Не си и позволяваме да се съмняваме в това, че

Не си и разрешаваме да се съмняваме в това, че кучето е най-хубавият другар на индивида. Неговата неповторима лоялност просто няма аналог. Затова тук събрахме още 5 истории, които го потвърждават. Тези хора описват за методите, по които четирикраките им приятелчета са засвидетелствали своята преданост пред тях.

***

Намерих кучето ми Сузи в подслон, където беше оставена в категорията „ идея пердута “. Малък нерешителен пинчер с интелигентни очи, тя в никакъв случай не лаеше. 24/7 – не се чуваше и тон от нея. Никакво джавкане. Нещата не се трансформирах и даже когато я прибрах у дома. Ако искаше нещо – храна, вода, разходка, започваше да тича от една стая в друга. Тогава една вечер, когато към този момент бях полу-заспала в леглото ми, чух заглъхнал звук от лай, който като че ли идваше от доста надалеч. Не можех даже да си помръдна клепачите – като че ли целият свят се беше стоварил от горната страна им. Накрая, доста мъчно, съумях да се събудя и видях, че моето куче лае! Тогава осъзнах, че е имало теч на газ у дома. Без Сузи щях да заспя и в никакъв случай повече да не се събудя. Моята дребна спасителка!

***

Преди съвсем три години на майка ми беше сложена диагноза рак. Диагнозата беше доказана на 30 декември същата година. Това, което последва бяха 2 интервенции и сложен рехабилитационен развой. Тогава завършвах гимназия. Всички се приготвяха за изпити, бал и така нататък, а аз прекарвах всяка нощ в болничното заведение, лежешком до майка ми. Майка ми се оправи с заболяването – някак си тя си отиде. Що се отнася до мен – и аз се оправих с изпитите. Но кучето ни се разболя. Случи се незабавно откакто мама се оправи. Нямаше какво да се направи: туморът е сериозна болест. Майка ми е сигурна, че кучето ни е взело нейната болест върху себе си.

***

Имам далматинец, който се споделя Сами. Когато беше на седем месеца излязохме на разходка в парка. Изведнъж без причина Сами изчезна в една от алеите. Аз го последвах. Гледката, която се разкри пред мен ме смрази: Сами седеше в профил на пътеката и притискаше малко момиченце към цветната леха с гърба си. Пред тях стоеше глутница улични кучета, а моето ръмжеше против тях. Много се уплаших, само че сграбчих една пръчка от земята и се пробвах да изгоня кучетата. Не след дълго те се предадоха и аз останах с кучето от едната страна и дребното момиченце от другата. По-късно момиченцето ми изясни, че глутницата е хукнала към нея, само че кучето ми се е появило от някъде и я е избавило. Моят воин!

***

Когато бях на 5 спасих кученце от тресавище. След това то живя с нас за към месец, само че защото баба ми към този момент имаше две кучета, го дадохме на съседите. След шест години дребното кутре към този момент беше огромно куче. Един ден, когато приятелите ми бяха на посетители, кучето се откачи от веригата си и изтича на улицата. Спомням си по какъв начин приятелите ми се разтичаха във всички направления, а аз останах като залепен на място. Кучето хукна към мен, по-късно стартира да върви обикновено. Спокойно ме приближи, седна и зарови глава в ръцете ми. Аз единствено го погалих и му споделих „ Благодаря ти, блатното ми приятелче! “ Това беше най-искрената признателност, която съм отправял в живота си.

***

Загубих крайници си в случай преди години. Сега най-хубавата психическа поддръжка, която някой ми дава, идва от лабрадора ми – Принцеса. Когато излизаме на разходка тя свива една от лапите си и стартира да върви на 3, а не на 4. Никой различен не ми демонстрира такова състрадание.