Не е просто търпимост, а е безпомощност, усещане за безсилие.

Не е просто толерантност, а е беззащитност, чувство за изтощение. Хората се опасяват да приказват. Сега след тази солидна човешка поддръжка се надявам повече хора да приказват. В кабинетите на психотерапевтите идват доста дами, а от време на време и деца, които не са подали публични недоволства, само че имат контузии. Не единствено физически – насилието може да е вербално и да няма физически белези. Затова е нужно законодателяt, институциите и експертите да отделят по-специално внимание.

Навремето имахме стратегия в Института по правораздаване, където запознавахме сътрудниците магистрати с някои детайли от клиничната логика на психиката и психопатология. Не знам дали през днешния ден това се случва и какво е равнището на движимостите лица, които са регистрирани по районните структури на правосъдната власт.
Този случай слага въпроса ние изследвали ли сме действителността или се опитваме да я скриваме. Да я изтласкваме от съзнанието си.

Жертвите не приказват от боязън. Само си представете в тази обстановка след първото освобождение - този човек е могло още веднъж да бъде агресор. Очевидно неговата предистория не е бил прегледан случай. Една правосъдна власт би трябвало да вземе под внимание предходните случаи.

Това, което в този момент обществото прави трябваше да е от дълго време свършена работа от институционалните представители. Имаме един редовно неглижиран отвод на институциите тези тематики да се гледат съществено и в резултат на това жертвите се опасяват. Повечето дами, с които съм работил изпитват смут, че това може да се повтори, в случай че се оплачат публично.
В България системата се пробва да лети с едно крило като слага тематиката в границите на криминологията. По света положителните практики изискват да се вземе предпочитано под внимание положението на жертвата на закононарушение.

Тези неща са от десетилетия заравяни. Трябва ли да се случват такива крайни ексцесии, с цел да приказваме? Насилието е всеобщо – виждаме го по пътищата, в учебно заведение, у дома, дори го виждаме и на плажа. Хората имат хронично чувство за беззащитност и неправда. И не могат да разчитат на страната. Ако обществото и страната са едно тяло, това което се случва се назовава полиорганна непълнота. Това изисква систематична смяна. Децата виждат всичко това и неумишлено го имитират. Имаме огромни проблеми с насилието към децата в фамилията. Много деца са били жертви преди да станат насилници.

Хората са в непрекъсната самоотбрана, разцепено им е съзнанието. Вместо да се сплотяваме и да решаваме огромни въпроси за благосъстоянието си и страната, ние водим борби един с различен и се избиваме.