Не знам защо, но в съзнанието ми изниква споменът за любимото ми детско филмче – „Костенурките Н
Не знам за какво, само че в съзнанието ми изниква споменът за обичаното ми детско филмче – „ Костенурките Нинджа “. Бях малко дете, когато малките екрани излъчваха анимацията, само че помня, че се прехласвах най-много по Учителя – остарелият плъх, който приготвя стратегически и физически своите възпитаници костенурки за велики борби.
И от този момент знам: положителният преподавател е като изумруд, който свети и осветява пътя на тези, които го слушат. Той ще им помогне да изминат пътя си, неизкушавани от лесното.
Минаха години и пристигна младостта. В нея живях празно, напразно, с пуста душа и тленни стремежи.
Докато един ден – един подобен сив, отегчителен и вял ден, в който момичето Диана не намираше смисъла – взех решение да вляза в книжарницата и да си купя книга. Книга от Калин Терзийски, който тъмно ме гледаше от плаката на витрината.
Прочетох книгата за един следобяд. Няколко часа, в които в магазина, в който работех, не влезе никой. И когато затворих и последната страница, можех единствено да заставам, да виждам напред в тъмното и безгласно да чувам отекващите думи от книгата. А тези думи ме учеха, подтикваха ме да изляза от безпътицата и да хвана пътя напред.
И най-много – думите на Калин Терзийски ме въодушевиха да пребивавам, само че и да чета, и да пиша. И в действителност по този начин се стартира. Днес някои ме познават от портретите, които пиша за OFFNews, а други – като стихотворец. Но малко на брой знаят, че без рамото на Кайо не бих имала смелостта да се покажа над повърхността на реката на живота. И вслушвайки се в неговите слова, и попивайки всичко, написано и казано от него, незабелязано се трансфорах в това, което съм. Щастлив човек.
Междувременно изминаха близо девет години, в които аз растях, а Кайо пишеше и издаваше. Разказите му донесоха Европейска премия за литература и хиляди читатели, а романите му завоюваха възхищението на не един. Имаше и тежки интервали, в които той пиеше и скандализираше света. И до ден-днешен не разбирам за какво подлата алкохолна болест се спря точно на моя преподавател. В това време аз бях там, в всякакви измъчени телефонни диалози или в безмълвие чаках бурята да отмине. Но от сърцето ми той в никакъв случай не си е тръгвал.
Малко по-рано – през 2015-а година – той ме предложения на среща. Срещнахме се в едно заведение до НАТФИЗ. И ми предложи да стана креативен редактор на романа, който стартира да написа. Всички негови романи са написани с по този начин наречения „ американски “ редактор – това е индивидът, който слуша писателя, записва, разяснява и проучва. Аз, несъмнено, се съгласих.
И ние работихме върху този дълго премислян от него разказ. Преди това се наложи да прочета за Гадамер и неговата концепция за това, че ние възприемаме текста съгласно личните си усещания, просвета, разсъдък и страсти. Прочетох и за феноменологията на Едмунд Хусерл – за описването на персонално претърпяното. И изслушах още един път всички части на The Doors и на Джон Ленън. За да съм сигурна, че познавам и разбирам добре света на писателя Калин Терзийски.
Работата по романа „ Разкажи ми “ прекъсна няколко пъти. Първо, по това време бях студентка и трябваше да се приготвям за изпитни сесии. После – Кайо се върна към подлия алкохол, който го унищожи и го сложи в доста неприятни условия – физически и обществени. А най-после – аз не бях напълно с всичкия си; преживявайки една любовна разлъка, аз търсех някакви истини.
После – с помощта на околните и на двама ни – ние се върнахме към работата по „ Разкажи ми “. И през днешния ден този доста претърпял и дълго въображаем разказ може да се открие във всяка българска книжарница.
Днес – затваряйки последната страница на романа, за следващ път прочитайки го – аз бих могла да кажа единствено, че това е разказ за пътя – на момчето, което се ужасява от войните и не желае да играе с пушки и гранати; на момчето, което се трансформира в мъж и публицист. За съзряването, за срещите с думите, за различността, за писането като момент сред възторга и отчаянието, за сладките опиянения от него, за смисъла му, за триумфа и славата. В момента, в който затворих книгата, аз не се нуждаех от нищо. Нито от диалози, нито даже от музика. Та аз имах всичко! Думите на учителя, който с всяка страница разкрива пред своята ученичка Диди една огромна, мъдра, цял-живот-оформяна философия. Философия на писането, само че и философия на живеенето. Защото писането е живот, нетърпящ филистерски подбуди; живот, цялостен с омагьосване и смисъл.
