Недялко Йорданов отдавна се е превърнал в символ на Бургас.

Недялко Йорданов от дълго време се е трансформирал в знак на Бургас. Всяко лято /а към този момент и когато и да е на годината/, красивата къща в сърцето на града, в която живее - на ул. „ Цар Симеон “, оживява.
Край нея минават всички девойки и момчета, по - огромни или дребни, които приказват с морето. Поколения са израснали със стиховете му, с пиесите, с наличието му, неизменима и щастлива част от живота на сантименталния морски град.
Малко крачки нагоре от вкъщи му, по улица „ Богориди “, и след това от Казиното до плажа, и се озоваваш до морето, с което никой не може да се раздели. За да „ гребнеш шепа вода, глътка обич за своя ден. “ 

Никога няма да си отида от морето

- Господин Йорданов, остава месец до юбилейния Ви концерт в Народния спектакъл. Защо предпочетохте тази сцена, пред зала 1 на НДК и какво ще бъде посланието ви към публиката?
- Настроен съм изповедно, а театърът е бил моят живот. „ Сцената е моят дом “ по този начин е озаглавен концертът. Народният спектакъл ми е безценен и непосредствен, тъй като там се играе към този момент шеста година последната ми пиеса „ Каквото такова “. Често съм бил в Зала 1 на НДК, само че мъчно бих могъл в този момент, когато се прощавам с публиката да бъда задоволително прям и разчувствуван.

- Преди три години, началото на концерта Ви беше една тъжна и в това време оптимистична творба - „ Не ми се потегля “. Къде най-вече ви се желае да останете и с кого?
- Не имам вяра да има човек, който би желал да си тръгне от Живота. Не имам вяра да върша изключение, в случай че кажа че желая да си остана при моите най-близки хора - при Ивана, при двамата ми сина Асен и Недялко, при трите ми внучета Тамара, Самуил и Кина. Не желая още да се деля с моите хиляди другари онлайн и в интернет.

- Повечето от последните Ви стихотворения наподобяват на изповеди, има ли изповед която таите в себе си и към момента не сте подготвен да я споделите с публиката?
- Разбира се, че имам, надълбоко скрита. Може би след време, когато няма да ме има, някой ще я открие.
 
- Стихосбирката ви „ Момчето, което приказва с морето “ е емблематична и постоянно е предизвиквала огромен интерес. Какви са последните ви диалози с морето?
- Тази стихосбирка е и остаряла и напълно нова, тъй като в нея съм събрал всички стихотворения за морето от 1955 година до в този момент - цели 70 години. Повечето от юношеските ми стихотворения се разгласяват в този момент за първи път. Морето е моето раждане, моето детство, моята младост, моята напреднала възраст, само че не и моята гибел. Така или другояче няма в никакъв случай да си отида от него.

- Къде се чувствате повече в свои води - в столицата или в Бургас? Има ли истина в това, че човек не може да избяга от корените си и постоянно се връща към тях?
- Ако приказваме за „ свои води “ в столицата нямам такива. Вече цели 35 години аз разделям битието си сред София и Бургас. Но в никакъв случай не съм делил своята морска същина, своите морски води.
 
- Вървите ли постоянно по пътеката към „ Адриана Будевска “ и сядате ли на първия ред да гледате по какъв начин играят актьорите, както в славните времена, когато бяхте драматург на този спектакъл?
- Рядко ми се случва. Може би тъй като не желая да разчоплям остарели рани.
 
- Коя пиеса бихте сложили в този момент?
- Вероятно „ Убийството на Гонзаго “, която се играе към този момент 40 години по света.

- Как минава един ден на Недялко Йорданов, казвате че е мъчно да се откъснете от „ жестокия новинарски пестник “. Успявате ли?
- Дните ми видимо са еднообразни, само че в действителност са много разнообразни един от различен, популярност богу. Имаше време, когато пишех всяка вечер или заран ново стихотворение. Сега, когато се събраха всичките през годините невероятния брой 1200 и следва да бъдат издадени в един доста огромен том, всеки ден ревизирам по какъв начин реагират моите другари в трите ми страници във фейбук като обявявам едно от тях. Заедно с това всяка седмица представям в един вестник актуален български стихотворец. Времето сякаш не е през днешния ден за лирика, само че се оказва, че имаме не малко прелестни поети.
 
- Преди години бяхте извънредно деен политически. Има ли причина, която ви накара да се отдръпнете?
- В какъв смисъл да се отдръпна? Интересувам всекидневно от това, което се случва и отвръщам по собствен метод. Вече не съм за груповите дейности.

 - Има ли политици, които почитате и какво мислите, за ръководещите сега страната?
- Не бих цитирал имена. Времето е такова, че самите политици постоянно променят на самите себе си и надлежно моето отношение към тях се трансформира.
 
- След гневното стихотворение, отдадено на президента Румен Радев, писал ли сте за различен политик?
- Бях не запомнил за това. Реагирах на вдигнатия пестник на Президента незабавно, напълно импулсивно. Днес той е доста изменен и рационален и аз общо взето одобрявам неговата политика на обединител.
 
