Русия готви на Камчатка енергетично чудо
Не съумя да утихне разискването за построяването на нова жп линия до брега на Баренцово море, дойде ново предписание на президента: Правителството не по-късно от 1 март на настоящата година би трябвало да прегледа опцията, валидността и вероятностите за създаване на центрове за произвеждане на водород и амоняк въз основата на приливни електроцентрали (ПЕЦ). Говорим за построяването на новаторски уреди с невиждан потенциал в залива Пенжинская в Камчатка, а точно в североизточната част на залива Шелихов в Охотско море.
Миналата година Министерството на развиването на Далечния изток на Русия и държавното управление на територията на Камчатка в границите на Източния стопански конгрес подписаха съглашение с компанията H2 Clean Energy, което включва планиране и следващо създаване на приливна електроцентрала с мощ от 100 гигавата в Пенжинския залив.
Мястото, несъмнено, не е определено инцидентно. Дългосрочните наблюдения разрешиха да се откри, че височината на приливните талази тук доближава рекордните 13 метра, което прави допустимо потреблението на силата на водата с оптималната успеваемост.
Изучавайки предварителната информация за плана, е мъчно да се въздържим от потреблението на превъзходни епитети, само че въпреки всичко ще се опитаме, даже ще си позволим основна рецензия.
Нека стартираме с обстоятелството, че самата концепция за създаване на приливна станция в Пенжинския залив не е нова. През 70-те години на предишния век руските инженери по хидроенергетика обмисляха опцията да построят тук две крила, на всяко от които да се разположат водноелектрически турбини. От това време до нас стигна оценката на разноските за създаване на ПЕЦ-1 (Северна линия с мощ 21 гигавата) възлизащи на 60 милиарда и ПЕЦ-2 (Южна линия с 87 гигавата) за 200 милиарда $. Като се има поради темпът на инфлация през последните десетилетия, летвата за крайните разноски може напълно умерено да се вдигне още по-високо.
Тук ще спрем и ще разбираем на нашите читатели, които са надалеч от тематиката за хидроенергетиката, главните понятия.
Човечеството се пробва да употребява силата на входящата или изходящата вода на приливите още от края на 19 век, само че концепцията получава първата си техническа реализация едвам през 1967 година, когато във Франция е издигната приливната електростанция La Rance с мощ 240 мегавата. Година по-късно Съветският съюз пусна лична ПЕЦ в залива Кислая покрай село Ура-Губа в Мурманска област. Първоначално станцията е замислена като пробна и по тази причина мощността й е доста скромна: единствено 1,7 мегавата. Прави усещане, че Съюз на съветските социалистически републики по това време не знаеше по какъв начин да сътвори подобаващи турбини, тъй че водноелектрическият елемент за Кислогубската ПЕЦ беше закупен от същата Франция и едвам по-късно производството на водноелектрически елементи беше пуснато в предприятието Севмаш, в Завод Руселпром започнаха да създават подобаващи генератори.
И тогава нещата стопираха. През последния половин век от стартирането на първите приливни станции в света са издигнати единствено единични обекти от този тип. Англия и Канада построиха по една ПЕЦ (съответно с 1,2 и 20 мегавата), както и Южна Корея - нейната ПЕЦ Sihwa е с конфигурирана мощ от 250 мегавата и сега е най-голямата станция от този вид.
Масовото въвеждане на ПЕС не се случи, даже макар редица неоспорими преимущества. Приливните станции не отделят излъчвания в атмосферата, не замърсяват прилежащите територии с въглищен прахуляк, не оставят нуклеарни боклуци като отпадъчни артикули, не изискват създаване на язовири и затова не нарушават речната екосистема. Освен това те не се опасяват от естествени бедствия като трусове или свлачища, а в случай че се случат, жителите на близките земи няма от какво да се опасяват – няма да има наводнения или радиационно замърсяване.
