Не е изпитвал болка от десетки години. Сега тялото му

Не е изпитвал болежка от десетки години. Сега тялото му си спомня какво е мъка. То кърви и умира, вкопчено в живота си. За разлика от своята плът, техно-жрецът осъзнава неизбежното. Болката е безсмислено предизвестие и посредством импланта в мозъка си той изключва ноцицептивните сигнали.

Настъпва чувство за безтелесност. Състояние на цялостен покой, в което безстрастно преценя оставащото му време. То е към половин час. Това са тридесет минути или хиляда и осемстотин секунди. Милион и осемстотин хиляди милисекунди. 

Приблизително.

Мигът на гибелта му ще настъпи почти - толкоз по-неясно по кое време, колкото по-точна единица за време употребява съзнанието му. В това има абсурд, върху който би желал да намерения. 

Мислите му обаче се връщат на неизпълнената задача. На осем крачки от него, полузаровено в пясъка на пустинята, лежи ковчеже. 

В сандъчето има образци за ваксина. 

На две хиляди километра от тук има кошерен град-пирамида с тридесет милиарда поданици. 

В града има чума.

* * *

В продължение на три хиляди милисекунди обмисля по какъв начин сандъчето въпреки всичко да стигне до града. Няма радиовръзка, нито предупредителен револвер, нито може да даде последна заповед за придвижване на механичната част от структурата си. Тъкмо механичната част от него се е предала първа. Плътта още се бори - без значение от уврежданията, макар обречеността на съпротивата. Отказва да се съобщи. 

Изведнъж останките му се раздрусват от странни, ритмични спазми. Губи две хиляди милисекунди, до момента в който проумее какво се случва. Полумеханичния му гръден панер се тресе от хрипове на гняв. Тялото му плаче от безпомощен яд.

Колко безцелева реакция...

Затваря визьора на механичното си око. Микро-генераторът зад диафрагмата е развален и силата привършва. Последните искри напрежение ще отидат за сърдечната помпа и записващия рекордер. Някога, някой брат техно-жрец ще откри останките му и ще прибере записа. 

Нищо няма да бъде изгубено.

Освен половината или две трети от жителите на оня град. Петнадесет или двадесет милиарда индивиди, които ще загинат поради неговия неуспех.

Тихо, неподобаващо на техно-жрец, напълно по човешки, той тегли една ругатня на Вселената.

Отчаянието му е толкоз бездънно, че се трансформира в примирие. Мъжът въздъхва и затваря белтъчното си око, изключва се изцяло от покрайнината. Оставя се на кроткото очакване на края. 

Поне ще е скоро...

* * *

Слабо почукване по корпуса му го сепва. Отваря клепач и след шест хиляди милисекунди разграничава нещо. Невидимо и неразбираемо леке, в което долавя контурите на висок, атлетичен контур. Първо мозъкът му открива фигурата и едвам тогава очите я разграничават.

А след това непознатият изключва маскировъчното поле и умиращия потрепва в смут, който полумеханичния му мозък не би трябвало да изпитва. Странникът е прекомерно висок, строен и в това време атлетичен. Бронята му е прилепнала и функционална, само че на места от нея стърчат шипове.

И от цялата му същина, от нещо неосезаемо в стойката му, от самото му наличие се излъчва непринудеността на висш див звяр. Елегантната, видимо мързелива инертност на почиващ си тигър. И едно чувство за чудноватост, което не оставя никакво подозрение в естеството на непознатия.

Естеството на творение, което не е човек.

Техно-жрецът се съвзема незабавно и понечва да вдигне бойния си машинален, раменен дендрид. Но механизмът единствено изскърцва и стопира. Предишните мъже и дами от расата на непознатия са се погрижили за това. Първо го бяха осакатили с точни изстрели и удари по крайниците, раменете, гръбнака. След това нараниха вътрешностите му с прецизността на хирурзи, осигурявайки му дълги часове на мудна гибел.

А в този момент един от тях се връщаше... Защо?

Какво още можеха да му причинят?

Защо?

* * *

Иде му да крещи от безсилна гняв. Вместо това лежи, катурнат на една страна. Лежи неподвижен, до момента в който непознатият с мека, гъвкава, наперена походка доближава към него. В придвижване вади кинжал с солиден гард и дълго, назъбено острие. Коничният шлем скрива лицето му, само че едно леко кимване на страни издава несъмнения интерес на пристъпващия.

