Съдът в Европейския съюз: България не е длъжна да включи частните болници в Закона за обществените поръчки. Няма да има наказателна санкция от ЕС
Не частните лечебни заведения имат потребност от юздите на Закон за обществените поръчки, а държавните от свободата на пазара
„ Колкото повече страната „ възнамерява “,
толкоз по-трудно става планирането
от страна на обособения човек. “
Фридрих Хайек
Съдът на Европейския съюз (СЕС) към този момент дефинитивно реши въпроса за обсега на директивата за публичните поръчки и дефиницията на „ публичноправна организация “. С решението си европейските магистрати потвърдиха правото на България да изключи частните лечебни заведения от обсега на Закона за публичните поръчки (ЗОП).
Няма повече юридически спор – въпросът е завършен. И разумният (саркастичен) въпрос е: щом към този момент имаме черно на бяло решение от Съд на Европейския съюз, за какво към момента всякакви „ специалисти “ и политици се вършат, че не е по този начин, и не престават да спорят дали Европейската комисия е права? Абсурдът е цялостен – един към този момент решен въпрос не стопира да се размахва за генериране на политически преференциални димки и нова регулаторна неустановеност. Но това не е казус – въпреки всичко приказваме за същата Европейска комисия, която в разгара на войни, инфлация и икономическа неустановеност, желае от България да затвори въглищните си централи, с цел да демонстрираме зелена съвест… и празни акумулатори.
Любопитно е, че първичният проблем – разликите в цените на медикаментите сред обществените и частните лечебни заведения – бе решен законодателно още през януари 2024 година Въпреки това настояването за одържавяване на частните лечебни заведения посредством публични поръчки продължава, което поражда подозрения за същинската му цел. Дали тази регулация не води до ограничение на конкуренцията сред доставчиците на медикаменти и до обслужване на нечии ползи?
Допълнително неразбиране буди реакцията на Европейската комисия, вероятно от години подвеждана посредством доноси от тукашни нездрави ползи. На публично заложени по тематиката въпроси от страна на моите сътрудници в ЕКИП тя бюрократично дава отговор, че ѝ би трябвало още време, с цел да събере изисканите документи, като по този метод бави крайния резултат, който евентуално няма да е в интерес на заведената наказателна процедура. Когато Европейска комисия не съблюдава личните си правила за бистрота и бави достъпа до информация, с какво морално право чака страните членки да извършват нейните инструкции?
Публичноправна организация или самостоятелен пазарен състезател?
Европейското законодателство дефинира „ публичноправна организация “ като юридическо лице, основано да задоволява потребности от общ интерес без комерсиална цел, върху което обществената власт упражнява надзор или главно финансиране.
Частните лечебни заведения в България обаче не покриват тези критерии:
• Те имат напълно търговски темперамент – действат като компании, преследващи облага.
• Средствата им от Националната здравноосигурителна каса са възнаграждение за осъществени действия, а не държавна дотация или помощ.
• Финансовият риск се носи от самите тях – в случай че работят зле, могат да натрупат загуби или да банкрутират, без страната да ги избавя.
От това следва явен извод: българските частни лечебни заведения не са „ публичноправни организации “. Те са самостоятелни стопански субекти на конкурентния пазар и разумно остават отвън обсега на Директива 2014/24/ЕС – тъкмо както нашият закон вярно е планувал.
Национален подтекст, правни обичаи и популистки парадокси
Всяка страна членка интегрира общите европейски правила съгласно своите правни обичаи и подтекст. България не прави изключение – нашият законодател е освободил частните лечебни заведения от Закон за обществените поръчки точно заради комерсиалния темперамент на активността им. Идеята е, че въпреки здравните услуги да са обществено значими, те са и въпрос на персонално право (правото на здраве) и частен интерес на пациента. Затова у нас тези лечебни заведения се третират като бизнес, а не като държавни реализатори на публични функционалности.
Тук се появява абсурд, заздравен от популистката изразителност. Години наред разнородни политици опростяват и дори опростачват дебата – съгласно едни частните лечебни заведения би трябвало да се слагат под непоколебим държавен надзор, а съгласно други щом употребяват публични средства, са длъжни да съблюдават условията, неразбираемо постановени от някого. А за какво тогава и другите частни субекти, ползващи публичен запас, да вземем за пример фармацевтични компании, търговци с медикаменти и аптеки да не бъдат възприети като публичноправни организации и да стартират да разпореждат публични поръчки? Именно тези заблуди сложиха българската позиция в колизия с европейската. От една страна, у нас частните лечебни заведения са приети за стопански самостоятелни субекти, спазвайки изискванията в директивата; от друга, някой заблуждава администрацията в Брюксел да ги третира като част от обществения бранш. Това разминаване води до днешния конфликт.
