Петър Волгин: Много хора се страхуват от свободата
Недоволни жители за втора събота стачкуват пред постройката на БНР против радио водещия
„ Ставайки част от силата, която подобен човек счита за безконечна и прелестна, той става и част от нейната мощност и популярност. Индивидът напълно се отхвърля от себе си, отхвърля се от силата и гордостта на личното „ аз “, от личната независимост, само че в това време придобива нова убеденост и нова горделивост, поради принадлежността си към тази мощ, с която се разпознава. И също така, към този момент е предпазен от мъчителните подозрения. Той е избавен от вземането на решения. “ Това написа в книгата си „ Бягство от свободата “ Ерих Фром, един от най-значимите психоаналитици и философи на 20 век.
Преди доста години прочетох тази книга, само че ставащото към нас непрекъснато ме връща към главната концепция в нея, съобщи Петър Волгин пред А тя е, че доста хора не желаят да бъдат свободни. Страхуват се от свободата. Бягат от нея. Защото свободата носи бремето на отговорността. Налага ти се самичък да вземаш значими решения. И надлежно да обвиняваш самия себе си, в случай че решението се окаже неправилно. Ето това е главната причина, заради която хората не желаят да бъдат свободни, твърди Ерих Фром. Именно по тази причина бягат от свободата си и избират някой различен да взема решенията вместо тях. Предоставят своята самостоятелност на някой мощен в техните очи външен фактори и чакат той да дефинира ориста им.
Тази външна мощ може да има разнообразни въплъщения – Партията и държавното управление, партийният водач, даже някоя наднационална институция като Еврокомисията или Държавния департамент. Вижте какъв брой е комфортно да се сгушиш в прегръдките на НЕсвободата! Не е належащо да мислиш самичък, не е належащо да се тормозиш, поради личните си решения, просто прилежно се запознаваш с последните инструкции, изпратени от Брюксел и Вашингтон и към този момент знаеш какво да приказваш и какво да правиш. Дори не е належащо да мислиш. Само изпълняваш. Иначе не спираш да повтаряш какъв брой доста обичаш свободата, по какъв начин никой и нищо не могат да ти забранят да бъдеш самостоятелен във всеки един миг от живота си. Само че това е неистина, самозалъгване. Такива хора не са свободни. Тъкмо противоположното. Дълбокото им предпочитание, което те в никакъв случай няма да признаят даже пред себе си, е да избягат оптимално бързо от свободата си.
И още нещо доста значително. Именно тези, които най-стремително изоставят персоналната си независимост, вършат всичко допустимо да я забранят и на останалите, на хората, които въпреки всичко желаят да бъдат свободни. Несвободните се пробват да постановат цензура и забрани, трансформират се в пропагандатори на " културата на анулацията ", в надзиратели, които дебнат и пишат доноси против всеки, разрешил си да бъде свободен. Защо вършат това ли? Ами тъй като вътрешно усещат, че решението им да се откажат от своята самостоятелност, е неприятно. Да, то им дава прочут комфорт, тъй като са се разпознали с настоящата власт, или с настоящата политическа мощ, или с официозното говорене, само че все пак тези хора знаят, че са сбъркали, когато са низвергнали най-важната част от себе си – свободата си.
Когато се огледате към вас, ще видите доста хора, които макар обществените си заявки, че доста обичат свободата, че са стопроцентови либерали, че са подготвени да умрат, само че да защитят отзиви, различаващите се от техните, в действителност са най-големите отрицатели на концепциите, които не споделят. Да, те не могат да изградят оня вид тоталитарно общество, което познаваме от историята на 20 в. и от класическите антиутопии на Евгений Замятин, Джордж Оруел или Олдъс Хъксли. Но са доста непрекъснати в напъните си да лимитират оптимално свободата на останалите. В отрицатели на свободата се трансформират освен партийни функционери, само че и хора, които се зоват „ мислители “, „ интелектуалци “, „ демократи “, „ либерали “. Да, те се кълнат, че обичат свободата. Но другояче жигосват всеки, дръзнал да излезе отвън коловоза на позволеното.
Обаче ние, които държим и ценим персоналната си независимост, не трябва да се съгласяваме с тези, които желаят да ни я лишават. Свободата не е нещо обещано един път и вечно. За нея би трябвало да се бориш всеки ден. И да се противопоставяш на всеки опит тя да бъде унищожена. Да, доста постоянно гонителите на свободата си служат с речника на настоящия сега Новоговор. Обясняват ви, че всичко, което вършат, е в името на напредъка, на „ евроатлантическите полезности “ и на „ цивилизационния избор “, който България била направила. Всъщност тези клишета имат една-единствена цел – да ви лоботомират, нагледно казано, да създадат от вас това, което Властта направи с Патрик Макмърфи, героя от „ Полет над кукувиче гнездо “ на Кен Киси. Ние пък би трябвало да създадем всичко допустимо, с цел да запазим свободата си.