А умиращият схваща за какво това изчадие се връща за него. Минали са шест часа от засадата и пленените спътници на техно-жреца са издъхнали от мъченията. Охраната, обслужващия личен състав, послушниците, младшите адепти, даже персоналният му възпитаник, който таман доближаваше до претендент за техно-жрец... Всичките са били изтезавани и са умрели в невъобразими страдания.

Но това единствено е разпалило апетита на чудовището и то идва за още. То си е оставило него, пълноправния техно-жрец, неспосособния да изпита физичесска болежка... за най-после. 

За десерт.

* * *

Чуждоземецът доближава до умиращия и сяда в лотос пред него. Със свободната си ръка смъква своя шлем и се вижда лицето му. Има верни, по мъжки красиви черти с високо, благородно чело. Също и прав нос с тънък връх и цялостни, само че свити на цепка устни. А очите му са големи, бадемови, с огромно разстояние сред вътрешните ъгълчета на скосените клепачи. Склерите им синеят от белота, само че ирисите тъмнеят толкоз компактно към черното, че се сливат с зениците.

Прословутото заостряне на ушите се оказва напълно алегорично - ушните миди са дребни, прилепени към черепа и в задно-горната си извивка леко се пречупват, оформяйки шейсетградусово връхче.

Безстрастно, на напълно аналитично равнище, техно-жрецът отбелязва структурата и цвета на кожата на извънземния. Съвършено гладка, без пори, сияеща в перлено бяло както във забележимия, по този начин и във ултравиолетовия набор.

Все още проучва физическите данни на натрапника, когато оня се навежда и с гладко придвижване забива камата си в нервозен възел по тялото му. Откликът идва незабавно - даже простреляните и разсечени елементи от механиката потреперват. Кървящите останки от белтъчната му половина се изкривяват в мъката на изпочупените стави и кости. Въздухът изсвистява, изтърван едновременно през вентилите на респираторната система. 

Но няма болежка...

* * *

Техно-жрецът от дълго време е заменил цели сектори от мозъка си с изкуствени структури. Имплантът за невро-физиологичен блокаж също си извършва функционалността. И в следствие не изпитва, не може да изпита същинска болежка. 

Мъчителят му е знаел това, той единствено е проверявал. И въпреки всичко по безчовечен съвършеното му, красиво лице се мярва необичайно, мимолетно изражение. Не на яд, а на... отчаяние, на незаслужена и непредвидена засегнатост, нанесена от капризите на непредвидимата случайност.

И тогава, неуместно и наивно, техно-жрецът изпитва вяра. Нелепо очакване, че ще бъде оставен на мира в последните си мигове. Проумява заблудата си след осем хиляди милисекунди, когато преценява да огледа в очите на странника.

Онзи без бързане прибира ножа си в канията му и промълвя с по едно и също време звучен и пълнозвучен, неустрашим глас на певец-войн:

- Твоята болежка ми принадлежи, мон-кай. Преди да умреш, ще изпиташ страдалчество. Обещавам ти го.

Техно-жрецът не си направи труда да възразява или изрича засегнатост. Той умира от ръката на седящия пред него. В корпуса му зеят рани, които не могат да се изцерят посред пустинята. Мъчителят му няма никаква власт над него.

- Знам какво си мислиш - нарушава тишината извънземният. - Хиляди, десетки хиляди са лежали по същия метод пред мен и са мислели, че идващата гибел ги прави неуязвими. 

Говорещият се усмихва - добродушно, с схващане, с амнистия пред арогантната храброст на незнаещия какво следва:

- Ще ти подаря истината, потомъко на еволюирали тесноноси маймуни. Ще ти я подаря, тъй като съм великодушен в своите блага.

Пресяга се и почуква с пръст по слепоочието на техно-жреца:

- Ако желая, мога да изключа имланта, посредством който блокираш болката си. Но аз към този момент се наситих на телесна болежка. Твоите прислужници, помощници и ученика ти заситиха моята друкарска същина. Наситих се на аура, пропита от физическа мъка. Искам болката на душата ти, преди да умреш, техно-жрецо. И ще я получа.

* * *

Предизвиканият не отговоря, замълчава си. Обаче...увереността на дарк-елдара го тревожи. Причинява цепнатина в пашкула от безчувственост, който му дава упованието на гибелта. 

- Нали знаеш историята на моята раса, мон-кай? - пита мъчителя му с напевния си и в това време мъжествено пълнозвучен глас - Как предците ми достигнали такива дълбини на сладострастието, жестокостта и наслаждението във всичките му форми, че страстите им основали Изкусителката. Онази, Която Жадува В Тъмнината. 

