За какво спря да ми пука, когато пораснах
Не, в действителност. Хората постоянно приказват, хората постоянно недоволстват. Не можеш да се харесаш на всички и не е нужно. Увереността ми е толкоз здравословна, че не желая да ме разболяват токсични хора, вампири, пасивни агресори, манипулатори, които срещнах по пътя. Отдръпвам се и диря положителните хора. Хората, които ме въодушевяват и вадят най-хубавото от мен. Осъзнах, че единствено те и най-близките заслужават силата ми.
С учтивото премълчаване и свеждане на взор завърших. Когато някой ме пита за работата, за това, каквото желая във връзката, за мнението ми – давам го и показвам позицията си. Когато имам въпрос, задавам го, вместо да се двоумя след това. Изправям се и пазя, споделям истината, когато е напечено. Заявявам себе си, тъй като по този начин няма неразбрали, няма недоразумения. Общуването е дребното, което остана скъпо посред ни – желая всичко да е ясно. Търся хора, които ме одобряват като равна и се интересуват откровено от мен – на тях приписвам цялото си внимание.
Минах своя път, направих своите неточности. Аз съм резултат на тях, също толкоз, колкото и на триумфите и положителните си каузи. Грешките обаче остават в предишното. Спрях да се запитвам “Ами в случай че? ” – случва се това, което би трябвало. Отчитам се пред съвестта си и тази на обичните ми хора. Хората от предишното могат да приказват зад тила ми – те не инцидентно са там.
Или че той може и да не се обади, тъй като и аз към този момент не звъня, в случай че не желая да чуя някого. И не ме направи такава бракът и разводът. Те ми отвориха очите. Приемам мъжете в живота си тъкмо по този начин – с отворени очи. Нямам упования от тях и не им лепвам етикети. Но държа на положителния диалог, честността и смеха. Не ме е боязън да остана и без тях. Тъжно е от време на време, само че изрично не е краят на света.
Не се усещам длъжна да подкрепям остарели връзки, да обменям кухи изречения с хора, които към този момент нищо не ме свързва. Нямам време за учтивост, само че любезността и положителните си обноски си не отхвърлям на никого. Мина времето, когато трябваше всички да ме харесват и да се потвърждавам какъв брой съм готина и свястна. Аз съм доста повече.
Не имам вяра в това, тъй като аз също го правех – поддържах идеална визия за майка, брачна половинка, чиновник, за образован актуален човек с набор от публични тематики, по които да взема отношение. Разчистих описите с другари, блокирах някои, оправих си настройките на дискретност и към моя живот имат взор в действителност малко хора. Сега пред илюзиите на обществените мрежи избирам дълга разхода след работа, кафе с другарка, киснене в книжарницата. И да, оставям телефона в чантата.
Искам да съм с обикновено за възрастта ми и растежа тегло. Искам да съм здрава и да ми е леко. Обличам се по този начин, че да прикрия някои неща, които не одобрявам поради вътрешното си възприятие на хармония, не тъй като някой по този начин е споделил. Свръхтеглото носи опасности за здравето и не одобрявам „ Харесвам се такава, каквато съм. ”, в случай че това значи неприятна кръвна картина, висок холестерол, висока кръвна захар. Предпочитам вместо да мисля за фигурата си, да мисля за здравето си и приписвам внимание не на диети, а на здравословно хранене.
Не се интересувам от фешън трендове и настоящи “трябва да имаш за сезона ”. Нямам време и сила да проследявам цялата тази информация, която минава за месец-два по всички магазини и след това като че ли в никакъв случай не се е случвала. Е, случила се е, в случай че осъждам по купищата облекла в дрешника, които в никакъв случай няма да облека и които изхвърлих или подарих. Стига с това. Обличам се както считам, че ми отива. Имам облекла за всеки случай – от формален до разходка в парка и държа някои типичен избора, в които влагам по-сериозни суми.
Дали някой ще ме хареса, дали някой иска ми се обади, дали ще изберат мен, дали някой различен ще направи нещо. Гледам моите си неща и си карам моите задания. Това мога да управлявам. Ако работя добре и виждам напред, хубавите неща се случват. Ако съм себе си и той ме хареса такава, иска ми се обади. Ако имам качествата и умея „ да се продам ” – ще изберат мен.
Когато бях по-млада, толкоз ме беше боязън – какво ще си помислят, какво ще кажат, нерешителност, тревога, безсънни нощи – тъй като прекалено много ми пукаше. Човек има лимитирано време и силата би трябвало да се пести, борбите да се избират. Да се търси простотата. Това не е ограничение – това е независимост. И като споделям “не ми пука ” не го споделям като тийнейджърски каприз, споделям го като зрял човек, теглил чертата.
Откакто се отървах от тези неща, минах една огромна разлъка и няколко по-малки, смених работата, се усещам в действителност жива. Свободна да видя цялата хубост в близост, всички положителни и благи хора, които преди не виждах, устремена в това аз да бъда видяната.
Сега имам добра дума за чистачката в офиса, за непознатия на пейката, за учтивата сестра в кабинета. Сега имам времето да се разхождам, да се срещам с другари. Мога да отида на среща, мога и да си остана у дома и да работя. Пренасочих силата си към децата, към дома си, към мен самата. И по този начин е демонски добре.
Инфо: http://www.hera.bg
