Не зная за вас, но ми е обидно, много обидно.

Не зная за вас, само че ми е обидно, доста обидно. Повтаря се на всеки народен празник. Уви, към този момент отравя и най-красивият – 24 май. Мисля си, че е цяло благополучие, че не отидох да оставам жив и да се продавам в София, а си останах в моя величествен град Пловдив.

Ето, през вчерашния ден, да вземем за пример. Бях на шествието, десетки хиляди хора, деца, щастливи лица, градската администрация направила празника откъм организация човешки, хем с ред, хем съкровен, хем отново по някакъв метод единствено пловдивски и възрожденски.

И това до мига, до момента в който се задейства цялата машина на посредствеността. Някакъв незабележим център стартира да натиска клавишите и по централните екрани и медии изкачат нормалните българомразци. Как пък в едно от тия лица не видях високо чело, красиви очи, красива лицева симетричност, духовно лъчение. Измъчени хора. От празни упоритости, основно в литературата, скрили се зад университетски трофеи и провалили вечно тилата професор, лукави литературни кариеристи, настоящи в глутница, и скрили се зад организации и административни постове, въобще някакви спящи кафези на злото, които се задействат при всеки огромен празник, с цел да го осерат с пустословия и кирякстефчовщина.

Недялко Славов