ПЕС, спрямо класическите водноелектрически централи, които от дълго време са включени в описите на възобновими и екологично чисти източници, унищожават единствено 10 % от планктона, запазвайки локалната биосфера. Приливните станции защищават крайбрежията от разрушителни морски талази и, съгласно еколозите, смекчават климата.
Изглежда, че има единствено солидни плюсове - само че всичко още веднъж се скапва от упоритите закони на физиката.
Тъй наречените врати /крила/ на ПЕЦ са в действителност големи язовирни стени, които покриват определения залив със самобитни " крила на летяща врата ". В тях са инсталирани хидротурбини, които се въртят от влизащата или изтеглящата се вода, като по този метод генерират електричество. Проблемът е, че всяка ПЕЦ работи в осем цикъла, - времето, когато станцията чака прилив и отлив в продължение на четири цикъла, а през останалите четири работи.
Този вид станции не могат да обезпечи непрестанно доставяне с сила и по тази причина инженерите от дълго време оферират да се изградят още по-сложни уреди, където ПЕЦ се комбинира или с водноелектрическа централа, която обезпечава генериране по време на луфт, или с помпено акумулиращо устройство (ПаВЕЦ). способни да акумулират генерираната електрическа енергия и да я доставят при нужда, изключително през пиковите интервали. Френският " La Rance " е издигнат тъкмо по тази скица - неговите ПЕЦ турбини са ситуирани до водноелектрическия язовир.
И тук неповторимите приливи на Пенжинския залив последователно се трансформират от преимущество в проблем. Хидролозите от дълго време са пресметнали, че 13-метровите приливи и отливи придвижват 500 кубически километра вода всеки ден през крилата /портите/ на залива. За съпоставяне: най-пълноводната река на планетата, Амазонка, придвижва толкоз доста течност за един месец, а река Волга - за две години.
Движението на водата в действителност е задоволително, с цел да генерира невероятните 100 гигавата, което е сравнимо с работата на 30 съвременни атомни електроцентрали с по два енергоблока или 80 водноелектрически централи с размерите на Колимската Водноелектрическа централа. Но за това би трябвало да се инсталират невиждан брой турбини в централите. Предварително е изчислено, че единствено за построяването на Южното крило ще е належащо да се изработят и инсталират повече от хиляда водноелектрически блока.
Забележително е, само че физическата опция за осъществяване на подобен план не предстои на подозрение, макар че тогава Пенжинската ПЕЦ ще бъде пет пъти по-мощна от, да речем, китайската гравитационна водноелектрическа централа " Три проломи " на река Яндзъ, която през днешния ден няма аналози в света. При това разработчиците на плана категорично показват обстоятелството, че преглеждат Китай и Южна Корея като пазари за продажби, където ще бъде допустимо евентуално да се построи енергомост. На разстояние от две хиляди километра е постоянно енергийно дефицитната Япония.
Така че, какато и да се огледа, 100 гигавата са доста. Това е 40 % от електрическата енергия, която целият енергиен комплекс на Русия създава през днешния ден. Ето за какво „ H2 Чиста Енергия “, която е член на Консорциума за водородни технологии, предложи на пръв взор оптимално решение: да създава екологично чист водород от морската вода на място.
Това би отстранило нуждата от създаване на големи акумулаторни станции и хиляди километри електропроводи, а личният потенциал на ПЕЦ би бил повече от задоволителен, с цел да обезпечи работата на промишлени електролизни съоръжения. Това изцяло се вписва в утвърдената от държавното управление през август 2021 година идея за развиване на водородната сила. Според нейните разпореждания до 2050 година Русия би трябвало да създава и изнася от 15 до 50 милиона тона водород годишно.
Но даже и тук има повече въпроси, в сравнение с отговори.
Ако отворим различен систематичен документ, а точно Енергийната тактика на Руската федерация за интервала до 2035 година, ще разберем, че световен пазар на водорода просто няма. Този тип гориво се преглежда като допустима пробивна технология и всички разновидности за всеобщото му приложение са към момента проекти, а не към този момент осъществени концепции.
