Революцията на езика. Как Нери Терзиева върна журналистиката на българите
Не е правилно, че в България не е имало гражданска война. Един от тези, които я направиха, умря в четвъртък.
Екранът е черно-бял, а от него приказва жена със необичайно име – Нери. „ Да не е Нели? “ – пита зрителка по телефона. „ Не, не е Нели, Нери е “ – споделя редакторка в слушалката с дългата жица. Стаята е три на три метра, десетина души я взривяват със смеха си – редакторката не умее да произнася „ р “, от отговора ѝ не се схваща доста.
Името на Нери Терзиева е първият екранен знак, че при започване на 1990 година България е свободна страна. В предходните 5 години управляващите са насаждали истерична ненавист към хората с турски генезис, а името Нери е турско. Отнето ѝ е принудително през 1985 година и сменено с българско. Стотици хиляди като Нери са прогонени в Турция през 1989 година и стотици хиляди най-обикновени българи поддържат това. „ Така им се пада на турците “ тогава е общоприета имитация. Тя е подбудена от тонове дезинформация за злата същина на хора, които са в действителност жертва на режима.
Този режим пада на 10 ноември 1989 година А единствено няколко седмици по-късно в най-гледания час на единствената телевизия се появява жена, показана с достоверното си име: Нери Терзиева. Води новините дружно с Асен Агов. „ Може ли да повторите по какъв начин се споделят представителите? “ – питат фенове. Стаята три на три избухва в групов яд: „ Това не са представители! Журналисти са! “
Причина за гнева е, че феновете не умеят да отличат едното от другото. Само „ до оня ден “ малкия екран е била напълно друго нещо: отново е имало вести в 20 часа, само че думите в тях не са носили никаква информация.
Това е съществена специфичност на езика на комунизма, която не се изчерпва единствено с понятието дезинформация. В него думите от новините се употребяват не с цел да оповестят нещо потребно за хората, а с цел да удавят фена в дълга поредност звуци, изречени от представители с безупречна дикция и интонация. Ефектът от тази тирада не е информативен, а прочувствен – той предава от екрана чувството, че страната върви към ярко бъдеще, без даже да е изречен някакъв факт в интерес на такова подстрекателство. И въпреки текстовете на новините да се пишат от хора с служба „ редактори “, за никого няма подозрение, че това са партийно подбрани и партийно поднесени думи.
С първата поява на Нери Терзиева на екрана на 1990 година, и то в централното време 20 часа, фенът получава два шока едновременно: първо е името, а секунди след него идва езикът. Той е извърнат напълно към хората. Ясен е. Съдържа обстоятелства, подрежда ги по значимост. Екранът за първи път проговаря на същия език, на който хората приказват между тях.
Тази гражданска война в новините надалеч не е осъществена единствено от един човек, в противен случай. Съществуват редактори, получили независимост с рухването на режима, публицисти, чакали момента, с цел да смъкват оковите, нови кореспонденти, взети от факултета по публицистика в съвсем тийнейджърска възраст. Но Нери Терзиева, която умря в четвъртък, остава емблемата на оня езиков преход, за който през днешния ден без пресилване може да се каже: той беше не по-малко значим от политическия.
Животът в стаята
Нери Терзиева е родена през 1952 година. Завършила е Факултета по публицистика на Софийския университет. На 23 години стартира работа като кореспондентка на Пловдивския ефирен център, а през 80-те води предаване в него.
След всичко, казано за нея след рухването на режима, човек би решил, че и тя е говорила като партийните функционери до 1989 година, а по-късно внезапно се е трансформирала. Но не е по този начин. В единствената тогава телевизия (днес БНТ) съществуват десетки експерти, за които даването на информация не е и спирало да бъде приоритет, просто в тези условия им е разрешено да го покажат единствено в дребните ниши, отредени им от цензурата. Уменията им са минус, не плюс. „ Неподходящият “ етнически или обществен генезис, комбиниран с гения, ги обрича на маргиналност, без безусловно да ги лишава от формалния достъп до екран.
Животът ѝ в стаята три на три започваше в 8 сутринта след двучасов път с автобуса от Пловдив.
Така и не се раздели с родния си град. В 21 вечерта се стягаше за път назад. Понякога намираше къде да пренощува в София. Говореше с водачи за тухли четворки, със фенове – за ръководството на страната, а с „ децата “ кореспонденти – за езика, който точно те би трябвало да трансформират, с цел да разрешат да се промени и всичко останало. Пазеше тези „ деца “ от контакти с по-възрастни редактори, на които нямаше професионално доверие. С помощта на екип прекатурна безусловно за една нощ цяло потомство в политическата публицистика.
После обърна с хастара наобратно тогавашната Втора стратегия на единствената телевизия и я кръсти „ Ефир-2 “. Превърна я в съвсем непрекъсната стратегия онлайн, с директни въпроси към политици, следствия и поле, в което феновете да имат думата. Без да има телевизионната техника за това, нито кой знае какъв брой готови хора, нито огромна административна независимост. Стоеше сама против все по-усилващ се политически напън, а незабелязано беше основала екип, вечно инфектиран от нея с потребността от независимост.
