. Инициативата да стартираме с антибиотика без да пита е на мъжа ми. Така че би трябвало да си го купим със остаряла рецепта, предписана му преди 4 година поради пневмония.
Въобще не мислим за безвъзмездни медикаменти, каквито ни се поставят, тъй като това значи още два дни без лекарства и вървене при персоналния доктор. Кой ще е пред кабинета и какъв брой ще заразим е друга работа. Така че поставям една върху друга две маски, изчаквам пред аптеката да излязат всички и влизам. Аптекарката е без маска. Вярно, зад някакво стъкло е, само че то е ненапълно, тъй че не е никаква отбрана. Вземам двойната доза медикаменти и се прибираме.
Обяснили са ни, че ще ни се обадят от РЗИ, с цел да ни ревизират. Минават 4 дни и чак тогава се обажда някаква жена. Като схваща, че и мъжът ми също е болен, записва и него. С това нещата завършват за здравните управляващи.
За мен обаче не, тъй като влизаме в статистиката два дни по-късно – в понеделник. Така сме принудени да стоим у дома не 14 дни, а 16. Шестнайсет изгубени дни от живота ни.
Към всичко това се прибавя и още един абсурд – антигенният тест няма да ми даде документ, че съм прекарала коронавирус. За това се изисква PCR тест, който нито ми предложиха, нито имах сили да направя. Така че и тази дребна наслада - паспорт за излизане отвън страната, ще ни бъде спестена.
А, да. Как се усещах. Гадно е евфемизъм. Не бях човек. Застопорена за леглото. И най-малкото деяние те изморява. Не ти се яде, а би трябвало. Болките в гърба, краката и главата са спомагателни екстри. Кашлицата е мъчителна. Температура от 37 и нещо те прави парцал. Аз не подвигнах температура, само че мъжът ми не се отърва. И по този начин 14 дни. Първите 10 от които са отвратителни.
Сега ще питате несъмнено – е и, следващият минал през вируса. Да, следващите в статистиката. Оцеляхме, други обаче нямаха тази привилегия. Аз съм по-добре. Мъжът ми продължава да кашля и няма сили.
Далеч съм от мисълта да пропагандирам някого да се имунизира. Всеки избира за себе си дали си коства да си даде късмет да живее. Сигурна съм обаче, че в случай че всички спазвахме най-малко тези обикновени ограничения, които страхливо прокарва здравното министерство, нямаше да изгубя тези 16 дни. Нямаше да бъде по този начин и в случай че повече вярвахме на медицината, в сравнение с тайните теории. Защото, съгласете се, да лепнеш монета от 1 лев на мястото на имунизирането и да се произнесеш, че са ти вкарали течен магнит (винаги съумяват да ме изненадат хората) е леко несериозно, да не кажа налудничаво.
Затова яжте, молете се и обичайте. Докато към момента можете. Молете се тази модерна холера да си тръгне по този начин, както и пристигна – не безшумно и не по британски. Защото нещата по никакъв начин не наподобяват добре. Ама по никакъв начин.
Бъдете здрави!
А аз се надявам да съм изпълнила квотата от късите клечки за тази година.
Когато се почувствах зле – аз и мъжът ми, нямах съмнения какво би трябвало да създадем. Лошото беше, че това се случи в събота. Опитите ни да си създадем тест в някоя от многочислените лаборатории в София удариха на камък, тъй като е почивен ден, и по тази причина направихме единственото допустимо – отидохме в близката болница. Заради уважението ми към медицината ще спестя името на болничното заведение и името на доктора. Другата причина е, тъй като съм сигурна, че моите премеждия не са изолиран случай.
Както споделих, събота е. Времето е слънчево, само че много хладно. Влизам в незабавното поделение и запитвам къде мога да направя тест. На регистратурата служителката ме пита: „ Имате подозрения ли? “ Отговарям утвърдително. Все още няма доста пациенти, тъй като е по обяд. Праща ме на втория етаж в лабораторията да ми създадат тест. Повтарям – в незабавното поделение съм.
Както и да е – качвам се на втория етаж. Чукам. След известно време се появява някаква жена и ме пита какво желая. Тест, давам отговор. Следва малко съмнение. „ Трябва да го платите “, споделя ми тя. „ Добре, ще го платя “, давам отговор. Оставя ме пред вратата. След още известно време ми подава нещо като епруветка и съчка с памук. „ Сега идете да ви създадат теста долу, откакто платите “, направлява ме дамата сред две хапки. Обяснявам, че са ме пратили в лабораторията, тъкмо с цел да ми създадат тест. Оказва се, че не било по този начин, трябвало долу.
