Не съм вярвал, че аз – мъж почти на 50,

Не съм вярвал, че аз – мъж съвсем на 50, техничар до мозъка на костите си, много безмълвен и даже отегчителен, съгласно жена ми, ще седна пред компютъра не с цел да работя, а да пиша писмо.
Преди 16 години отпътувах за работа в чужбина, бързо се устроих и взех при себе си и фамилията си. Малко по-късно умря татко ми и майка ми остана сама. Никога не се оплака, не ме укори, не ми загатна, че няма кой да се грижи за нея – аз съм единствен наследник. Често се чувахме и тя всякога споделяше какъв брой е добре и какъв брой всичко й е наред. И единствено въпросът „ Скоро ли ще си дойдете? “ издаваше, че в действителност е тъжна и доста самотна.

С ръка на сърцето мога да кажа, че се грижех за нея, мислех я, не съм я изоставил, не съм я не запомнил нито за момент. Най-големият ми грях е, че не удържах на думата си. Всяка година си идвах в България през август, когато цялата компания излизаше в отпуска, и това беше нашето време. Обикаляхме другари и родственици, пътувахме тук-там, които й напомняха младостта с татко ми, а като напреднаха годините й, я водех по лекари и санаториуми. Ходехме дружно на кино, разхождахме се, канехме посетители.
Тя ме глезеше с гозби и сладкиши, които обичах от дете.

Винаги ме изпращаше до входа на кооперацията и не идваше до летището… с цел да не виждам сълзите й. Аз пък все й обещавах, че този път ще направя всичко допустимо да си дойда по Коледа или най-късно за Великден, а не чак през идващия август. Ето това заричане не съблюдавах и се усещам извънредно отговорен.
Да, пристигнах си при започване на декември предходната година, само че не с цел да прегърна майка си, не с цел да усетя аромата на нейния фамозен кекс с канела, не с цел да ме посрещне с греяно вино и орехи, а с цел да я изпратя в последния й път. Не можех да се побера в кожата си от болежка и изтощение. Единствената ми разтуха беше, че мама беше умряла като правоверен човек, умерено, без да боледува, в съня си. Но това не понижи тежестта в сърцето ми, не успокои съвестта ми, не потисна чувството ми, че съм останал самичък.

И този път се върнах през август, както всекидневно. Но когато се изправих пред заключената врата, усетих по какъв начин тъгата ме задушава. Не чух стъпки в коридора, не ми замириса на печени чушки, нито на печени сливи… Мислех, че таванът ще падне върху главата ми. Трябваше да минат дни, с цел да посегна към движимостите на майка си, само че по този начин и нищо не посмях да разместя, даже събраните вестници.
Искам да кажа на синовете, които живеят надалеч от родителите си: Връщайте се постоянно, колкото и да ви е мъчно, и дръжте на дадената дума. Защото идва ден, когато имаме и време, и благоприятни условия, само че нямаме най-важното – обичан човек, който да ни посрещне. Повярвайте, няма по-страшно тестване от това да се изправиш пред заключената врата на бащиния си дом.
Инфо: bgnow.eu