Не е изключено да има украински бежанци, които предпочитат да

Не е изключено да има украински бежанци, които избират да стоят в хотел на плажа, вместо в база в Паничище. Не е изключено да има неточни и аморални украинци, които възнамеряват да се завърнат в опустошената си татковина откакто заловен задоволително добър загар. Вероятно е по този начин.

Но третирането на всички търсещи протекция от война като нагли и неблагодарни навлеци, и то в условия на партийно застъпена ксенофобия, безконечен поток от хибридни офанзиви и пропагандни речи и всеобщо демонизиране на „ нацистите “, е възмутително.

Ясно е, че тук става въпрос за обръщението, с което вицепремиерът Калина Константинова зае публична позиция „ мусене “ по отношение на украинските бежанци, които не изпълниха влаковете и рейсовете, които трябваше да ги откарат от Черноморието до бази в Рибарица и Паничище.

Образът на украинеца-бежанец у нас е доведен до някаква мрачна ирония. В очите на “обикновените ” българи от фризьорските салони той безочлив, нагъл и с имперска упоритост за завземане на българските плажове и детски градини. Жени с маникюри, дами по молове, дами в скъпи коли. Наистина ужасно.

Има и по-страшни неща обаче. Когато “средният ” българин напише във Facebook, че не може да се дават пари на украинците, като няма пари за българските пенсионери/деца/кучета, е едно. Но когато сходна безчовечна позиция, предполагаща, че състраданието е изчерпаем запас, а бюджетът на една страна – някаква плаваща сума пари, от която всеки може да желае по лична преценка, е напълно друго.

Защо Украйна, а не Афганистан? Защо Украйна, а не Сирия? Защо кучета, а не пенсионери? Защо пенсионери, а не деца?

Покрай войната в Украйна стана ясно, че доста от българите не имат обикновени качества за мислене в знаци и разчитане на знаци. Защо другояче бяха терабайтите клавиатурен хейт в обществените мрежи във връзка издигането на украински байрак на постройката на Столична община? Или пороят от думи, който се изсипа върху статуята на Украинската майка, която бе сложена против Паметника на руската войска? Или възмутеното учудване от това, че украинската ария е спечелила „ Евровизия “?

Във всички тези образци приказваме за знаци. За алегорична поддръжка на един народ, който повече от три месеца живее и умира във война. Това е. Това е всичко. Символична поддръжка от страна на страната, от страна на обществото, от страна на артистите. Не опит за завладяване на кметството от украинци, не напор да изобразим украинската майка като Ам-гъл, не отказване от българщината и чуждопоклонничество. А нещо като метафора на естествената емпатия, която произтича от знанието, че някъде има хора, които умират от апетит в изби и от ракетен обстрел в леглата си. И част от тези хора са избягали у нас в търсене на живот, оптимално непосредствен до оня, който са водили в родината си. И това не включва нито палатки, нито фургон, нито вигвами или иглута.

В този смисъл едно от нещата, които им изискуем като демократично общество, е информация – къде отиват, по какъв начин наподобяват базите, какво ги чака там. Защото в случай че идната врата, на която потропа войната е нашата, може би няма да желаеме да бъдем натоварени във вагони с децата си и „ интегрирани навътре в страната “ без доста пояснения.

Или кой знае…