Не се притеснявайте. Детето в тази история е добре. Казвам

Не се тормозете. Детето в тази история е добре. Казвам го още първоначално, тъй като майка му никак не е добре. А когато майката не е добре, всички са разтревожени за детето, несъмнено.

По някакъв метод „ Умри моя обич " припомня на „ Меланхолия ” от Ларс декор Триер.

Не единствено поради дивата природа, освен поради разюзданата руса младоженка, в тази ситуация Дженифър Лорънс в най-емоционално наситеното ѝ преобразяване досега, освен поради изкълчения тръс на времето, освен тъй като хора гледат към звездите.



Но може би най-много поради надвисналото чувство за апокалипсис. Краят на света, който се случва в живота на всяка жена, когато стане майка. Смъртта, която съпътства рождението. Неизбежно.

Филмът е една от петте пълнометражни продукции на шотландската режисьорка Лин Рамзи по едноименния разказ на аржентинската писателка Ариана Херуикс. Със сюжета се заема ирландският драматург Енда Уолш и умерено може да се каже, че в границите на тези два часа театралното изкуство е осезаемо през екрана.

На Лорънс (Грейс) партнира Робърт Патисън, който влиза в ролята на Джаксън - нейния мощно комплициран и откровено съпричастен сътрудник и татко на детето ѝ.

В " Умри моя обич " следродилната меланхолия се движи по ръба на психотичния срив, както от време на време се случва и в най-хубавите фамилии. Смъртта е непрекъснато тънко наличие към люлката на младенеца.

Тя е в пропитите с непознат, отминал живот тапети на откъснатата провинциална къща, в която младото семейство се мести от Ню Йорк, с цел да посрещне детето си.

Тя е в досадните мухи, които не стопират да кръжат кръвнишки из стаите. Тя извира от лицата на възрастните посетители на сватбата на младоженците, които най-накрая разменят обети в опит да изплуват от ужаса на връзките си.

Тя е в детските мемоари на красивата Грейс, която остава без родители, когато е на 10, с цел да приключи години по-късно цикъла на галактическата си самотност с раждането на личното си дете.



И защото гибелта на смисъла, сходно онази на тялото, подсъзнателно задейства инстинктивния блян към живот, личностният разпад на основната героиня е в добра естетика с обостреното ѝ либидо, с неутолимото предпочитание за секс, което приближава облика ѝ от ден на ден до този на животно. Както майчинството, изключително в ранните му стадии, така и така по принцип прави.

Атавистичната същина на дамата открива своята най-фина реализация точно през акта на забременяване, изхабяване и даряване на нов живот.

Диващината, която обзема Грейс, до момента в който дните еднакво минават в компанията на безсловесното ѝ бебе, не е просто въпрос на полудяване, не е нещо строго характерно. Тя е повсеместен код, който се задейства със забременяването на дамата, с цел да я изведе от руслото на цивилизацията и да я вкара назад в пещерата. За по-сигурно.

Там, откъдето не може да се измъкне току-тъй. Там, където актуалният ѝ мъж, бил той и съпричастен, демократичен и почтен, не може нито да я види, нито да я усети, какво остава да я разбере.



Той принадлежи на сегашното, той върви на работа, той оправя колата, той се вижда с някакви хора в деня си. Яде на открито, има или няма държанка, има или няма време за себе си и за нея, желае или не желае да вникне в казуса, старае се или не се старае да направи всичко по силите си, с цел да са добре. Всичко по силите му просто не е задоволително.

Жена му не е тук. Нещо повече – тя не е в този момент. Да, тя е по през целия ден у дома, само че нея в действителност я няма. Двамата неизбежно се разминават. Тя е там и тогава – тя е в пещерата, тя вие против луната, тя прави това, което тялото ѝ е програмирано да прави, откогато свят светува. Тя е единствено тяло, тя е в бъдещето, където плодът на нейната вътрешност зрее.

Тя е била писателка, само че към този момент не е. Тя кърми, кърмата размазва мастилото, заличава буквите. Размива смисъла. Тя пълзи, тя лае, тя отива в гората боса и се връща гола. Но главното е, че нея я няма.

Бездната сред мъжа и дамата в тъкмо този ѝ прочит е биологично предопределена. Тя не е просто културна, не е въпрос на привички, на граници или на образование. Тя зейва на генетично равнище. Тя е в хромозомите. Връзката посред им в постродилния пъкъл на дамата е зачеркната два пъти с хикс. Трудно е да забележим перверзията оттатък майката в този филм, само че тя е точно някъде там.

Тя е в болното очакване отстрана на обществото дамата, родила наскоро, да бъде равнопоставен на другите човек.

В един миг от кино лентата излиза наяве, че извънбрачните полови търсения на Грейс - която по този начин и не съумява да спи с мъжа си, от който другояче има дете, а доста желае да го направи - са ориентирани към различен мъж, който е татко на момиче, което не може да върви единствено.

Спонтанна е асоциацията, която точно тази благосклонност у нея поражда – дамата, която има незабавна потребност от помощ, е привлечена от полагащия изключителни грижи.

Именно от изключителна грижа се нуждае Грейс, сходно всяка майка, изгубена в животинския безпорядък, в джунглата на следродилната реалност. На моменти тя повече се приближава до будна кома, в сравнение с до пълностоен и деен живот. И това, несъмнено, не е по виновност на детето. Невъзможно е да бъде.

Във кино лентата детето не стопира да е обгрижвано и гледано от майка си.

Единственият път, в който тя го оставя единствено, е когато мъжът ѝ принудително я вкарва в колата, с цел да приказва с нея и я води нанякъде срещу волята ѝ. Но тя не губи връзка с детето си нито за момент, макар че губи връзка със себе си, макар че губи връзка с действителността.

Това е може би най-простото пояснение на майчинството в първите му години за доста дами, които до момента в който водят дребни диалози на посетители у другари с домашни сладки на поднос в ръце, вият против луната от вътрешната страна и чакат безкрайната нощ да завърши, с цел да излязат най-накрая по ярко на открито. Но няма ужасно, в случай че не завърши, отново ще излязат с пещерния огън в ръцете си. И тогава всичко ще гори.