Но... аз съм българин, Ваше Величество!
. Неговият татко Атанас от село Алеко Константиново, Пазарджишко, по време на Руско-турската война 1877-1878 година е бил на 17-18 години. Турция е победена и той се главил да откара стадо говеда до Русия за няколко наполеона.
Пътували цяло лято и когато си получил парите, си тръгнал назад, по противоположния път за България, само че зимата го настигнала в българското село Ръмник от Северна Добруджа, предадена след Освобождението на Румъния. В неспособност да продължи пътя си, той взема решение да се хване като чирак и решил да остане в селото до пролетта. Човекът, при който се главил да работи, имал хубава щерка, която се казвала Докица.
Неговият господар, бай Недялко, за малко време забелязал и разкрил в него огромни заложби и качества и като човек, и като собственик, в чиито ръце той може да повери своите парцели.
Той се взема решение да го задоми за единствената си щерка от огромното му семейство, красавица и негова фаворитка. От брака им се родили шест деца - три момчета и три момиченца. Всички те растели здрави и читави. Много постоянно виждали своя татко, сграбчил дребната си тамбуричка, седнал пред кръчмата си и през сълзи да пее песни за хайдути и поборници, за майка България.
Изпаднал доста постоянно в носталгия по Родината, по родственици, по сестра си, която била първа красавица на селото, само че отвлечена от турците по време на Априлското въстание, по родното село, в този момент Алеко Константиново, Пазарджишко. Той постоянно повтарял на своите деца, където и да ги изхвърли ориста, да служат правилно на България.
“Аз бях най-големият и неотдавна отидох да послужвам в румънската войска като скимбаш (кавалерист със личен кон). Завърших постоянната си работа и се завърнах на село. Години по-късно ме задомиха. Роди ми се и първият наследник, твоят татко. Баба ти беше в състояние, когато напролет на 1913 година бях още веднъж мобилизиран.” Така стартира описа си дядо ми Стойчо.
От оскъдните вестници чуваме, че България дружно със Сърбия и Гърция водят война против Турция за Македония. Какво е станало и по какъв начин е станало по-късно, не зная, само че споделиха, че и сърбите, и гърците обърнали пушките си против Българската войска. Накрая чухме, че и Румъния щяла да се намеси и ще води война срещу България.
А с моя Алчо (така се казвал конят му, с който служил) живеехме като едно цяло. Делихме двамата наслади и страдания, радвахме се на хубавите вести, които идваха от България, измъчвахме се доста от неприятните. Така в продължение на месец водихме занятия, когато ни споделиха, че след няколко дни кралят на Румъния, Карол, щял да прави обзор на полка, преди да ни пратят на фронта.
Чудех се по какъв начин щях да водя война против своите, по какъв начин щях да изстрелвам против българи?
Накрая бях решил да оставя жена и деца и да избягам в България. Нали още предходната година в българско избяга братът на моята жена Георги.
Румънски нашественици
Пътували цяло лято и когато си получил парите, си тръгнал назад, по противоположния път за България, само че зимата го настигнала в българското село Ръмник от Северна Добруджа, предадена след Освобождението на Румъния. В неспособност да продължи пътя си, той взема решение да се хване като чирак и решил да остане в селото до пролетта. Човекът, при който се главил да работи, имал хубава щерка, която се казвала Докица.
Неговият господар, бай Недялко, за малко време забелязал и разкрил в него огромни заложби и качества и като човек, и като собственик, в чиито ръце той може да повери своите парцели.
Той се взема решение да го задоми за единствената си щерка от огромното му семейство, красавица и негова фаворитка. От брака им се родили шест деца - три момчета и три момиченца. Всички те растели здрави и читави. Много постоянно виждали своя татко, сграбчил дребната си тамбуричка, седнал пред кръчмата си и през сълзи да пее песни за хайдути и поборници, за майка България.
Изпаднал доста постоянно в носталгия по Родината, по родственици, по сестра си, която била първа красавица на селото, само че отвлечена от турците по време на Априлското въстание, по родното село, в този момент Алеко Константиново, Пазарджишко. Той постоянно повтарял на своите деца, където и да ги изхвърли ориста, да служат правилно на България.
“Аз бях най-големият и неотдавна отидох да послужвам в румънската войска като скимбаш (кавалерист със личен кон). Завърших постоянната си работа и се завърнах на село. Години по-късно ме задомиха. Роди ми се и първият наследник, твоят татко. Баба ти беше в състояние, когато напролет на 1913 година бях още веднъж мобилизиран.” Така стартира описа си дядо ми Стойчо.
От оскъдните вестници чуваме, че България дружно със Сърбия и Гърция водят война против Турция за Македония. Какво е станало и по какъв начин е станало по-късно, не зная, само че споделиха, че и сърбите, и гърците обърнали пушките си против Българската войска. Накрая чухме, че и Румъния щяла да се намеси и ще води война срещу България.
А с моя Алчо (така се казвал конят му, с който служил) живеехме като едно цяло. Делихме двамата наслади и страдания, радвахме се на хубавите вести, които идваха от България, измъчвахме се доста от неприятните. Така в продължение на месец водихме занятия, когато ни споделиха, че след няколко дни кралят на Румъния, Карол, щял да прави обзор на полка, преди да ни пратят на фронта.
Чудех се по какъв начин щях да водя война против своите, по какъв начин щях да изстрелвам против българи?
Накрая бях решил да оставя жена и деца и да избягам в България. Нали още предходната година в българско избяга братът на моята жена Георги.
Румънски нашественици Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