Уволни я Хачо Бояджиев, съвсем целият екип си потегли с нея, беше 1993 година. В България се показваха мутрите. Оставаха единствено десетина години до времето, в което тези мутри ще станат част от самата власт, воюваща със свободата и точността на езика по този начин, както го бяха правили тогавашните управляващи.
Всички последващи борби
Тя стартира да се бори за народен лиценз за частна телевизия. Чакаше резултат най-малко три години, само че управляващите по този начин и не желаеха да пуснат монопола върху информацията.
През 1997 година стана прессекретар на президента Петър Стоянов – човек, който беше импортиран на ръце в постройката на президентската администрация. С част от „ децата “ кореспонденти му оказа помощ да остане това, което той беше и преди да го изберат – оня, който приказва ясно с хората и борави с думата независимост. Не я притесняваше, че е сменила публицистиката с политическата връзка. Така или другояче на всички места правеше едно и също, без да се промени.
След 2002 година оглави обществените връзки на „ Овъргаз “.
Чак през 2015 година тя се озова още веднъж отпред на телевизия, този път – на BiT, частен канал на предприемачите Павел и Румен Вълневи. Нови „ деца “ придвижиха в този ефир духа на свободата, директното другарство с политици и хора.
Веднъж я питаха за работата ѝ, а тя сподели нещо, което по днешните стандарти наподобява помпозно – че нейният вятър в платната са младежите, на които да даде опция да проявят най-хубавото от себе си. Думите не бяха тъкмо тези, само че смисълът е непокътнат. Май сподели даже, че това я опиянява.
Като че ли по рождение беше оперирана от злоба, неприязън, боязън от конкуренция. Беше трансформирала в персонално оръжие това, че най-силните ѝ креативен години бяха потискани от една тирания. Стоеше с ориентиран револвер против всеки опит някой да повтори този напън върху различен човек на млада възраст.
Казваха ѝ да стопира излъчвания, а тя ги пускаше; желаеха от нея да уволни някого, а тя го издигаше; увещаваха я, че не е схванала вярно някоя политическа вест, а тя я повтаряше от още по-висока естрада.
Цензурата се менеше в годините, само че резултатът от нея беше идентичен – разрушаваше се съвсем всяко професионално пространство, което тя беше основала. Така и не разбрах по какъв начин мина през всичко това, без да се озлоби и даже без да се тюхка. Може би е знаела, че до момента в който я удрят през ръцете, тя въпреки всичко е съумяла да заложи на диктатурите бомба със закъснител – тези „ деца “, които все в миналото ще пораснат и сами ще стартират да вършат наученото от нея.
*Статията е препечатана от без редакторска интервенция
Екранът е черно-бял, а от него приказва жена със необичайно име – Нери. „ Да не е Нели? “ – пита зрителка по телефона. „ Не, не е Нели, Нери е “ – споделя редакторка в слушалката с дългата жица. Стаята е три на три метра, десетина души я взривяват със смеха си – редакторката не умее да произнася „ р “, от отговора ѝ не се схваща доста.
Името на Нери Терзиева е първият екранен знак, че при започване на 1990 година България е свободна страна. В предходните 5 години управляващите са насаждали истерична ненавист към хората с турски генезис, а името Нери е турско. Отнето ѝ е принудително през 1985 година и сменено с българско. Стотици хиляди като Нери са прогонени в Турция през 1989 година и стотици хиляди най-обикновени българи поддържат това. „ Така им се пада на турците “ тогава е общоприета имитация. Тя е подбудена от тонове дезинформация за злата същина на хора, които са в действителност жертва на режима.
Този режим пада на 10 ноември 1989 година А единствено няколко седмици по-късно в най-гледания час на единствената телевизия се появява жена, показана с достоверното си име: Нери Терзиева. Води новините дружно с Асен Агов. „ Може ли да повторите по какъв начин се споделят представителите? “ – питат фенове. Стаята три на три избухва в групов яд: „ Това не са представители! Журналисти са! “
Причина за гнева е, че феновете не умеят да отличат едното от другото. Само „ до оня ден “ малкия екран е била напълно друго нещо: отново е имало вести в 20 часа, само че думите в тях не са носили никаква информация.
Това е съществена специфичност на езика на комунизма, която не се изчерпва единствено с понятието дезинформация. В него думите от новините се употребяват не с цел да оповестят нещо потребно за хората, а с цел да удавят фена в дълга поредност звуци, изречени от представители с безупречна дикция и интонация. Ефектът от тази тирада не е информативен, а прочувствен – той предава от екрана чувството, че страната върви към ярко бъдеще, без даже да е изречен някакъв факт в интерес на такова подстрекателство. И въпреки текстовете на новините да се пишат от хора с служба „ редактори “, за никого няма подозрение, че това са партийно подбрани и партийно поднесени думи.
С първата поява на Нери Терзиева на екрана на 1990 година, и то в централното време 20 часа, фенът получава два шока едновременно: първо е името, а секунди след него идва езикът. Той е извърнат напълно към хората. Ясен е. Съдържа обстоятелства, подрежда ги по значимост. Екранът за първи път проговаря на същия език, на който хората приказват между тях.