Нека отдадем респект на нашите законодатели, те са изцяло прави: светът е цялостен с технологии за потребление на водорода като главно гориво, само че всички те са към момента планови, пробни - нито една от тях не е намерило в действителност необятно и всеобщо приложение.
Причините за това са доста.
Водородът е безценен за произвеждане: единствено един кг от него през днешния ден коства към дванадесет $. Той е извънредно запалителен и избухлив и изисква специфични резервоари под налягане за съхранението му. Втечняването също не взема решение казуса, - за преправка на горивото в течно положение са нужни специфични съоръжения и температура от порядъка на минус 250 градуса. За съпоставяне: нормалният метан се втечнява при температура от минус 160 градуса.
И може би най-важното. Водородът гори при температура от три хиляди градуса, което прави допустимо потреблението на такива горелки за рязане на метали. Ето за какво, с цел да се употребява водородът в всеобщи потребни технологии, той се смесва с метан, т.е. и тук без въглеводородите не може да се мине.
Но даже и в този случай сместа гори в температурния диапазон от хиляда и петстотин до две хиляди градуса, т.е. на границата на якостните благоприятни условия на актуалните материали. За да се трансформира водородът в всеобщо гориво, физиците и химиците занапред би трябвало да създадат доста научни открития в региона на основаването на свръхздрави топлоустойчиви сплави.
Като цяло към момента има доста повече въпроси, в сравнение с отговори, само че в случай че вземем поради, че планът също по този начин преглежда опциите за построяването на сходни електроцентрали в Хабаровска територия (Тугурская ПЕЦ) и Архангелска област (Мезенская ПЕЦ), тогава имаме доста огромен план, данните за който просто не са известни на необятната общност.
Обобщавайки, означаваме, че, несъмнено, не всеки огромен план доближава стадия на осъществяване, доста от тях биват признавани за безперспективни или безпричинно скъпи. От друга страна, когато преди 100 години младото руско държавно управление одобри проекта за държавна електрификация на Русия (ГОЭЛРО), съвременниците въртяха пръсти към слепоочията си и го нарекоха неосъществима фикция, а през днешния ден това е единствено глава от учебниците по история.
Превод: ЕС
Миналата година Министерството на развиването на Далечния изток на Русия и държавното управление на територията на Камчатка в границите на Източния стопански конгрес подписаха съглашение с компанията H2 Clean Energy, което включва планиране и следващо създаване на приливна електроцентрала с мощ от 100 гигавата в Пенжинския залив.
Мястото, несъмнено, не е определено инцидентно. Дългосрочните наблюдения разрешиха да се откри, че височината на приливните талази тук доближава рекордните 13 метра, което прави допустимо потреблението на силата на водата с оптималната успеваемост.
Изучавайки предварителната информация за плана, е мъчно да се въздържим от потреблението на превъзходни епитети, само че въпреки всичко ще се опитаме, даже ще си позволим основна рецензия.
Нека стартираме с обстоятелството, че самата концепция за създаване на приливна станция в Пенжинския залив не е нова. През 70-те години на предишния век руските инженери по хидроенергетика обмисляха опцията да построят тук две крила, на всяко от които да се разположат водноелектрически турбини. От това време до нас стигна оценката на разноските за създаване на ПЕЦ-1 (Северна линия с мощ 21 гигавата) възлизащи на 60 милиарда и ПЕЦ-2 (Южна линия с 87 гигавата) за 200 милиарда $. Като се има поради темпът на инфлация през последните десетилетия, летвата за крайните разноски може напълно умерено да се вдигне още по-високо.
Тук ще спрем и ще разбираем на нашите читатели, които са надалеч от тематиката за хидроенергетиката, главните понятия.