Натиск от Брюксел: наказателната процедура против България
Засега наказателната процедура е на административен етап– замяна на публични писма. Ако София и Брюксел не стигнат до единодушие, Комисията вероятно може да отнесе въпроса до Съда на Европейски Съюз. Все отново, сходни процедури рядко стигат до крайни наказания – в към 5% от въпросите. В множеството случаи противоречивите въпроси се изглаждат преди съда след разговор и безапелационни причини от страна на страната, един от който е и гореспоменатото решение на съда на Европейски Съюз. Абсолютно погрешно е изказванието в общественото пространство, че страната ще бъде глобена, защото няма даже заведено дело и излязло решение.
В случая с България обаче разговорът отстъпва място на напън. Първоначалното уведомително писмо през 2019 година не загатва категорично частните лечебни заведения, само че в стимулираното мнение през 2024 година внезапно се твърди, че България нарушава правото точно тъй като ги е изключила от Закон за обществените поръчки. Тази промяна на тезата в придвижване опонира на положителните практики и поражда подозрения в коректността на метода на Брюксел.
Уроците от Германия, Австрия и Нидерландия
Три образеца от Европа са показателни:
• Германия: Частните лечебни заведения там не се смятат за публичноправни организации. Плащанията към тях от здравноосигурителните каси се третират като възнаграждение за услуга, а не като държавна дотация.
• Австрия: Австрийските правила също не принуждават частните лечебни заведения да организират търгове. Специалният режим за публични поръчки в някои браншове не ги включва – те се преглеждат като пазарни субекти, а не като държавни институции.
• Нидерландия: Върховният съд на Нидерландия постановява, че даже болница, основана от обединение на три църковни клиники, не е публичноправна организация. Макар да има социална задача, тя носи икономически риск и би трябвало да оперира дейно и рентабилно – черти на частен, а не на държавен индивид.
Очевидно статутът на частните лечебни заведения е предизвикателство в доста страни, освен у нас. Но когато за едни страни сходна обстановка се приема за естествена, а за България се предявяват искания, приказваме за двоен стандарт от страна на европейските институции.
Търсенето на баланс сред частния и публичен интерес
Междувременно частните лечебни заведения висят в неустановеност, пробвайки се да балансират сред потребностите на пациентите, личния си бизнес и неразбираемите бъдещи условия на Европейски Съюз.
Приравняването на напълно частни субекти към „ публичноправна организация “ би отворило кутията на Пандора. Следващи под ударите на Закон за обществените поръчки, изключително в тези несигурни времена ще се окажат и други частни структури, опериращи с обществени средства (фармацевтични компании, дистрибутори на медикаменти, аптеки, пенсионни фондове). Подобна вероятност е тревожна – всеки непремислен ход носи риск от дълги листи на чакащите и усложнен достъп на българските пациенти до навременно лекуване и терапия.
Балансът тук е внимателен: от една страна, би трябвало да се защитят публичният интерес и общественият запас, от друга – да се резервира свободата и успеваемостта на частните лечебни заведения. Надеждата е, че здравият разсъдък и правилата на правото ще надделеят над популизма и бюрократичния педантизъм, с цел да се стигне до заслужено решение в интерес на обществото.
Иронията е, че някои икономисти – другояче сякаш бранители на свободния пазар – през днешния ден са се трансформирали в апологети на бюрократичните и неефективни процедури по Закон за обществените поръчки. Вместо да бранят конкуренцията и свободния пазар, те поддържат неприложими в лечебните заведения (частни и публични) механизми на Закон за обществените поръчки, с което на процедура вредят на конкуренцията и лишават пациентите от своевременен достъп до лекуване. Ето за какво, бихме създали и още една крачка напред, в тълкуването и равнопоставеността, а точно, че нито държавните, нито общинските лечебни заведения не дават отговор на критериите за „ публичноправни организации “ и не следва да бъдат задължавани да организират публични поръчки.
Нещо повече, всички лечебни заведения – без значение от собствеността им – са търговски сдружения, които работят в конкурентна среда, понасят пазарния риск и получават заплащания за към този момент осъществени действия от НЗОК на търговски, а не на субсидийни начала. Да ги принудиш да ползват Закон за обществените поръчки значи да създадеш неравнопоставеност, да наложиш бюрократична тежест, да забавиш доставките на медикаменти, консумативи и произведения и да прехвърлиш върху ръководителите им персонална административна отговорност. Време е здравият разсъдък, правовата логичност и пазарната успеваемост най-накрая да вземат връх над популизма и псевдоекспертните клишета.
