Неделя вечер в Санта Фе. Със Сам Шепърд седим в

Неделя вечер в Санта Фе. Със Сам Шепърд седим в един бар в центъра на града, пием текила и хапваме такос. Осветлението е приглушено, вечерта е топла, а диалогът върви стремително, до момента в който барманът разклаща шейкъра за коктейли, а масите зад нас се запълват.

Вече сме разискали няколко значими въпроса, в това число достолепията на Чехов („ Не съм възторгнат от него като драматург… за какво да качваш мъртва птица на сцената? “), качествата на едно шампанско и древноегипетската богиня Изида:

Само по какъв начин се трансформира в птица! Невероятно. Това не можеш да го измислиш.

Разговорът ни се насочва към тематиката в пиесата „ Истински Запад “, написана от Шепърд през 1980 и в този момент сложена още веднъж в лондонския спектакъл Tricycle.

Под режисурата на Филип Брийн , с Юджийн О’Хейр и Алекс Фърнс в основните функции, продукцията първо се появява в Градския спектакъл в Глазгоу предходната година. Извоюва си много похвали, не по-малко от самия Шепърд , който играе значима роля за прехвърлянето на пиесата в Лондон.

в ‘Days of Heaven’

„ Мисля, че постановката на Филип е страхотна “, споделя той довечера. „ И актьорите са невероятни… Разчитаме на огромни имена. “

Той си напомня една от най-забележителните постановки на пиесата в Ню Йорк в края на века, когато двете основни функции се извършват от Филип Сиймор Хофман и Джон С. Райли . Те постоянно се редуват в функциите, с цел да поддържат представлението забавно.

Шепърд се среща със Сиймор Хофман през февруари, седмица преди артистът да почине от свръхдоза хероин. Споделя, че въобще не е усетил, че ще стане нещо:

Беше напълнял, само че постоянно му се случваше. А и беше много изтощен. Каза, че ще се прибере и ще поспи… Разбирате ли, не мисля, че е възнамерявал да се самоубие, мисля, че хероинът е бил неприятен. От друга страна, не осъзнавах, че толкоз се е пристрастил.

Той стопира.

Познавах Робин Уилямс сносно. Той знаеше, че желае да си отиде – имаше паркинсон. Двамата със Сиймор доста си приличаха по това, че бяха захласнати от самите себе си. Познавах доста хора, които умряха… които лишиха живота си сами. Обаче знаете за Пати Смит – остаряла другарка ми е, тя написа критика за новата книга на Мураками, която се появи в „ The New York Times “. В края й тя споделя: „ Не желая да се самоубивам. Искам да видя какво ще се случи. “ Какво изказване. Вярвам й.

Повече от пет десетилетия Шепърд е бил една от най-известните и уважавани фигури на американската сцена и екран. За някои той е бил главно артист – звездата в „ Дни в парадайса “, „ Правилното нещо “, „ Франсис “ – тогава за първи път среща Джесика Ланг , която му става брачна половинка за съвсем 30 години; и по-късно: „ Братя “, паралелно до Джейк Джиленхол и „ Убийството на Джеси Джеймс “ с Брад Пит .

Но за други, сигурно за него самия, той е на първо място публицист. Започва да написа за театралната сцена в Ню Йорк при започване на 60-те години на предишния век, когато напуща университетското си обучение за степен по селско стопанство, провокиран от четенето на творби на Самюъл Бекет и от желанието в модерна Америка да се чува гласът на театъра:

В ония години имаше един прогнил американски спектакъл. Нищо не се случваше. Американското изкуство гладуваше.

Той написва „ Туристът, Ейнджъл сити, уста на каубой “ в съдействие със остарялата си другарка Пати Смит , както и доста други пиеси.

След това идват „ Истински Запад “, „ Оглупял от обич “, доста къси разкази, скечове, есета и сюжетът за кино лентата „ Париж, щата Тексас “ на режисьора Вим Вендерс . През 1979 година печели премия „ Пулицър “ за „ Погребаното дете “, пиеса в три дейности.

Аз и Кормак МакКарти сме единствените писатели. Всички останали са нуклеарни физици. Абе хубаво е, нали знаете. Но води до доста безплодни диалози.

Какво върша, когато не пиша? Пия.

Роден в Илиной (макар евентуално заченат в Тексас, прецизира той, където е изпратен татко му, боен водач, и където „ майка ми го последвала и прескочила оградата… “), Шепърд израства в Калифорния и живее на разнообразни места – Ню Йорк, Калифорния, Лондон, а по-късно в Ню Мексико и Кентъки. Дори през днешния ден животът му постоянно се управлява от номадската природа на снимачната площадка, като най-често снима в Ню Орлийнс и Флорида.