Човечеството се пробва да употребява силата на входящата или изходящата вода на приливите още от края на 19 век, само че концепцията получава първата си техническа реализация едвам през 1967 година, когато във Франция е издигната приливната електростанция La Rance с мощ 240 мегавата. Година по-късно Съветският съюз пусна лична ПЕЦ в залива Кислая покрай село Ура-Губа в Мурманска област. Първоначално станцията е замислена като пробна и по тази причина мощността й е доста скромна: единствено 1,7 мегавата. Прави усещане, че Съюз на съветските социалистически републики по това време не знаеше по какъв начин да сътвори подобаващи турбини, тъй че водноелектрическият елемент за Кислогубската ПЕЦ беше закупен от същата Франция и едвам по-късно производството на водноелектрически елементи беше пуснато в предприятието Севмаш, в Завод Руселпром започнаха да създават подобаващи генератори.
И тогава нещата стопираха. През последния половин век от стартирането на първите приливни станции в света са издигнати единствено единични обекти от този тип. Англия и Канада построиха по една ПЕЦ (съответно с 1,2 и 20 мегавата), както и Южна Корея - нейната ПЕЦ Sihwa е с конфигурирана мощ от 250 мегавата и сега е най-голямата станция от този вид.
Масовото въвеждане на ПЕС не се случи, даже макар редица неоспорими преимущества. Приливните станции не отделят излъчвания в атмосферата, не замърсяват прилежащите територии с въглищен прахуляк, не оставят нуклеарни боклуци като отпадъчни артикули, не изискват създаване на язовири и затова не нарушават речната екосистема. Освен това те не се опасяват от естествени бедствия като трусове или свлачища, а в случай че се случат, жителите на близките земи няма от какво да се опасяват – няма да има наводнения или радиационно замърсяване.
ПЕС, спрямо класическите водноелектрически централи, които от дълго време са включени в описите на възобновими и екологично чисти източници, унищожават единствено 10 % от планктона, запазвайки локалната биосфера. Приливните станции защищават крайбрежията от разрушителни морски талази и, съгласно еколозите, смекчават климата.
Изглежда, че има единствено солидни плюсове - само че всичко още веднъж се скапва от упоритите закони на физиката.
Тъй наречените врати /крила/ на ПЕЦ са в действителност големи язовирни стени, които покриват определения залив със самобитни " крила на летяща врата ". В тях са инсталирани хидротурбини, които се въртят от влизащата или изтеглящата се вода, като по този метод генерират електричество. Проблемът е, че всяка ПЕЦ работи в осем цикъла, - времето, когато станцията чака прилив и отлив в продължение на четири цикъла, а през останалите четири работи.
Този вид станции не могат да обезпечи непрестанно доставяне с сила и по тази причина инженерите от дълго време оферират да се изградят още по-сложни уреди, където ПЕЦ се комбинира или с водноелектрическа централа, която обезпечава генериране по време на луфт, или с помпено акумулиращо устройство (ПаВЕЦ). способни да акумулират генерираната електрическа енергия и да я доставят при нужда, изключително през пиковите интервали. Френският " La Rance " е издигнат тъкмо по тази скица - неговите ПЕЦ турбини са ситуирани до водноелектрическия язовир.
И тук неповторимите приливи на Пенжинския залив последователно се трансформират от преимущество в проблем. Хидролозите от дълго време са пресметнали, че 13-метровите приливи и отливи придвижват 500 кубически километра вода всеки ден през крилата /портите/ на залива. За съпоставяне: най-пълноводната река на планетата, Амазонка, придвижва толкоз доста течност за един месец, а река Волга - за две години.
Движението на водата в действителност е задоволително, с цел да генерира невероятните 100 гигавата, което е сравнимо с работата на 30 съвременни атомни електроцентрали с по два енергоблока или 80 водноелектрически централи с размерите на Колимската Водноелектрическа централа. Но за това би трябвало да се инсталират невиждан брой турбини в централите. Предварително е изчислено, че единствено за построяването на Южното крило ще е належащо да се изработят и инсталират повече от хиляда водноелектрически блока.