Освен в техническата работа, аз вземам участие и като героиня в тази дълбока, само че все пак четима книга. Ученичката, която се колебае дали да отдаде всеки собствен мирис на изкуството. Отговорът идва с прочитането и е повсеместен за всички питащи се. А точно – думите са територия на отдадените. На същинските хора.
А ето и няколко любопитни истории от работата ни по „ Разкажи ми “.
Веднъж, до момента в който пътувах с такси към Банкя – към къщата му, таксиметровият водач ме заприказва и му споделих, че отивам при Калин Терзийски и че работим дружно по новия му разказ – „ Разкажи ми “. Обясних на водача, че с Калин беседваме за философията на писането – той като съумял създател с мен като новак подобен. Тогава той сподели: „ Ами ти съвсем си станала писателка! Щом ти е поверил своето оръжие – словото си – и те е посветил в тайнствата на писането, значи към този момент си публицист! “ Когато дойдох в къщата на Калин, той беше ангажиран с друго и не съумях да му опиша за диалога по пътя: беше толкоз концентриран да се възхищава, да мисли и да приказва за младия, само че висок и някак строен бор в двора на къщата, че не желаех да го отронвам от тази дълбока капсула. Побързах да включа диктофона, а в съзнанието ми се запамети фотография на този миг: писателят, величественият бор, обръщането към себе си посредством възхитата пред дървото.
Друг път, до момента в който водихме един от нашите диалози, които са разказани в романа, той сподели, че му е трябвало извънредно доста време и доста наблюдение на картини с есенни листа, четене на литературни описания на листа и прочие, с цел да стартира да вижда хубостта на есенните листа. Когато се прибрах у дома, ми хрумна следното: същото се отнася и за мен. Тоест, преди да се докосна до литературата на Калин Терзийски, аз не виждах нито красивите есенни листа, нито цялостните със смисъл човешки лица, нито умеех да изпитвам същински усеща. А поетът в мен е дремел…
Докато работихме по романа, срещнах майка му пред една спирка на градския превоз. Заговорихме се – без да се познаваме кой знае какъв брой добре – и тя ми описа по какъв начин от дете Калин доста четял и запомнял всичко извънредно добре – исторически обстоятелства, медицински термини и така нататък Тогава разбрах за какво интелектът на Кайо е толкоз просторен: той просто чете непрекъснато, запомня и най-много: мисли.
Мисленето, разсъжденията и концепциите – това откриваме в новия разказ на Калин Терзийски. А мисленето и разсъжденията са не по-малко привлекателни, те са не по-малко деяние от изригването на вулкан.
Представянето на романа е на 1 февруари от 18:30 ч в хартиен център Гринуич.
И от този момент знам: положителният преподавател е като изумруд, който свети и осветява пътя на тези, които го слушат. Той ще им помогне да изминат пътя си, неизкушавани от лесното.
Минаха години и пристигна младостта. В нея живях празно, напразно, с пуста душа и тленни стремежи.
Докато един ден – един подобен сив, отегчителен и вял ден, в който момичето Диана не намираше смисъла – взех решение да вляза в книжарницата и да си купя книга. Книга от Калин Терзийски, който тъмно ме гледаше от плаката на витрината.
Прочетох книгата за един следобяд. Няколко часа, в които в магазина, в който работех, не влезе никой. И когато затворих и последната страница, можех единствено да заставам, да виждам напред в тъмното и безгласно да чувам отекващите думи от книгата. А тези думи ме учеха, подтикваха ме да изляза от безпътицата и да хвана пътя напред.
И най-много – думите на Калин Терзийски ме въодушевиха да пребивавам, само че и да чета, и да пиша. И в действителност по този начин се стартира. Днес някои ме познават от портретите, които пиша за OFFNews, а други – като стихотворец. Но малко на брой знаят, че без рамото на Кайо не бих имала смелостта да се покажа над повърхността на реката на живота. И вслушвайки се в неговите слова, и попивайки всичко, написано и казано от него, незабелязано се трансфорах в това, което съм. Щастлив човек.
Междувременно изминаха близо девет години, в които аз растях, а Кайо пишеше и издаваше. Разказите му донесоха Европейска премия за литература и хиляди читатели, а романите му завоюваха възхищението на не един. Имаше и тежки интервали, в които той пиеше и скандализираше света. И до ден-днешен не разбирам за какво подлата алкохолна болест се спря точно на моя преподавател. В това време аз бях там, в всякакви измъчени телефонни диалози или в безмълвие чаках бурята да отмине. Но от сърцето ми той в никакъв случай не си е тръгвал.
Малко по-рано – през 2015-а година – той ме предложения на среща. Срещнахме се в едно заведение до НАТФИЗ. И ми предложи да стана креативен редактор на романа, който стартира да написа. Всички негови романи са написани с по този начин наречения „ американски “ редактор – това е индивидът, който слуша писателя, записва, разяснява и проучва. Аз, несъмнено, се съгласих.