„ Ставайки част от силата, която подобен човек счита за безконечна и прелестна, той става и част от нейната мощност и популярност. Индивидът напълно се отхвърля от себе си, отхвърля се от силата и гордостта на личното „ аз “, от личната независимост, само че в това време придобива нова убеденост и нова горделивост, поради принадлежността си към тази мощ, с която се разпознава. И също така, към този момент е предпазен от мъчителните подозрения. Той е избавен от вземането на решения. “ Това написа в книгата си „ Бягство от свободата “ Ерих Фром, един от най-значимите психоаналитици и философи на 20 век.
Преди доста години прочетох тази книга, само че ставащото към нас непрекъснато ме връща към главната концепция в нея, съобщи Петър Волгин пред А тя е, че доста хора не желаят да бъдат свободни. Страхуват се от свободата. Бягат от нея. Защото свободата носи бремето на отговорността. Налага ти се самичък да вземаш значими решения. И надлежно да обвиняваш самия себе си, в случай че решението се окаже неправилно. Ето това е главната причина, заради която хората не желаят да бъдат свободни, твърди Ерих Фром. Именно по тази причина бягат от свободата си и избират някой различен да взема решенията вместо тях. Предоставят своята самостоятелност на някой мощен в техните очи външен фактори и чакат той да дефинира ориста им.
Тази външна мощ може да има разнообразни въплъщения – Партията и държавното управление, партийният водач, даже някоя наднационална институция като Еврокомисията или Държавния департамент. Вижте какъв брой е комфортно да се сгушиш в прегръдките на НЕсвободата! Не е належащо да мислиш самичък, не е належащо да се тормозиш, поради личните си решения, просто прилежно се запознаваш с последните инструкции, изпратени от Брюксел и Вашингтон и към този момент знаеш какво да приказваш и какво да правиш. Дори не е належащо да мислиш. Само изпълняваш. Иначе не спираш да повтаряш какъв брой доста обичаш свободата, по какъв начин никой и нищо не могат да ти забранят да бъдеш самостоятелен във всеки един миг от живота си. Само че това е неистина, самозалъгване. Такива хора не са свободни. Тъкмо противоположното. Дълбокото им предпочитание, което те в никакъв случай няма да признаят даже пред себе си, е да избягат оптимално бързо от свободата си.
И още нещо доста значително. Именно тези, които най-стремително изоставят персоналната си независимост, вършат всичко допустимо да я забранят и на останалите, на хората, които въпреки всичко желаят да бъдат свободни. Несвободните се пробват да постановат цензура и забрани, трансформират се в пропагандатори на " културата на анулацията ", в надзиратели, които дебнат и пишат доноси против всеки, разрешил си да бъде свободен. Защо вършат това ли? Ами тъй като вътрешно усещат, че решението им да се откажат от своята самостоятелност, е неприятно. Да, то им дава прочут комфорт, тъй като са се разпознали с настоящата власт, или с настоящата политическа мощ, или с официозното говорене, само че все пак тези хора знаят, че са сбъркали, когато са низвергнали най-важната част от себе си – свободата си.
Когато се огледате към вас, ще видите доста хора, които макар обществените си заявки, че доста обичат свободата, че са стопроцентови либерали, че са подготвени да умрат, само че да защитят отзиви, различаващите се от техните, в действителност са най-големите отрицатели на концепциите, които не споделят. Да, те не могат да изградят оня вид тоталитарно общество, което познаваме от историята на 20 в. и от класическите антиутопии на Евгений Замятин, Джордж Оруел или Олдъс Хъксли. Но са доста непрекъснати в напъните си да лимитират оптимално свободата на останалите. В отрицатели на свободата се трансформират освен партийни функционери, само че и хора, които се зоват „ мислители “, „ интелектуалци “, „ демократи “, „ либерали “. Да, те се кълнат, че обичат свободата. Но другояче жигосват всеки, дръзнал да излезе отвън коловоза на позволеното.
Обаче ние, които държим и ценим персоналната си независимост, не трябва да се съгласяваме с тези, които желаят да ни я лишават. Свободата не е нещо обещано един път и вечно. За нея би трябвало да се бориш всеки ден. И да се противопоставяш на всеки опит тя да бъде унищожена. Да, доста постоянно гонителите на свободата си служат с речника на настоящия сега Новоговор. Обясняват ви, че всичко, което вършат, е в името на напредъка, на „ евроатлантическите полезности “ и на „ цивилизационния избор “, който България била направила. Всъщност тези клишета имат една-единствена цел – да ви лоботомират, нагледно казано, да създадат от вас това, което Властта направи с Патрик Макмърфи, героя от „ Полет над кукувиче гнездо “ на Кен Киси. Ние пък би трябвало да създадем всичко допустимо, с цел да запазим свободата си.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