Слизам и отивам отново на регистратурата. Вече са се натрупали пациенти. В този миг в незабавното влизат две дами, едната от които евентуално е доктор. Обяснявам, че имам признаци на COVID-19 и желая да ми се направи тест. Започва някакъв спор, който в началото не съумявам да схвана поради положението ми. В един миг онази от регистратурата излиза, заключва помещението и се включва в разногласието.
„ Извинете, зле ми е. Може ли да ми извършите теста, с цел да знам какво да върша. Ще го платя, в случай че това е казусът “, опитвам да се включа. „ Да, обаче след това ще желаете и някой да ви преслуша “, обръща се към мен лекарката. „ Вижте, здравно обезпечена съм и не виждам за какво да не бъда обслужена. Разбира се, че ще желая някой да ме прегледа. Особено в случай че съм с Коронавирус “, изяснявам аз.
„ Ето, виждате ли. Тест, след това обзор, а тук е незабавното. Имаме други, незабавни пациенти “, споделя ми лекарката. „ Добре, само че къде да отида тогава? “, запитвам. „ В коронавирус отделението “, е късият отговор. Но първо би трябвало да мина през регистратурата. Пак стоя там. Служителката отключва и влиза. Иска ми персонална карта. Времето минава, става ми все по-зле. В коридора минава някакъв доктор. „ А, ето това е доктор К., той ще ви направи теста и ще ви прегледа. Той е от коронавирус отделението “, с наслада ме отпраща първата лекарка.
За коронавирус отделението се минава през различен вход. Излизам. Обикалям и влизам в чакалнята на отделението. Но, всеки пациент наложително първо би трябвало да мине през регистратурата, за излезе на компютъра на лекаря. Няма никой. В един от кабинетите е въпросният доктор К. „ Извинете, вие ли сте доктор К.? “, запитвам. Следва едно: „ Мхм. Изчакайте “. В кабинета са той и две стажантки. Докторът е без маска, двете девойки със.
Сядам в чакалнята. След малко влиза наедрял мъж и също сяда в чакалнята. Той с потвърден коронавирус, аз със подозрения. Той кашля, аз също. Никой не се появява близо половин час. В това време от една врата от незабавното поделение карат човек в количка-носилка и го поставят в един от празните кабинети. След още няколко минути карат втори. От дочутия диалог излиза наяве, че и двамата са с коронавирус, а единият май бил с инфаркт. Другият несъмнено също не е по-добре, щом е в количка, си мисля.
Най-сетне идва редът ми за обзор. Д-р К. още веднъж е без маска. Никой не е в защитно облекло. Влиза и една от стажантките.
Лекарят ми взема проба. Момичето мери сатурацията и ме преслушва, тъй като съм споделила, че ме боли гърбът. Пращат ме на рентген. За рентгена обаче се минава отново през незабавното. Отивам. Звъня. В чакалнята има още една стара жена, която ми споделя, че е със счупена ръка. Излиза сестра, единствено с цел да ни изясни, че доскоро е минал един с коронавирус и в този момент проветряват. „ Ще чакате “, тросва се тя и хлопва вратата под носа ни.
Чакаме, имаме ли избор. След 10 минути се появява оня с потвърдения коронавирус. Ставаме трима. Кашляме, дамата със счупената ръка е дружно с нас. Притеснявам се, тъй като е стара и си мисля какво може да й се случи. Представям си по какъв начин моята майка е принудена, не дай Боже, да чака при такива условия.
Най-сетне ми идва редът за фотография. Снимат ме, слизам и минавам отново през незабавното, където към този момент има доста повече пациенти. После в коронавирус отделението. Чакам за фотографията и да ме одобри лекарят. Онзи с потвърдения коронавирус също идва и ми изяснява, че са му предложили да го настанят в болничното заведение, тъй като не е добре. „ А, не, аз в болница не влизам. Ще ме изкарат с краката напред “, доверява ми той и на собствен ред ме пита дали желаят да ме вкарат в болничното заведение. Отговарям, че към този момент не се постанова.