Ето за какво не е необяснимо присъщото качество на огромна част от творбите му – едно възприятие, което, както споделя той довечера, „ е, че не числя се напълно на никое място “. Според него тъкмо писането му е най-присъщо, то е неговият дом и с цел да илюстрира това, ми споделя по какъв начин пътували с шоуто „ Търкаляща се стихия “ на Боб Дилън през 1975:

Беше огромна полуда. Сега като си помисля, не е било чак такова, обаче аз самият не бях свикнал към преходи, всяка секунда беше изпълнена с придвижване. И по тази причина се радвах да се върна към нещо непрекъснато. Писането беше това нещо.

Той е въодушевен „ не толкоз от пейзажи, а от връзката им с предишното “ и приказва за хората, които преди време са живели в Ню Мексико, за частите керамика на 2000 години, които подритваш из пустинята. Собствената му връзка с тази част от страната също е остаряла:

Спомням си по какъв начин вървях из града, когато бях на осем. На път за Чикаго. Помня, че бях доста, доста уединен. Захвърлен в някакъв трен из пустошта на провинцията в Индиана.

Това е тип спомен, който те кара да се замислиш доколко Шепърд е като Клинт Истууд , Аарон Копланд и Фредерик Ремингтън – привързан с митологията и преданията на американския Запад, по какъв начин животът му е вплетен в творбите и функциите му, и какъв брой доста това е било част от обаянието му.

Той развива сюжета на „ Истински Запад “ в градската част на Калифорния, която познава от Пасадена – родния град на майка му.

В центъра е грубо братско единоборство сред Остин, високо просветен в влиятелен университет сценарист, и странния му брат Лий, който твърди, че прекарва времето си в пустинята Мохаве и едвам свързва двата края.

Докато братята пазят къщата на майка си, те влизат във все по-голям спор поради продаването на един сюжет, противоположните им способи на живот, като всичко това се развива на фона на звуците от щурци и койоти, повяхването на цветята в дома и краденето на тостери.

Първият образец за Сам Шепърд за човек-аутсайдер е татко му. Разсмива се с терзание, което минава в обвързаност:

Баща ми смяташе, че концепцията да бъдеш стабилен жител е нещо неуместно. И той още повече се отдалечаваше в посока да бъде новобранец, най-много, просто казано, да бъде пияч. Майка ми беше тъкмо противоположното. Много в час, схващаше по какъв начин да се оправи.

„ Ние отмираме “, споделя той за Америка. „ Всеки, който не осъзнава това, наподобява по този начин все едно е Коледа или нещо такова. Като просвета ние отмираме. Америка към този момент нищо не основава. Китайците го вършат! Детройт е най-хубавият образец. Всички ония градове, които преди време произвеждаха нещо. Ако идете на паркинг за тирове в Салисо, Оклахома, евентуално ще видите лицето на Америка. Колко сме обезверени. Наистина обезверени. Направо раздирани от оскърбление. “

„ Но за какво “, запитвам го, „ светът към момента се прехласва по американската просвета? Защо даже ние сме запленени от пиеса като „ Истински Запад? “ Той дава отговор:

О, тъй като всички имат вяра в американската приказка. Че можеш да успееш тук. Обаче не успяваш.

„ Но вие сте се справили прекомерно добре “, споделям аз.

„ Е да, обаче аз също… аз… да “, колебае се, засмива се, дълго компактно хриптене:

Обаче странното е, че даже не се стремях да го направя. Ама по никакъв начин, мамка му.

Шепърд е написал повече от 55 пиеси, взел участие допълнително от 50 кино лентата и е имал над дузина функции в малкия екран. Макар че съвсем от началото на кариерата си, е получил международно самопризнание от критиците по целия свят, той в никакъв случай не е бил комерсиален публицист.

Трудовете му въплъщават по неповторим метод образа и характера на типичния американец от Запада. Шепърд твърди, че обичаното му място за писане е на коляното му, до момента в който кара камион през пустинята. Такъв е самият му жанр – бърз и съвсем несъзнателен.

Сам Шепърд си отиде на 73-годишна възраст през 2017 година.

Мразя завършеците. Просто ме отвращават. Началото несъмнено е най-вълнуващо, средата е объркваща, а краят е катастрофален… Изкушението към пакетиране на посланието ми наподобява като ужасяващ капан. Защо не бъдете по-честни все още? Най-автентични са завършеците, които сами по себе си водят към друго начало. Това е гениално.

източник