И ние работихме върху този дълго премислян от него разказ. Преди това се наложи да прочета за Гадамер и неговата концепция за това, че ние възприемаме текста съгласно личните си усещания, просвета, разсъдък и страсти. Прочетох и за феноменологията на Едмунд Хусерл – за описването на персонално претърпяното. И изслушах още един път всички части на The Doors и на Джон Ленън. За да съм сигурна, че познавам и разбирам добре света на писателя Калин Терзийски.
Работата по романа „ Разкажи ми “ прекъсна няколко пъти. Първо, по това време бях студентка и трябваше да се приготвям за изпитни сесии. После – Кайо се върна към подлия алкохол, който го унищожи и го сложи в доста неприятни условия – физически и обществени. А най-после – аз не бях напълно с всичкия си; преживявайки една любовна разлъка, аз търсех някакви истини.
После – с помощта на околните и на двама ни – ние се върнахме към работата по „ Разкажи ми “. И през днешния ден този доста претърпял и дълго въображаем разказ може да се открие във всяка българска книжарница.
Днес – затваряйки последната страница на романа, за следващ път прочитайки го – аз бих могла да кажа единствено, че това е разказ за пътя – на момчето, което се ужасява от войните и не желае да играе с пушки и гранати; на момчето, което се трансформира в мъж и публицист. За съзряването, за срещите с думите, за различността, за писането като момент сред възторга и отчаянието, за сладките опиянения от него, за смисъла му, за триумфа и славата. В момента, в който затворих книгата, аз не се нуждаех от нищо. Нито от диалози, нито даже от музика. Та аз имах всичко! Думите на учителя, който с всяка страница разкрива пред своята ученичка Диди една огромна, мъдра, цял-живот-оформяна философия. Философия на писането, само че и философия на живеенето. Защото писането е живот, нетърпящ филистерски подбуди; живот, цялостен с омагьосване и смисъл.
Освен в техническата работа, аз вземам участие и като героиня в тази дълбока, само че все пак четима книга. Ученичката, която се колебае дали да отдаде всеки собствен мирис на изкуството. Отговорът идва с прочитането и е повсеместен за всички питащи се. А точно – думите са територия на отдадените. На същинските хора.
А ето и няколко любопитни истории от работата ни по „ Разкажи ми “.
Веднъж, до момента в който пътувах с такси към Банкя – към къщата му, таксиметровият водач ме заприказва и му споделих, че отивам при Калин Терзийски и че работим дружно по новия му разказ – „ Разкажи ми “. Обясних на водача, че с Калин беседваме за философията на писането – той като съумял създател с мен като новак подобен. Тогава той сподели: „ Ами ти съвсем си станала писателка! Щом ти е поверил своето оръжие – словото си – и те е посветил в тайнствата на писането, значи към този момент си публицист! “ Когато дойдох в къщата на Калин, той беше ангажиран с друго и не съумях да му опиша за диалога по пътя: беше толкоз концентриран да се възхищава, да мисли и да приказва за младия, само че висок и някак строен бор в двора на къщата, че не желаех да го отронвам от тази дълбока капсула. Побързах да включа диктофона, а в съзнанието ми се запамети фотография на този миг: писателят, величественият бор, обръщането към себе си посредством възхитата пред дървото.
Друг път, до момента в който водихме един от нашите диалози, които са разказани в романа, той сподели, че му е трябвало извънредно доста време и доста наблюдение на картини с есенни листа, четене на литературни описания на листа и прочие, с цел да стартира да вижда хубостта на есенните листа. Когато се прибрах у дома, ми хрумна следното: същото се отнася и за мен. Тоест, преди да се докосна до литературата на Калин Терзийски, аз не виждах нито красивите есенни листа, нито цялостните със смисъл човешки лица, нито умеех да изпитвам същински усеща. А поетът в мен е дремел…
Докато работихме по романа, срещнах майка му пред една спирка на градския превоз. Заговорихме се – без да се познаваме кой знае какъв брой добре – и тя ми описа по какъв начин от дете Калин доста четял и запомнял всичко извънредно добре – исторически обстоятелства, медицински термини и така нататък Тогава разбрах за какво интелектът на Кайо е толкоз просторен: той просто чете непрекъснато, запомня и най-много: мисли.
Мисленето, разсъжденията и концепциите – това откриваме в новия разказ на Калин Терзийски. А мисленето и разсъжденията са не по-малко привлекателни, те са не по-малко деяние от изригването на вулкан.
Представянето на романа е на 1 февруари от 18:30 ч в хартиен център Гринуич.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