Тестът ми е позитивен, усмихнато ме осведомява доктор К. Приготвил ми е и рецепта и ме осведоми, че в случай че желая да си взема фотографията от рентгена, ще се наложи да изчакам неразбираемо какъв брой – може час, може два. Но на неговия компютър се виждало, че няма ужасно. В рецептата липсва антибиотик, тъй като преди този момент съм споделила, че без да пита към този момент съм взела подобен, по мой избор. „ Ми, добре, продължавате го “, споделя ми лекарят. Не желая повече да очаквам. Никой не желае и да платя теста, тъй като докторът има при себе си други. Само го качва в лабораторията, с цел да ревизира резултата. Другият пъхам в чантата. Той е непотребен тъй като липсва реактив.
Мъжът ми, който настойчиво отхвърляше да се тества, тъй като бил по-добре, се насочва непринудено към болничното заведение, откакто схваща, че аз съм с COVID-19. Минава през същите премеждия, само че в съкратени периоди, тъй като обяснил на доктор К., че преди този момент съм предходна през кабинета му. Правят му тест, само че не и рентген, макар че е със съпътстващи болести, измежду които астма. Преслушват го. Тестът е позитивен.
Тук трябваше епопеята да завърши. Но... Докторът му споделя: „ Пиеш същите медикаменти като жена ти. Няма потребност от рецепта, тя има “. Инициативата да стартираме с антибиотика без да пита е на мъжа ми. Така че би трябвало да си го купим със остаряла рецепта, предписана му преди 4 година поради пневмония.
Въобще не мислим за безвъзмездни медикаменти, каквито ни се поставят, тъй като това значи още два дни без лекарства и вървене при персоналния доктор. Кой ще е пред кабинета и какъв брой ще заразим е друга работа. Така че поставям една върху друга две маски, изчаквам пред аптеката да излязат всички и влизам. Аптекарката е без маска. Вярно, зад някакво стъкло е, само че то е ненапълно, тъй че не е никаква отбрана. Вземам двойната доза медикаменти и се прибираме.
Обяснили са ни, че ще ни се обадят от РЗИ, с цел да ни ревизират. Минават 4 дни и чак тогава се обажда някаква жена. Като схваща, че и мъжът ми също е болен, записва и него. С това нещата завършват за здравните управляващи.
За мен обаче не, тъй като влизаме в статистиката два дни по-късно – в понеделник. Така сме принудени да стоим у дома не 14 дни, а 16. Шестнайсет изгубени дни от живота ни.
Към всичко това се прибавя и още един абсурд – антигенният тест няма да ми даде документ, че съм прекарала коронавирус. За това се изисква PCR тест, който нито ми предложиха, нито имах сили да направя. Така че и тази дребна наслада - паспорт за излизане отвън страната, ще ни бъде спестена.
А, да. Как се усещах. Гадно е евфемизъм. Не бях човек. Застопорена за леглото. И най-малкото деяние те изморява. Не ти се яде, а би трябвало. Болките в гърба, краката и главата са спомагателни екстри. Кашлицата е мъчителна. Температура от 37 и нещо те прави парцал. Аз не подвигнах температура, само че мъжът ми не се отърва. И по този начин 14 дни. Първите 10 от които са отвратителни.
Сега ще питате несъмнено – е и, следващият минал през вируса. Да, следващите в статистиката. Оцеляхме, други обаче нямаха тази привилегия. Аз съм по-добре. Мъжът ми продължава да кашля и няма сили.
Далеч съм от мисълта да пропагандирам някого да се имунизира. Всеки избира за себе си дали си коства да си даде късмет да живее. Сигурна съм обаче, че в случай че всички спазвахме най-малко тези обикновени ограничения, които страхливо прокарва здравното министерство, нямаше да изгубя тези 16 дни. Нямаше да бъде по този начин и в случай че повече вярвахме на медицината, в сравнение с тайните теории. Защото, съгласете се, да лепнеш монета от 1 лев на мястото на имунизирането и да се произнесеш, че са ти вкарали течен магнит (винаги съумяват да ме изненадат хората) е леко несериозно, да не кажа налудничаво.
Затова яжте, молете се и обичайте. Докато към момента можете. Молете се тази модерна холера да си тръгне по този начин, както и пристигна – не безшумно и не по британски. Защото нещата по никакъв начин не наподобяват добре. Ама по никакъв начин.
Бъдете здрави!
А аз се надявам да съм изпълнила квотата от късите клечки за тази година.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