Дарк-елдарът млъква, притворил очи, очевидно прехапал език. Онемял за момент, преди да произнесе с ненавист, смут и примирие:

- Ненаситната богиня Слаанеш. Нежеланата Дъщеря на Аелдарите. Изпиващата душите ни. Онази, която даже в този момент, даже когато съм задоволен с ярките цветове на кръвта ви, с омайващата музика на писъците ви, с аромата на ужаса ви.... избира да изпива моята същина и душа.

Красивият, безчовечен идеален, изящен палач още веднъж се пресяга и обръща лицето на техно-жреца към своето:

- Онова, което предизвиках на ученика ти. Онова, което мога да причиня на примитивното ти тяло и бавна душа... е бледа сянка на транспарантния, незабележим, безгласен огън, с който ТЯ изпълва гърдите ми при всяко поемане.

На лицето му се появява изражение на чисто съчувствие и това, този път, в действителност ужасява техно-жреца. 

- Ще ти дам най-големия подарък, на който е способна моята раса. Ще ти разкрия душата си, мон-кай. Ще ти дам да надзърнеш в сърцето ми, да усетиш болката, слабостта ми... Отчаянието ми.

Дарк-елдарът постепенно изважда дребен, грациозен инжектор и го допира с безпогрешна акуратност до тръбичката, която замества вратната артерия на техно-жреца. Смирението и кротостта на изражението му смразяват техно-жреца и той внезапно осъзнава истина, забравена от дете. Хиляда и петстотин секунди не значат двадесет и пет минути до неизбежното. Могат да бъдат незабелязано отлетял момент на покой или пропаст от време... 

* * *

Изминават по-малко от тридесет хиляди милисекунди и опиатът на дарк-елдара подчинява биохимията на мозъка му. Тогава схваща, че и в най-мрачните си упования е подценявал гения на мъчителя си. Онзи в действителност не се стреми към елементарното изтезаване, не се пробва да изключи импланта, възпиращ физическата болежка. 

Не...

Кара го да осъзнава с изгаряща изясненост неуспеха си. Да осъзнава ориста на милиардите, които ще да умрат... тъй като той позволи да бъде издебнат от засада. Защото той, техно-жрецът, се довери на оборудването, вместо да разчита на опита, уменията и сетивата на екскорта си. 

Защото той, техно-жрецът, е отговорен. Заради небрежността си, поради самоувереността си, поради това, че просто се провали. Щяха да умрат милиарди, щяха да умрат приятелите му, сътрудниците му техно-жреци, даже противниците му. Щяха да умрат учениците им, обслужващия личен състав, елементарните служащи, дамите им, децата им, бебетата им. 

Всички.

Градът щеше да се трансформира в мъртва черупка и за това щеше да е отговорен той.

Виновен.

Виновен.

Виновен.

Сълзите капят от белтъчното му око и хрипове раздрусват полумеханичния му гръден панер. За няколко дихания, без опозиция, потъва в обезсърчение, черно като слепота, широко като космоса, надълбоко като рева на изоставено кърмаче.

... Чува странни звуци и осъзна, че стене самия той.

Дарк-елдарът се пресяга и погалва темето му. Там, където като дете имаше гъсти, къдрави кичури.

- Съществуването ни е дотолкоз лишено от цел, - промълвя дарк-елдарът - че даже самоубийството е безсмислено.  Онзи до

косва една от сълзите, които бликат от живото око на умиращия и се стичат по металната маска, заместваща лицето му. Мъчителят му попива горещата капка с върха на пръста си, сервира я към устните си, близва я. Усмихва се със странна, съвсем детска свенливост:

- Благодаря ти... Наистина е солена.

Извънземният поема мирис и постепенно въздъхва:

- Мон-кай, когато почине някои от моя народ, ТЯ го изтезава в шестте кръга на царството си. Агония тук и мъка там. А след това ТЯ ни се насища и ни запраща да се преродим още веднъж като друкари, като самите себе си. И по този начин продължава още веднъж и още веднъж, и още веднъж. До края на вечността.

Техно-жрецът изхлипва. От безцелността на вселената, от безпричинната свирепост на съществуването, което кара рационалните създания да се убиват и изтезават едно друго. Да живеят като червеи в тинята на бездънния океан от ненавист, убийства, боязън, свирепост, измама, гибел. 

