Димитър Маринов: Филмът за Гунди е за България, която мечтаете да бъде
Не единствено очите, душата ми плачеше. На оскарите имах думи, тук нямам.
Той е Димитър Маринов - първият българин, качил се на сцената на оскарите. Но в този момент той е и Аспарух - бащата на великия Георги Аспарухов. Големият български артист се прибра от Америка в София за премиерата на " Гунди - легенда за любовта ". Маринов построява впечатляващо и правдиво облика на шлосера Аспарух. Обикновеният служащ от нормално българско семейство, чието най-ценно " произведение " е едно нормално момче, което се трансформира в благосъстояние за цялостен един народ. Нещо като самия филм за Гунди през днешния ден. След като изгледа кино лентата с хилядите в " Арена София ", Димитър Маринов показа първите си страсти пред " 24 часа ".
- Г-н Маринов, като човек, познаващ страстите на аления килим, по какъв начин бихте описали страстите на синия килим за премиерата на “Гунди - легенда за любовта ”?
- Няма съпоставяне. Откровено ви го споделям. Не желая да хваля, единствено поради това, че съм тук. Нямам думи, с които да обясня страстите си. На оскарите имах думи, тук нямам думи. Защото това е новата България. Това е новата обич, любовта на новото потомство. И не е единствено Гунди. Героите сме ние - всеки един от вас. Влезте в живота, любовта и сърцето на новата България. Истинската България. Тази България, която мечтаете да бъде. От мое име - благодаря ви!
- Това ли даде “Гунди - легенда за любовта ” на България? Надежда, че фантазиите и любовта са живи?
- Те постоянно са били живи. Винаги е имало всичко, което ние сме желали да имаме. Въпросът е да го погледнем и да го забележим. Или както споделяше преди време Тодор Колев: “Ние май постоянно сме си свободни, само че не го знаем ”. Може би всеки един от вас обича, само че не го знае. Този филм, този наш именит Гунди ни учи на това. И ни напомня още веднъж - обич, семейство и татковина.
- Докато гледахте кино лентата за първи път, поплакахте ли и вие? Накъдето и да се обърнеше човек в препълнената зала, се виждаха хора със сълзи в очите в доста от мощните моменти на тази детонация от страсти?
- Не единствено очите, душата ми плачеше. Върна ме обратно в това мое детство. Все отново Гунди умря, когато аз бях в първи клас. А всички към този момент го знаехме, даже първокласниците. Това, което най-вече ме развълнува, не беше самият Гунди като футболиста Гунди, а това, което той носеше със себе си. Това, което Лита носеше със себе си. Това, което всеки един воин в този филм носеше със себе си. Тази обич. Сълзи... Изпразниха се очите, плачеше душата. Но дано този рев бъде рев на щастието. Защото стартира една нова епоха. И зависи от нас.
Той е Димитър Маринов - първият българин, качил се на сцената на оскарите. Но в този момент той е и Аспарух - бащата на великия Георги Аспарухов. Големият български артист се прибра от Америка в София за премиерата на " Гунди - легенда за любовта ". Маринов построява впечатляващо и правдиво облика на шлосера Аспарух. Обикновеният служащ от нормално българско семейство, чието най-ценно " произведение " е едно нормално момче, което се трансформира в благосъстояние за цялостен един народ. Нещо като самия филм за Гунди през днешния ден. След като изгледа кино лентата с хилядите в " Арена София ", Димитър Маринов показа първите си страсти пред " 24 часа ".
- Г-н Маринов, като човек, познаващ страстите на аления килим, по какъв начин бихте описали страстите на синия килим за премиерата на “Гунди - легенда за любовта ”?
- Няма съпоставяне. Откровено ви го споделям. Не желая да хваля, единствено поради това, че съм тук. Нямам думи, с които да обясня страстите си. На оскарите имах думи, тук нямам думи. Защото това е новата България. Това е новата обич, любовта на новото потомство. И не е единствено Гунди. Героите сме ние - всеки един от вас. Влезте в живота, любовта и сърцето на новата България. Истинската България. Тази България, която мечтаете да бъде. От мое име - благодаря ви!
- Това ли даде “Гунди - легенда за любовта ” на България? Надежда, че фантазиите и любовта са живи?
- Те постоянно са били живи. Винаги е имало всичко, което ние сме желали да имаме. Въпросът е да го погледнем и да го забележим. Или както споделяше преди време Тодор Колев: “Ние май постоянно сме си свободни, само че не го знаем ”. Може би всеки един от вас обича, само че не го знае. Този филм, този наш именит Гунди ни учи на това. И ни напомня още веднъж - обич, семейство и татковина.
- Докато гледахте кино лентата за първи път, поплакахте ли и вие? Накъдето и да се обърнеше човек в препълнената зала, се виждаха хора със сълзи в очите в доста от мощните моменти на тази детонация от страсти?
- Не единствено очите, душата ми плачеше. Върна ме обратно в това мое детство. Все отново Гунди умря, когато аз бях в първи клас. А всички към този момент го знаехме, даже първокласниците. Това, което най-вече ме развълнува, не беше самият Гунди като футболиста Гунди, а това, което той носеше със себе си. Това, което Лита носеше със себе си. Това, което всеки един воин в този филм носеше със себе си. Тази обич. Сълзи... Изпразниха се очите, плачеше душата. Но дано този рев бъде рев на щастието. Защото стартира една нова епоха. И зависи от нас.
Източник: skandal.bg
КОМЕНТАРИ