- Смятате ли, че сега има пренареждане на картите в света?
- Времето ще покаже, в случай че Тръмп издържи.
 
- Очаквате ли неотдавнашен завършек на войната в Украйна?
- Какво значение има дали чакам. Това е една братоубийствена война. Такава историята не познава. За страдание тя се насърчава от нашия Европейски съюз.
 
- Кога реализираме мъдростта в живота си и кое в последна сметка е най- святото и най- значимото нещо?
- Може да наподобява прекомерно патетично, само че за мен най-святото нещо е България. Когато бях млад, не си давах сметка какво е тя за мен. Не си давам моите внучета на никаква чужбина.

- Има един стих на Вашия другар Христо Фотев - „ Кълна ви се, аз всичко бих повторил “. Съгласен ли сте с него?
- Христо не можа да повтори живота си. И той като мен напусна Бургас. Остана вечно в София и един вперен в морето монумент участва вместо него. А аз ще си остана вечно в Бургас, когато... Така съм разпоредил.
 
- Какъв стих звучи в душата Ви сега? 
- Нека запазим във времето тежко малко нещо от Бога и нещо човешко.

Поетът Недялко Йорданов даде на „ Труд news ” три от новите си стихотворения.

ВСИЧКО МИНАВА ЗАМИНАВА 

Какво ли нямаш към този момент... Пари... И пост... И популярност...
Не се залъгвай... Всичко минава отпътува.
Сега си на върха... Спечелил си играта...
Тук горе е небето... Там долу е тълпата...
И бедното ти минало... Било ли е... Къде е...
Нещастното... Неясно... Едва се мержелее.
И толкоз задръжки, които си прегазил!
И толкоз любови, които си намразил!
И персонално си прерязал опънатата лента
на своя личен бюст, повдигнат във момента.
Аплодисменти... Менти... Омръзваш... Стара популярност...
Не се залъгвай... Всичко минава отпътува.
Минава отпътува... Невидимо... Жестоко...
И най-боли... Ще видиш... Да паднеш от високо.
Да станеш на тълпата следващата играчка...
И тя напълно резонно и шумно ще те смачка...
„ Тълпа “... Със тази дума индивидите наричаш.
Отдавна си престанал да можеш да обичаш...
... и да се слееш безшумно със хорицата скромни.
И кой ще те запомни? И кой ще те запомни?
Знай, има на света взаимозависимост такава.
Подхлъзнеш се... И всичко минава отпътува.

ТИ, МОЯ СРЕБЪРНА ЛЮБОВ

Остана още малко време
И все по този начин... И съм подготвен...
Кой би могъл да ми отнеме
теб, моя сребърна обич!
Ръка в ръка... И извървяхме
пътеки... планини... поля...
И постепенно, постепенно остаряхме...
Опасно бе...Но оцеля!
Превързах старите ти рани...
Задава се съперник нов...
Последен... Зъл... Но отново ме браниш
ти моя сребърна обич.
Различна...Хладна... И гореща...
Бъди...Каквато и да си...
И пръстите ти отново чувствам
по сребърните ми коси...
Завиваш ме със одеало
И под вълшебния покров
прегръщаш остарялото ми тяло
ти, моя сребърна обич.
Ти... Някога... Красива...Цветна...
Спомни си оня час безразсъден!
Нали сякаш беше мимолетна
инцидентната ни среща с теб?
И знай...Завинаги съм скътал
две фотоси в остарелия алков.
Ела...Ще продължим по пътя
с теб, моя сребърна обич!

СОЛЕНА ЦЕЛУВКА

Е, по какъв начин сме… Ето ме, море… Това вероятно ще ти кажа,
когато се събуя необут и потегли куцайки по плажа.
Не бива да си припомням по какъв начин по пясъка преди съм тичал…
Обичам те… И все така… И постоянно съм те обичал.
Ще вляза в теб… Ще ме прегърнеш… И ще заплувам последователно.
Като преди… Като сега… И като утре… Неизменно.
Невероятно е, нали… Но всичко отново ще се повтори.
Момчето отново си е момче… И отново със теб ще си приказва.
Да ти опиша ли… Не знам… Дали в реалност е нужно…
Как всичкото надалеч от теб ми става някак все  по-чуждо.
И тридесет години към този момент живеем с теб сякаш разграничени,
а постоянно съм си при теб, при твоите талази зелени.
Като жена, която любиш на сън, и без да я докосваш…
Не искам… Стига! Престани! Не бива да ме омагьосваш.
Без теб със привикнал  най-подир… Без теб умерено си пребивавам.
Защо да те трансформирам отново във непрекъсната фикс концепция.
Но ето ме при теб сега… Такъв дали ще ме познаеш…
Дали със своите талази още веднъж ще ме пожелаеш.
Върни ми момент от младостта…  Спаси душата изтощена.
Със ласката си… Със страстта… И със целувката солена….

trud.bg