- Разбираш ли, мон-кай, - прошепва дарк-елдара – разбираш ли за какво друкарите имаме вяра тъкмо в това?

- Да – директно сили намира сили да кимне. Въпреки слабоста и отхвърли на системите му, съумява да кимне. Защото в действителност усеща, даже с механичното си сърце усеща, че дарк-елдарът е прав. 

- Всеки различен вид, - изрича дарк-елдарът и поглежда към далечните дюни - даже оставането вечно в Нейния пъкъл, би бил по-малко мъчителен. Значи е този... 

* * *

Веществото на оня последователно обгръща съзнанието му. Мисълта, че се намира под накроза е ясна, само че безполезна. Този опиат не опиянява. Точно противоположното - той отстранява всички илюзии и защитни стени сред мозъка и същинското лице на Вселената.

А тя е безсмислена.

Наркотикът не просто обгръща съзнанието му, той му дава дълбочина на мисленето, недостъпна до в този момент. В този момент и място осъзнава, че Вселената е безразлична както към положителното и злото, по този начин и към реда и хаоса. Тя няма да не помни за него, тъй като въобще не е забелязала съществуването му. Тя, Вселената е безразлична даже към самата себе си.

Атомите на въглерода и азота, на кислорода и водорода интересуват ли се дали ще бъдат част от жива плът или просто вода и графит?

Не.

Отчаянието минава през него. Той потъва в Отчаянието и то се разтваря в него. Престава да е възприятие и се трансформира в Яснота. Безжалостна, безмълвна Яснота оттатък всички илюзии, заблуди и утешителни неистини, скрити в речниковия смисъл на думите. Това е истината, той я осъзнава и не би могъл да изпита по-дълбока мъка. Но тогава вижда по какъв начин дарк-елдарът става и отива до сандъчето. Същото, в който се намират мострите с ваксини.

- Моля те - техно-жрецът не познава личния си глас - Моля те, не го прави.

- Защо? - промълвя с непредвидена благост дарк-елдара - Каква е разликата дали ще живеят или умрат? Обитателите на оня противен град-пирамида са просто мравки. 

Той отворя капака и взима първата проба. После натиска копчето, активиращо термичното заличаване на наличието.

- Защо? – по едно и също време изплаква и въздъхва техно-жреца - Защо?

Дарк-елдарът свива плещи:

- Дефинирай смисъла на въпроса „ Защо ”? Не... дефинирай смисъла на понятието „ смисъл ”.

* * *

И двамата мълчат, а гневното слънце и тихият вятър си играят с фината прахуляк, скрита измежду песъчинките на пустинята. Малки като пудра кристалчета, които разраняват очите и се загнездват надълбоко в гърдите. Дарк-елдарът се пресяга за идната заготовка с ваксини.

- Недей - умиращият осъзнава, че в действителност се моли - Моля те, не го прави.

Вместо отговор дарк-елдарът унищожава и тази проба.

- Копеле, - ръмжи техно-жрецът и гневът му пламва за последно. Бяла колона от чиста ненавист и яд, която пробива черния безспир на отчаянието:

- Там... има деца. Те... множеството от тях ще пораснат и ще живеят празен живот. Просто тръстика и тиня. Но... малко на брой... неколцина измежду тях може да станат освен това. Ще основат хубава музика, ще открият забравени секрети на науката и техниката, ще станат лекари и избавят животи. Заради тях.

Дарк-елдарът се усмихва и още веднъж искреността, неприкритата болежка в тази усмивка съкрушават душата на техно-жреца повече от всичко останало.

- Ето го първото просветление. Бройката не е значима. Това, че ще умрат петнадесет, двадесет, всичките тридесет милиарда поданици в оня град... това единствено по себе си не е покруса. 

Дарк-елдарът унищожава и идната колба: 

- Но тези, които си коства да спасиш. Защото са скъпи... Дефинирай какво е „ Ценност ”. Какво е полезността на индивида в рамките на Вселената?

Техно-жрецът понечва да отговори, само че вижда предупрепреждението в очите на мъчителя си.

- Опитай, мон-кай. Но го направи с елементарни и чисти думи. Без философия, без логичен фокуси. Направи го в действителност, откровено... и аз ще оставя последната заготовка с ваксини. Дори ще пратя радиосигнал до твоите хора и те ще дойдат. Ти няма да ги дочакаш, само че те ще намерят мострата. Давам ти думата си на мрачен архонт.