Забележително е, само че физическата опция за осъществяване на подобен план не предстои на подозрение, макар че тогава Пенжинската ПЕЦ ще бъде пет пъти по-мощна от, да речем, китайската гравитационна водноелектрическа централа " Три проломи " на река Яндзъ, която през днешния ден няма аналози в света. При това разработчиците на плана категорично показват обстоятелството, че преглеждат Китай и Южна Корея като пазари за продажби, където ще бъде допустимо евентуално да се построи енергомост. На разстояние от две хиляди километра е постоянно енергийно дефицитната Япония.
Така че, какато и да се огледа, 100 гигавата са доста. Това е 40 % от електрическата енергия, която целият енергиен комплекс на Русия създава през днешния ден. Ето за какво „ H2 Чиста Енергия “, която е член на Консорциума за водородни технологии, предложи на пръв взор оптимално решение: да създава екологично чист водород от морската вода на място.
Това би отстранило нуждата от създаване на големи акумулаторни станции и хиляди километри електропроводи, а личният потенциал на ПЕЦ би бил повече от задоволителен, с цел да обезпечи работата на промишлени електролизни съоръжения. Това изцяло се вписва в утвърдената от държавното управление през август 2021 година идея за развиване на водородната сила. Според нейните разпореждания до 2050 година Русия би трябвало да създава и изнася от 15 до 50 милиона тона водород годишно.
Но даже и тук има повече въпроси, в сравнение с отговори.
Ако отворим различен систематичен документ, а точно Енергийната тактика на Руската федерация за интервала до 2035 година, ще разберем, че световен пазар на водорода просто няма. Този тип гориво се преглежда като допустима пробивна технология и всички разновидности за всеобщото му приложение са към момента проекти, а не към този момент осъществени концепции.
Нека отдадем респект на нашите законодатели, те са изцяло прави: светът е цялостен с технологии за потребление на водорода като главно гориво, само че всички те са към момента планови, пробни - нито една от тях не е намерило в действителност необятно и всеобщо приложение.
Причините за това са доста.
Водородът е безценен за произвеждане: единствено един кг от него през днешния ден коства към дванадесет $. Той е извънредно запалителен и избухлив и изисква специфични резервоари под налягане за съхранението му. Втечняването също не взема решение казуса, - за преправка на горивото в течно положение са нужни специфични съоръжения и температура от порядъка на минус 250 градуса. За съпоставяне: нормалният метан се втечнява при температура от минус 160 градуса.
И може би най-важното. Водородът гори при температура от три хиляди градуса, което прави допустимо потреблението на такива горелки за рязане на метали. Ето за какво, с цел да се употребява водородът в всеобщи потребни технологии, той се смесва с метан, т.е. и тук без въглеводородите не може да се мине.
Но даже и в този случай сместа гори в температурния диапазон от хиляда и петстотин до две хиляди градуса, т.е. на границата на якостните благоприятни условия на актуалните материали. За да се трансформира водородът в всеобщо гориво, физиците и химиците занапред би трябвало да създадат доста научни открития в региона на основаването на свръхздрави топлоустойчиви сплави.
Като цяло към момента има доста повече въпроси, в сравнение с отговори, само че в случай че вземем поради, че планът също по този начин преглежда опциите за построяването на сходни електроцентрали в Хабаровска територия (Тугурская ПЕЦ) и Архангелска област (Мезенская ПЕЦ), тогава имаме доста огромен план, данните за който просто не са известни на необятната общност.
Обобщавайки, означаваме, че, несъмнено, не всеки огромен план доближава стадия на осъществяване, доста от тях биват признавани за безперспективни или безпричинно скъпи. От друга страна, когато преди 100 години младото руско държавно управление одобри проекта за държавна електрификация на Русия (ГОЭЛРО), съвременниците въртяха пръсти към слепоочията си и го нарекоха неосъществима фикция, а през днешния ден това е единствено глава от учебниците по история.
Превод: ЕС
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