Как правихме „бугарска пропаганда” на Стружките вечери на поезията
Недялко Бакалов
„ Минаха години, без да те не помни аз... ” Когато чуя тая остаряла градска ария, постоянно се сещам по какъв начин я слушах през август на далечната 1999-а край Охридското езеро. Тогава министър-председател на България беше Иван Костов, в Македония отпред на изпълнителната власт бе Любчо Георгиевски. Усещаше се сензитивно
стопляне на връзките
сред двете прилежащи страни. Част от този развой бе гостуването на българска писателска делегация на Стружките вечери на поезията. Последно на тази културна демонстрация бе идвал Георги Джагаров през 60-те години на предишния век, когато е отпред на Съюз на българските писатели. Джагаров влезнал в залата, само че се оказало, че няма къде да седне. Бащата на моя другар Братислав Ташковски – Любен, станал и му отстъпил своя стол. По-късно сливналията влезнал в междубългарски спор с локални културтрегери, може и да са пийнали преди този момент. Македонците се разлютили и тръгнали да го мятат в Охридското езеро. Спасил го отново Любен Ташковски. След това си отлежал в кауша поради отървания български стихотворец, описа ми синът му.
При нашето посещение нямаше сходни ексцесии. Домакините бяха очебийно отзивчиви. Делегацията беше към трийсетина души, лидер бе потомъкът на Леонид челник – Румен Леонидов. От участниците си припомням Кирил Кадийски, Николай Кънчев, Марин Георгиев, Бойко Ламбовски... До последно чакахме на границата Блага Димитрова, само че тя към този момент беше тежко болна и не съумя да пристигна. Нямах присъединяване в проявата, пътувах по другарска линия и за медийно отразяване.
В Струга дойде културната министърка Емма Москова. В рейса ни бяха и двама американски поети – Уилям Мередит и Ричард Хартайс. Двамата янки бяха хомодвойка и го демонстрираха напълно намерено. По-младият Ричард синовно се грижеше за Уилям и съществено ерозираше нашия балкански пуританизъм. Поетът множеството време спеше със специфична маска на очите, която му слагаше и махаше приятелят му. Сънят на Мередит се прекъсваше от честите позиви да си пусне тънката вода, както изтънчено се е изразил в своите мемоари Григор Пърличев. Автобусът спираше и се търсеха закътани места из кюстендилските села преди Граничен контролно-пропусквателен пункт Гюешево. Американският стихотворец бе притежател на връчваната един път на 5 години Международна Вапцарова премия. На кръглия златен медальон бе заварена дебела верижка от същия доблестен метал, украшението стоеше в специфична кутия с кадифе отвътре. При публични мотиви Хартайс вадеше медальона от кутията и тържествено го окачваше на шията на Мередит. Така стана и при неговата изява в стружкия Дом на културата, Уилям се качи на сцената с инвалидна количка.
Българската поетична изява мина чудесно. Излизаше нашият стихотворец и прочиташе или рецитираше своето стихотворение. След него македонски артист повтаряше съвсем същото. Кирил Кадийски си бе не запомнил очилата, артистът (глумец на македонски) му услужи приятелски със своите. Георги Господинов май не беше пристигнал, май напряко прозвуча македонският превод на „ Черешата на един народ ”: „ И таа година, дедовото, не ке бидит Априлско востание ”. Публиката изръкопляска въодушевено и като че ли облекчено след тия стихове. На четенето беше Доста Димовска, вицепремиер и вътрешен министър. Почерпката беше в хотела на Коцареви, които тогава още не бяха станали македонисти. Пихме бяло вино, замезвайки с охридска змиорка – ягула, с фамозния френски стихотворец Ив Бонфоа, който бе почетен със „ Златен венец ” в Струга през 1999-а.
Това, което ви разказвах до момента, беше предисторията,
същинската история следва
Домакините глезеха участниците и гостите с богата културна и друга стратегия. Част от нея бе пътуването с корабче до манастира „ Свети Наум ”, последвано от великодушна почерпка край Билянини извори. Корабчето изглеждаше много неугледно, беше мой набор – създадено през 1958 година в унгарския град Секешфехервар, несъмнено преди Охридското е порило водите на езерото Балатон или на река Дунав. През цялото време до акостирането на отсрещния бряг си повтарях мислено, че езерото тук-там е надълбоко над 300 метра. Тоалетната не глезеше с разкош. След като я бяха употребили неколцина пасажери, човек от екипажа спускаше с въже кофа край борда и след това я плисваше в отходното място.
