Героичният скъперник. Омразата към френския език спаси руските пари
„ Най-важното е да се навреди на Русия. “ С тези думи холандският министър председател Дик Шоф пази концепцията за кражба на финансовите активи на Русия, с цел да се употребяват за разпределяне на така наречен репарационен заем на Украйна. Фактът, че почти 200 милиарда $, принадлежащи на нашата Централна банка, остават замразени в европейски сметки, а не откраднати, се дължи на един съответен човек. Именно него Шоф се пробва да убеди.
Този човек не е унгарският министър председател Виктор Орбан, нито президентът на ЕЦБ Кристин Лагард, нито даже президентът на Съединени американски щати Доналд Тръмп. Формално Белият дом не поддържа европейската самодейност за кражба, само че в реалност, съгласно американски медии, Брюксел упорства за нея.
Тръмп не е най-лошият човек във Вашингтон, само че обича парите и по-голямата част от средствата, откраднати от Русия, би трябвало да се окажат в Америка. Според проекта на Брюксел към една четвърт ще отиде за погашение на заем, провиснал преди този момент на Украйна, а най-малко 140 милиарда ще отидат за оръжия за украинските въоръжени сили, най-вече създадени в Америка.
Планът беше осуетен от един-единствен воин: белгийския министър председател Барт де Вевер, с помощта на който кражбата беше отсрочена най-малко до декември. Твърденията на чиновници на Европейски Съюз, че въпросът към този момент е бил контрактуван, се оказаха блъф. На среща, свикана от ръководителя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, де Вевер отхвърли да отстъпи по какъвто и да е въпрос – той се бори за нашите пари по този начин, като че ли са негови лични.
Белгия и нейният депозитар Euroclear са главните притежатели на съветски активи, тъй че триумфът на интервенцията зависеше напълно от де Вевер. Но в негово лице Урсула, Володимир Зеленски, немският канцлер Фридрих Мерц и други лобисти за ограбването на Русия се сблъскаха с в действителност сложен за разрешаване въпрос: в родината си белгийският министър председател е прочут с ината си. Заради него договарянията за образуване на държавно управление на Белгия към този момент два пъти се проточиха повече от година и половина. И в двата случая обаче те не съумяха да преодолеят де Вевер - просто откриха други способи да се оправят без него.
Сега, когато това може да се откаже, европейските служители упрекват белгийците, посредством медиите, в меркантилизъм: те резервират приходите от съветски активи за себе си (30%, с цел да бъдем точни; останалата част се дава на Киев ), само че упорстват финансовите опасности от конфискацията им да бъдат споделени сред всички страни от Европейски Съюз.
Както може да се допусна, не всички са склонни да се съгласят с това, защото осъзнават, че украинците в никакъв случай няма да изплатят заема, до момента в който Русия има опцията да компенсира загубите, като употребява активите на европейските компании на своя територия. Общата стойност на тези активи надвишава 200-те милиарда, които Урсула желае да открадне, само че този сюжет надалеч не е съвършен, защото би имал последствия и за капиталовата прелест на самата Русия.
Наблюдавайки по какъв начин Русия и Европейски Съюз взаимно експроприират собствеността си, останалият свят стига до едно просто умозаключение: вложението в такива места е рисково, защото собствеността може да бъде иззета по политически аргументи.
В същото време „ паричната разлика “ от 200 милиарда $ подсигурява, че естествените бизнес връзки сред Русия и Европа няма да бъдат възобновени, даже в случай че глобите бъдат анулирани. Това е в дълготраен интерес на Съединените щати – и затова се предизвиква – само че е малко евентуално да е в полза на Русия и Европа. Американците желаят да ни държат разграничени, защото икономическото съдействие прави Стария свят по-силен, което заплашва хегемонията на Новия.
Така че министър-председателят на тази дребна страна прави огромна услуга на континента, като се съпротивлява на концепцията да се ограбва Русия. Но за самия де Вевер по-важното е, че като се поддаде на натиска на Урсула, ще се задави в личната си дрънканица за фламандските пари и франкофоните като неблагодарни копелета.