* * *

Техно-жрецът мълчи. За момент, за финален удар на механичното си сърце е в равновесие. Между към този момент угасващия пламък на гнева и бездната на Отчаянието. Наркотикът на друкаря единствено отключва прозрението, че всяка вяра, всяко възприятие за полезност или смисъл във Вселената са заблуда.

Изправен пред безстрастното лице на Вселената, индивидът е нищо.

Гневът угасва, вярата угасва, илюзията за отговор угасва. И техно-жрецът схваща, че въпросът на дарк-елдара няма отговор. В този момент доближава дълбочина на Отчаянието, за която мозъкът му не е подозирал. Тя е оттатък всяка дарба за схващане посредством мисъл и думи.

Ако религиозния възторг е да се усетиш в наличието на своя Бог, на Омнисая, Въплътения Логос.... то изпитваното от него в този момент е тъкмо противоположното.

То е цялостното, дефинитивно, кристално ясно чувство за отсъствието на Бог във Вселената.

- Знаеш ли, - прошепва той на мъчителя си – че в действителност няма смисъл да унищожаваш мострата?

- Защо?

- Защото даже това е безсмислено – промълвя обречения техно-жрец – Аз нямам отговор. Ти нямаш причина да го направиш или да не го направиш. Защото... може би в действителност чувствам парченце от бездната, в която се намира душата ти.

Техно-жрецът млъква, изумен от мисълта, че изпитва съчувствие към мъчителя си. Не ненавист, не пренебрежение, даже не страдание. А съпреживяващо съчувствие:

- Нула, делена на безконечност. - промълвя умиращия – Ценността на индивида в рамките на Вселената е нула, делена на безконечност. Това е отговорът.

* * *

Дарк-елдарът мълчи няколко субективно безкрайни секунди. Кимва и оставя последната заготовка с ваксини в гнездото ѝ. Дори затваря сандъчето. Набира някаква команда на устройство, закрепено на китката му. Умиращият с изненада осъзнава, че друкарят праща обещания радио-сигнал.

И се разплаква. Тихо и безмълвно една сълза се стича по желязното му лице. Плаче от облекчение, разкайване. От виновност, примесена с вяра. 

Само си е мислел, че споделя тъмнината, в която живее душата на дарк-елдара. Солената капка по металната му скула разкрива истината. Тъмният архонт се усмихва с амнистия:

- Каква жадност за живот. Дори в този момент, когато виждаш ясно същността на вселената... ти се бориш за живота на изцяло непознати създания.

Пристъпва към него, протяга ръка и сянката на пръстите му пада върху темето на умиращия. Там, където в миналото имаше детски, къдрави кичури.

- Знаеш ли какво са тиранидите? Чувал ли си за тях?

- Да. Чел съм... отчети от оживели.

- Доклади? Аз съм ги виждал с очите си. – друкарът присвива леко клепачи – Огромни, живи кораби-насекоми в пустотата на космоса. Рояци от стършели с размерите на линкорни. Ята от гладни био-машини, които опустошават цели системи и ги трансформират в още от себе си. 
  Онзи мълчи, а осакатеният някак знае какви ще са идващите думи. Сърцето му ги предчувства.

- Те идват за твоята планета, мон-кай. – споделя безшумно дарк-елдарът – Чумата беше моят подарък на благосклонност за вас. 

Тъмният елдар поглежда през рамо към сандъчето. В гласа му има съчувствие, което смазва духа на обречения повече от всяка дребнава свирепост:

- Да унищожа ли последната проба с ваксина?

  Техно-жрецът не може да извърти лице, да обърне очи нагоре. Мълчи дълго, след това промълвя:
- Не.

- Войниците ви ще умрат, оглушени от писъците на децата си. И плътта ви ще бъде всмукана в био-машините на рояка. 

- Ще се бием. – упорства издъхващият.

- Какъв е смисъла? Вие сте слаби и ще загубите.

- Нула, делена на безконечност. – прошепва умиращият – Резултатът няма значение.

* * *

Извънземният на собствен ред мълчи. Бавно, умерено разперва ръце встрани:

- Майната й на Вселената, мон-кай, ти си воин.

Онзи се стапя във въздуха, става неразбираемо леке, което на собствен ред се разтваря в съвършена непрозрачност. И до момента в който изчезва, техно-жрецът чува последните му думи. Слова, изречени вместо прощаване:

- Ти си воин и гибелта ти е прелестна.

* * *

Видяно и записано на 01.06.2020 година

по летоброенето на Старата Земя

Автор: Черно Слънце