„ Колкото повече страната „ възнамерява “,
толкоз по-трудно става планирането
от страна на обособения човек. “
Фридрих Хайек
Съдът на Европейския съюз (СЕС) към този момент дефинитивно реши въпроса за обсега на директивата за публичните поръчки и дефиницията на „ публичноправна организация “. С решението си европейските магистрати потвърдиха правото на България да изключи частните лечебни заведения от обсега на Закона за публичните поръчки (ЗОП).
Няма повече юридически спор – въпросът е завършен. И разумният (саркастичен) въпрос е: щом към този момент имаме черно на бяло решение от Съд на Европейския съюз, за какво към момента всякакви „ специалисти “ и политици се вършат, че не е по този начин, и не престават да спорят дали Европейската комисия е права? Абсурдът е цялостен – един към този момент решен въпрос не стопира да се размахва за генериране на политически преференциални димки и нова регулаторна неустановеност. Но това не е казус – въпреки всичко приказваме за същата Европейска комисия, която в разгара на войни, инфлация и икономическа неустановеност, желае от България да затвори въглищните си централи, с цел да демонстрираме зелена съвест… и празни акумулатори.
Любопитно е, че първичният проблем – разликите в цените на медикаментите сред обществените и частните лечебни заведения – бе решен законодателно още през януари 2024 година Въпреки това настояването за одържавяване на частните лечебни заведения посредством публични поръчки продължава, което поражда подозрения за същинската му цел. Дали тази регулация не води до ограничение на конкуренцията сред доставчиците на медикаменти и до обслужване на нечии ползи?
Допълнително неразбиране буди реакцията на Европейската комисия, вероятно от години подвеждана посредством доноси от тукашни нездрави ползи. На публично заложени по тематиката въпроси от страна на моите сътрудници в ЕКИП тя бюрократично дава отговор, че ѝ би трябвало още време, с цел да събере изисканите документи, като по този метод бави крайния резултат, който евентуално няма да е в интерес на заведената наказателна процедура. Когато Европейска комисия не съблюдава личните си правила за бистрота и бави достъпа до информация, с какво морално право чака страните членки да извършват нейните инструкции?
Публичноправна организация или самостоятелен пазарен състезател?
Европейското законодателство дефинира „ публичноправна организация “ като юридическо лице, основано да задоволява потребности от общ интерес без комерсиална цел, върху което обществената власт упражнява надзор или главно финансиране.
Частните лечебни заведения в България обаче не покриват тези критерии:
• Те имат напълно търговски темперамент – действат като компании, преследващи облага.
• Средствата им от Националната здравноосигурителна каса са възнаграждение за осъществени действия, а не държавна дотация или помощ.
• Финансовият риск се носи от самите тях – в случай че работят зле, могат да натрупат загуби или да банкрутират, без страната да ги избавя.
От това следва явен извод: българските частни лечебни заведения не са „ публичноправни организации “. Те са самостоятелни стопански субекти на конкурентния пазар и разумно остават отвън обсега на Директива 2014/24/ЕС – тъкмо както нашият закон вярно е планувал.
Национален подтекст, правни обичаи и популистки парадокси
Всяка страна членка интегрира общите европейски правила съгласно своите правни обичаи и подтекст. България не прави изключение – нашият законодател е освободил частните лечебни заведения от Закон за обществените поръчки точно заради комерсиалния темперамент на активността им. Идеята е, че въпреки здравните услуги да са обществено значими, те са и въпрос на персонално право (правото на здраве) и частен интерес на пациента. Затова у нас тези лечебни заведения се третират като бизнес, а не като държавни реализатори на публични функционалности.
Тук се появява абсурд, заздравен от популистката изразителност. Години наред разнородни политици опростяват и дори опростачват дебата – съгласно едни частните лечебни заведения би трябвало да се слагат под непоколебим държавен надзор, а съгласно други щом употребяват публични средства, са длъжни да съблюдават условията, неразбираемо постановени от някого. А за какво тогава и другите частни субекти, ползващи публичен запас, да вземем за пример фармацевтични компании, търговци с медикаменти и аптеки да не бъдат възприети като публичноправни организации и да стартират да разпореждат публични поръчки? Именно тези заблуди сложиха българската позиция в колизия с европейската. От една страна, у нас частните лечебни заведения са приети за стопански самостоятелни субекти, спазвайки изискванията в директивата; от друга, някой заблуждава администрацията в Брюксел да ги третира като част от обществения бранш. Това разминаване води до днешния конфликт.