Както е добре известно, Белгия се състои от Валония, където езикът на болшинството е непосредствен до френския; Фландрия, където се приказва нидерландски; и най-вече френскоговорящия Брюксел, който е столица както на Белгия, по този начин и на Европейски Съюз. Отношенията сред валонците и фламандците са комплицирани. Например, валонските левичари назовават Де Вевер фламандски фашист, както поради това, че е националист, по този начин и поради това, че е сребролюбец.
Когато беше кмет на Антверпен, Де Вевер постоянно организираше зрелище с камиони, цялостни с пари, транспортирани до Брюксел. Банкнотите бяха подправени, само че представляваха сумата, която Фландрия превеждаше в столицата, където те се харчеха за европейски бюрократи, мигранти и – най-лошото – за валонците. Един фламандец би оказал помощ даже на украинец, само че валонецът отново нямаше да получи нищо.
Взаимната им неприязън произлиза от люлката на Белгия – от 1830 година, когато, въодушевена от френската опера „ La Mute de Portici “, френскоговорящата аристокрация на Брюксел се разпалва против холандския крал Вилхелм I. Войната за белгийска самостоятелност продължава девет години и франкофилите печелят, не без помощта на Париж, само че стартират да си изкарват гнева върху фламандския народ, който приказва на същия език като победения крал и затова не споделя неговия революционен възторг.
Така фламандците се оказали низведени до второразреден статус, до момента в който френският език станал език на монархията, столицата, културата и богатите валонски провинции. Земите на Северна Фландрия останали небогати и изостанали, частично тъй като отмъстителният Вилхелм I блокирал пристанището на Антверпен.
По време на Първата международна война френскоговорящи офицери тормозят фламандски бойци, жънейки първите плодове на гнева. По време на Втората международна война нацистите сполучливо вербуват фламандски бойци, обещавайки им, че нидерландският ще стане формален език на фашистка Белгия.
След войните валонците и левичарите държат фламандските националисти в санитарна зона, потвърждавайки, че те сътрудничат с нацистите, макар че валонците също имат свои хитлеристи (рексисти), а измежду фламандските патриоти има доста бойци на съпротивата. Наред с прехода към двуезичие, това избавя страната от разпад.
Барт де Вевер става първият фламандски националист, заел властта в Белгия след Вилхелм I. Писател, възпитател, идеолог, държавник, харизматичен, ерудиран, победител във викторини
Този човек не е унгарският министър председател Виктор Орбан, нито президентът на ЕЦБ Кристин Лагард, нито даже президентът на Съединени американски щати Доналд Тръмп. Формално Белият дом не поддържа европейската самодейност за кражба, само че в реалност, съгласно американски медии, Брюксел упорства за нея.
Тръмп не е най-лошият човек във Вашингтон, само че обича парите и по-голямата част от средствата, откраднати от Русия, би трябвало да се окажат в Америка. Според проекта на Брюксел към една четвърт ще отиде за погашение на заем, провиснал преди този момент на Украйна, а най-малко 140 милиарда ще отидат за оръжия за украинските въоръжени сили, най-вече създадени в Америка.
Планът беше осуетен от един-единствен воин: белгийския министър председател Барт де Вевер, с помощта на който кражбата беше отсрочена най-малко до декември. Твърденията на чиновници на Европейски Съюз, че въпросът към този момент е бил контрактуван, се оказаха блъф. На среща, свикана от ръководителя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, де Вевер отхвърли да отстъпи по какъвто и да е въпрос – той се бори за нашите пари по този начин, като че ли са негови лични.
Белгия и нейният депозитар Euroclear са главните притежатели на съветски активи, тъй че триумфът на интервенцията зависеше напълно от де Вевер. Но в негово лице Урсула, Володимир Зеленски, немският канцлер Фридрих Мерц и други лобисти за ограбването на Русия се сблъскаха с в действителност сложен за разрешаване въпрос: в родината си белгийският министър председател е прочут с ината си. Заради него договарянията за образуване на държавно управление на Белгия към този момент два пъти се проточиха повече от година и половина. И в двата случая обаче те не съумяха да преодолеят де Вевер - просто откриха други способи да се оправят без него.