Тази гражданска война в новините надалеч не е осъществена единствено от един човек, в противен случай. Съществуват редактори, получили независимост с рухването на режима, публицисти, чакали момента, с цел да смъкват оковите, нови кореспонденти, взети от факултета по публицистика в съвсем тийнейджърска възраст. Но Нери Терзиева, която умря в четвъртък, остава емблемата на оня езиков преход, за който през днешния ден без пресилване може да се каже: той беше не по-малко значим от политическия.
Животът в стаята
Нери Терзиева е родена през 1952 година. Завършила е Факултета по публицистика на Софийския университет. На 23 години стартира работа като кореспондентка на Пловдивския ефирен център, а през 80-те води предаване в него.
След всичко, казано за нея след рухването на режима, човек би решил, че и тя е говорила като партийните функционери до 1989 година, а по-късно внезапно се е трансформирала. Но не е по този начин. В единствената тогава телевизия (днес БНТ) съществуват десетки експерти, за които даването на информация не е и спирало да бъде приоритет, просто в тези условия им е разрешено да го покажат единствено в дребните ниши, отредени им от цензурата. Уменията им са минус, не плюс. „ Неподходящият “ етнически или обществен генезис, комбиниран с гения, ги обрича на маргиналност, без безусловно да ги лишава от формалния достъп до екран.
Животът ѝ в стаята три на три започваше в 8 сутринта след двучасов път с автобуса от Пловдив.
Така и не се раздели с родния си град. В 21 вечерта се стягаше за път назад. Понякога намираше къде да пренощува в София. Говореше с водачи за тухли четворки, със фенове – за ръководството на страната, а с „ децата “ кореспонденти – за езика, който точно те би трябвало да трансформират, с цел да разрешат да се промени и всичко останало. Пазеше тези „ деца “ от контакти с по-възрастни редактори, на които нямаше професионално доверие. С помощта на екип прекатурна безусловно за една нощ цяло потомство в политическата публицистика.
После обърна с хастара наобратно тогавашната Втора стратегия на единствената телевизия и я кръсти „ Ефир-2 “. Превърна я в съвсем непрекъсната стратегия онлайн, с директни въпроси към политици, следствия и поле, в което феновете да имат думата. Без да има телевизионната техника за това, нито кой знае какъв брой готови хора, нито огромна административна независимост. Стоеше сама против все по-усилващ се политически напън, а незабелязано беше основала екип, вечно инфектиран от нея с потребността от независимост.
Уволни я Хачо Бояджиев, съвсем целият екип си потегли с нея, беше 1993 година. В България се показваха мутрите. Оставаха единствено десетина години до времето, в което тези мутри ще станат част от самата власт, воюваща със свободата и точността на езика по този начин, както го бяха правили тогавашните управляващи.
Всички последващи борби
Тя стартира да се бори за народен лиценз за частна телевизия. Чакаше резултат най-малко три години, само че управляващите по този начин и не желаеха да пуснат монопола върху информацията.
През 1997 година стана прессекретар на президента Петър Стоянов – човек, който беше импортиран на ръце в постройката на президентската администрация. С част от „ децата “ кореспонденти му оказа помощ да остане това, което той беше и преди да го изберат – оня, който приказва ясно с хората и борави с думата независимост. Не я притесняваше, че е сменила публицистиката с политическата връзка. Така или другояче на всички места правеше едно и също, без да се промени.
След 2002 година оглави обществените връзки на „ Овъргаз “.
Чак през 2015 година тя се озова още веднъж отпред на телевизия, този път – на BiT, частен канал на предприемачите Павел и Румен Вълневи. Нови „ деца “ придвижиха в този ефир духа на свободата, директното другарство с политици и хора.
Веднъж я питаха за работата ѝ, а тя сподели нещо, което по днешните стандарти наподобява помпозно – че нейният вятър в платната са младежите, на които да даде опция да проявят най-хубавото от себе си. Думите не бяха тъкмо тези, само че смисълът е непокътнат. Май сподели даже, че това я опиянява.
Като че ли по рождение беше оперирана от злоба, неприязън, боязън от конкуренция. Беше трансформирала в персонално оръжие това, че най-силните ѝ креативен години бяха потискани от една тирания. Стоеше с ориентиран револвер против всеки опит някой да повтори този напън върху различен човек на млада възраст.
Казваха ѝ да стопира излъчвания, а тя ги пускаше; желаеха от нея да уволни някого, а тя го издигаше; увещаваха я, че не е схванала вярно някоя политическа вест, а тя я повтаряше от още по-висока естрада.
Цензурата се менеше в годините, само че резултатът от нея беше идентичен – разрушаваше се съвсем всяко професионално пространство, което тя беше основала. Така и не разбрах по какъв начин мина през всичко това, без да се озлоби и даже без да се тюхка. Може би е знаела, че до момента в който я удрят през ръцете, тя въпреки всичко е съумяла да заложи на диктатурите бомба със закъснител – тези „ деца “, които все в миналото ще пораснат и сами ще стартират да вършат наученото от нея.
*Статията е препечатана от без редакторска интервенция
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