Натиск от Брюксел: наказателната процедура против България
Засега наказателната процедура е на административен етап– замяна на публични писма. Ако София и Брюксел не стигнат до единодушие, Комисията вероятно може да отнесе въпроса до Съда на Европейски Съюз. Все отново, сходни процедури рядко стигат до крайни наказания – в към 5% от въпросите. В множеството случаи противоречивите въпроси се изглаждат преди съда след разговор и безапелационни причини от страна на страната, един от който е и гореспоменатото решение на съда на Европейски Съюз. Абсолютно погрешно е изказванието в общественото пространство, че страната ще бъде глобена, защото няма даже заведено дело и излязло решение.
В случая с България обаче разговорът отстъпва място на напън. Първоначалното уведомително писмо през 2019 година не загатва категорично частните лечебни заведения, само че в стимулираното мнение през 2024 година внезапно се твърди, че България нарушава правото точно тъй като ги е изключила от Закон за обществените поръчки. Тази промяна на тезата в придвижване опонира на положителните практики и поражда подозрения в коректността на метода на Брюксел.
Уроците от Германия, Австрия и Нидерландия
Три образеца от Европа са показателни:
• Германия: Частните лечебни заведения там не се смятат за публичноправни организации. Плащанията към тях от здравноосигурителните каси се третират като възнаграждение за услуга, а не като държавна дотация.
• Австрия: Австрийските правила също не принуждават частните лечебни заведения да организират търгове. Специалният режим за публични поръчки в някои браншове не ги включва – те се преглеждат като пазарни субекти, а не като държавни институции.
• Нидерландия: Върховният съд на Нидерландия постановява, че даже болница, основана от обединение на три църковни клиники, не е публичноправна организация. Макар да има социална задача, тя носи икономически риск и би трябвало да оперира дейно и рентабилно – черти на частен, а не на държавен индивид.
Очевидно статутът на частните лечебни заведения е предизвикателство в доста страни, освен у нас. Но когато за едни страни сходна обстановка се приема за естествена, а за България се предявяват искания, приказваме за двоен стандарт от страна на европейските институции.
Търсенето на баланс сред частния и публичен интерес
Междувременно частните лечебни заведения висят в неустановеност, пробвайки се да балансират сред потребностите на пациентите, личния си бизнес и неразбираемите бъдещи условия на Европейски Съюз.
Приравняването на напълно частни субекти към „ публичноправна организация “ би отворило кутията на Пандора. Следващи под ударите на Закон за обществените поръчки, изключително в тези несигурни времена ще се окажат и други частни структури, опериращи с обществени средства (фармацевтични компании, дистрибутори на медикаменти, аптеки, пенсионни фондове). Подобна вероятност е тревожна – всеки непремислен ход носи риск от дълги листи на чакащите и усложнен достъп на българските пациенти до навременно лекуване и терапия.
Балансът тук е внимателен: от една страна, би трябвало да се защитят публичният интерес и общественият запас, от друга – да се резервира свободата и успеваемостта на частните лечебни заведения. Надеждата е, че здравият разсъдък и правилата на правото ще надделеят над популизма и бюрократичния педантизъм, с цел да се стигне до заслужено решение в интерес на обществото.
Иронията е, че някои икономисти – другояче сякаш бранители на свободния пазар – през днешния ден са се трансформирали в апологети на бюрократичните и неефективни процедури по Закон за обществените поръчки. Вместо да бранят конкуренцията и свободния пазар, те поддържат неприложими в лечебните заведения (частни и публични) механизми на Закон за обществените поръчки, с което на процедура вредят на конкуренцията и лишават пациентите от своевременен достъп до лекуване. Ето за какво, бихме създали и още една крачка напред, в тълкуването и равнопоставеността, а точно, че нито държавните, нито общинските лечебни заведения не дават отговор на критериите за „ публичноправни организации “ и не следва да бъдат задължавани да организират публични поръчки.
Нещо повече, всички лечебни заведения – без значение от собствеността им – са търговски сдружения, които работят в конкурентна среда, понасят пазарния риск и получават заплащания за към този момент осъществени действия от НЗОК на търговски, а не на субсидийни начала. Да ги принудиш да ползват Закон за обществените поръчки значи да създадеш неравнопоставеност, да наложиш бюрократична тежест, да забавиш доставките на медикаменти, консумативи и произведения и да прехвърлиш върху ръководителите им персонална административна отговорност. Време е здравият разсъдък, правовата логичност и пазарната успеваемост най-накрая да вземат връх над популизма и псевдоекспертните клишета.
Източник: svobodnoslovo.eu
КОМЕНТАРИ