Доплавахме наред. На поляната край Билянини извори бяха подредени маси. Върху тях се появиха чинии с пържена пъстръмка – фамозната охридска пъстърва. Раздадоха керамични чаши (на македонски – гърне) с емблемата на поетичните вечери. Чашите не стигнаха за всички. Поетът-македонист Тодор Чаловски обикаляше като обран евреин и повтаряше яростно: „ Не добих гърне! ” Стаканите бяха нужни, защото на сенчесто място бяха ситуирани 3 столитрови бурета с вино – бяло, алено и розе. Отиваш, поизплакваш чашата във водата и я слагаш под канелката. Имаше конкурс за поетична импровизация. Спечели го някакъв руснак, въпреки че по всеобщо мнение добитникът трябваше да бъде скопският бард Васо Николовски, който добре пиеше и още по-добре пишеше. Наградата за руснака бе към 15-литрово буренце, май че с жолта ракия.
Не може лиричен обяд без музика. На спонтанна сцена свиреше цигански оркестър от Битоля или от Прилеп, не помня към този момент. Изпълняваха и стремежи на публиката против непретенциозно възнаграждение. Стана Кирил Кадийски, даде една шепа денари – македонските пари и тогава си бяха евтини, на шефа на бандата и оркестърът изсвири и изпя на порядъчен български остарялата ария „ Минаха години, без да те не помни аз ”. Кадийски уверено предложения засукана македонка и се завъртяха във вихъра на танца. На другия ден скопски вестник написа: „ Бугарска агитация на Струшките вечери на поезиjата ”.
До мен седеше майката на моя другар Братислав, над 70-годишна жена. Забелязах по какъв начин госпожа Екатерина очевидно се развълнува и безшумно я попитах дали й е позната тази ария. „ Е, како, Бакалов – в ония години тоа беше шлагер ” – гласеше отговорът. Замълчах, оцених сюблимността на момента.
„ Ние сме си българи, но какво да вършим... ”,
добави дамата.
За всичко това се сетих, когато чух за следващ път остарелия шлагер „ Минаха години ”. Във Вардарска Македония и по-специално в столицата Скопие песента е известна като „ Чакам те да дойдеш ”. Шегобийци прибавят, че чакали да пристигна Седма рилска дивизия. Когато си в Македония, е добре да не губиш възприятието си за комизъм.
„ Минаха години, без да те не помни аз... ” Когато чуя тая остаряла градска ария, постоянно се сещам по какъв начин я слушах през август на далечната 1999-а край Охридското езеро. Тогава министър-председател на България беше Иван Костов, в Македония отпред на изпълнителната власт бе Любчо Георгиевски. Усещаше се сензитивно
стопляне на връзките
сред двете прилежащи страни. Част от този развой бе гостуването на българска писателска делегация на Стружките вечери на поезията. Последно на тази културна демонстрация бе идвал Георги Джагаров през 60-те години на предишния век, когато е отпред на Съюз на българските писатели. Джагаров влезнал в залата, само че се оказало, че няма къде да седне. Бащата на моя другар Братислав Ташковски – Любен, станал и му отстъпил своя стол. По-късно сливналията влезнал в междубългарски спор с локални културтрегери, може и да са пийнали преди този момент. Македонците се разлютили и тръгнали да го мятат в Охридското езеро. Спасил го отново Любен Ташковски. След това си отлежал в кауша поради отървания български стихотворец, описа ми синът му.
При нашето посещение нямаше сходни ексцесии. Домакините бяха очебийно отзивчиви. Делегацията беше към трийсетина души, лидер бе потомъкът на Леонид челник – Румен Леонидов. От участниците си припомням Кирил Кадийски, Николай Кънчев, Марин Георгиев, Бойко Ламбовски... До последно чакахме на границата Блага Димитрова, само че тя към този момент беше тежко болна и не съумя да пристигна. Нямах присъединяване в проявата, пътувах по другарска линия и за медийно отразяване.
В Струга дойде културната министърка Емма Москова. В рейса ни бяха и двама американски поети – Уилям Мередит и Ричард Хартайс. Двамата янки бяха хомодвойка и го демонстрираха напълно намерено. По-младият Ричард синовно се грижеше за Уилям и съществено ерозираше нашия балкански пуританизъм. Поетът множеството време спеше със специфична маска на очите, която му слагаше и махаше приятелят му. Сънят на Мередит се прекъсваше от честите позиви да си пусне тънката вода, както изтънчено се е изразил в своите мемоари Григор Пърличев. Автобусът спираше и се търсеха закътани места из кюстендилските села преди Граничен контролно-пропусквателен пункт Гюешево. Американският стихотворец бе притежател на връчваната един път на 5 години Международна Вапцарова премия. На кръглия златен медальон бе заварена дебела верижка от същия доблестен метал, украшението стоеше в специфична кутия с кадифе отвътре. При публични мотиви Хартайс вадеше медальона от кутията и тържествено го окачваше на шията на Мередит. Така стана и при неговата изява в стружкия Дом на културата, Уилям се качи на сцената с инвалидна количка.