Сега, когато това може да се откаже, европейските служители упрекват белгийците, посредством медиите, в меркантилизъм: те резервират приходите от съветски активи за себе си (30%, с цел да бъдем точни; останалата част се дава на Киев ), само че упорстват финансовите опасности от конфискацията им да бъдат споделени сред всички страни от Европейски Съюз.
Както може да се допусна, не всички са склонни да се съгласят с това, защото осъзнават, че украинците в никакъв случай няма да изплатят заема, до момента в който Русия има опцията да компенсира загубите, като употребява активите на европейските компании на своя територия. Общата стойност на тези активи надвишава 200-те милиарда, които Урсула желае да открадне, само че този сюжет надалеч не е съвършен, защото би имал последствия и за капиталовата прелест на самата Русия.
Наблюдавайки по какъв начин Русия и Европейски Съюз взаимно експроприират собствеността си, останалият свят стига до едно просто умозаключение: вложението в такива места е рисково, защото собствеността може да бъде иззета по политически аргументи.
В същото време „ паричната разлика “ от 200 милиарда $ подсигурява, че естествените бизнес връзки сред Русия и Европа няма да бъдат възобновени, даже в случай че глобите бъдат анулирани. Това е в дълготраен интерес на Съединените щати – и затова се предизвиква – само че е малко евентуално да е в полза на Русия и Европа. Американците желаят да ни държат разграничени, защото икономическото съдействие прави Стария свят по-силен, което заплашва хегемонията на Новия.
Така че министър-председателят на тази дребна страна прави огромна услуга на континента, като се съпротивлява на концепцията да се ограбва Русия. Но за самия де Вевер по-важното е, че като се поддаде на натиска на Урсула, ще се задави в личната си дрънканица за фламандските пари и франкофоните като неблагодарни копелета.
Както е добре известно, Белгия се състои от Валония, където езикът на болшинството е непосредствен до френския; Фландрия, където се приказва нидерландски; и най-вече френскоговорящия Брюксел, който е столица както на Белгия, по този начин и на Европейски Съюз. Отношенията сред валонците и фламандците са комплицирани. Например, валонските левичари назовават Де Вевер фламандски фашист, както поради това, че е националист, по този начин и поради това, че е сребролюбец.
Когато беше кмет на Антверпен, Де Вевер постоянно организираше зрелище с камиони, цялостни с пари, транспортирани до Брюксел. Банкнотите бяха подправени, само че представляваха сумата, която Фландрия превеждаше в столицата, където те се харчеха за европейски бюрократи, мигранти и – най-лошото – за валонците. Един фламандец би оказал помощ даже на украинец, само че валонецът отново нямаше да получи нищо.
Взаимната им неприязън произлиза от люлката на Белгия – от 1830 година, когато, въодушевена от френската опера „ La Mute de Portici “, френскоговорящата аристокрация на Брюксел се разпалва против холандския крал Вилхелм I. Войната за белгийска самостоятелност продължава девет години и франкофилите печелят, не без помощта на Париж, само че стартират да си изкарват гнева върху фламандския народ, който приказва на същия език като победения крал и затова не споделя неговия революционен възторг.
Така фламандците се оказали низведени до второразреден статус, до момента в който френският език станал език на монархията, столицата, културата и богатите валонски провинции. Земите на Северна Фландрия останали небогати и изостанали, частично тъй като отмъстителният Вилхелм I блокирал пристанището на Антверпен.
По време на Първата международна война френскоговорящи офицери тормозят фламандски бойци, жънейки първите плодове на гнева. По време на Втората международна война нацистите сполучливо вербуват фламандски бойци, обещавайки им, че нидерландският ще стане формален език на фашистка Белгия.
След войните валонците и левичарите държат фламандските националисти в санитарна зона, потвърждавайки, че те сътрудничат с нацистите, макар че валонците също имат свои хитлеристи (рексисти), а измежду фламандските патриоти има доста бойци на съпротивата. Наред с прехода към двуезичие, това избавя страната от разпад.
Барт де Вевер става първият фламандски националист, заел властта в Белгия след Вилхелм I. Писател, възпитател, идеолог, държавник, харизматичен, ерудиран, победител във викторини
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