Българската поетична изява мина чудесно. Излизаше нашият стихотворец и прочиташе или рецитираше своето стихотворение. След него македонски артист повтаряше съвсем същото. Кирил Кадийски си бе не запомнил очилата, артистът (глумец на македонски) му услужи приятелски със своите. Георги Господинов май не беше пристигнал, май напряко прозвуча македонският превод на „ Черешата на един народ ”: „ И таа година, дедовото, не ке бидит Априлско востание ”. Публиката изръкопляска въодушевено и като че ли облекчено след тия стихове. На четенето беше Доста Димовска, вицепремиер и вътрешен министър. Почерпката беше в хотела на Коцареви, които тогава още не бяха станали македонисти. Пихме бяло вино, замезвайки с охридска змиорка – ягула, с фамозния френски стихотворец Ив Бонфоа, който бе почетен със „ Златен венец ” в Струга през 1999-а.
Това, което ви разказвах до момента, беше предисторията,
същинската история следва
Домакините глезеха участниците и гостите с богата културна и друга стратегия. Част от нея бе пътуването с корабче до манастира „ Свети Наум ”, последвано от великодушна почерпка край Билянини извори. Корабчето изглеждаше много неугледно, беше мой набор – създадено през 1958 година в унгарския град Секешфехервар, несъмнено преди Охридското е порило водите на езерото Балатон или на река Дунав. През цялото време до акостирането на отсрещния бряг си повтарях мислено, че езерото тук-там е надълбоко над 300 метра. Тоалетната не глезеше с разкош. След като я бяха употребили неколцина пасажери, човек от екипажа спускаше с въже кофа край борда и след това я плисваше в отходното място.
Доплавахме наред. На поляната край Билянини извори бяха подредени маси. Върху тях се появиха чинии с пържена пъстръмка – фамозната охридска пъстърва. Раздадоха керамични чаши (на македонски – гърне) с емблемата на поетичните вечери. Чашите не стигнаха за всички. Поетът-македонист Тодор Чаловски обикаляше като обран евреин и повтаряше яростно: „ Не добих гърне! ” Стаканите бяха нужни, защото на сенчесто място бяха ситуирани 3 столитрови бурета с вино – бяло, алено и розе. Отиваш, поизплакваш чашата във водата и я слагаш под канелката. Имаше конкурс за поетична импровизация. Спечели го някакъв руснак, въпреки че по всеобщо мнение добитникът трябваше да бъде скопският бард Васо Николовски, който добре пиеше и още по-добре пишеше. Наградата за руснака бе към 15-литрово буренце, май че с жолта ракия.
Не може лиричен обяд без музика. На спонтанна сцена свиреше цигански оркестър от Битоля или от Прилеп, не помня към този момент. Изпълняваха и стремежи на публиката против непретенциозно възнаграждение. Стана Кирил Кадийски, даде една шепа денари – македонските пари и тогава си бяха евтини, на шефа на бандата и оркестърът изсвири и изпя на порядъчен български остарялата ария „ Минаха години, без да те не помни аз ”. Кадийски уверено предложения засукана македонка и се завъртяха във вихъра на танца. На другия ден скопски вестник написа: „ Бугарска агитация на Струшките вечери на поезиjата ”.
До мен седеше майката на моя другар Братислав, над 70-годишна жена. Забелязах по какъв начин госпожа Екатерина очевидно се развълнува и безшумно я попитах дали й е позната тази ария. „ Е, како, Бакалов – в ония години тоа беше шлагер ” – гласеше отговорът. Замълчах, оцених сюблимността на момента.
„ Ние сме си българи, но какво да вършим... ”,
добави дамата.
За всичко това се сетих, когато чух за следващ път остарелия шлагер „ Минаха години ”. Във Вардарска Македония и по-специално в столицата Скопие песента е известна като „ Чакам те да дойдеш ”. Шегобийци прибавят, че чакали да пристигна Седма рилска дивизия. Когато си в Македония, е добре да не губиш възприятието си за комизъм.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