Любимецът на всички кандидати: Ето какво прави за София нейният най-велик кмет!
Най-успешният кмет на София – Иван Иванов, се оказа любимец и на всичките ни претенденти за градоначалници на столицата. И Вили Лилков, и Ваня Григорова, и Антон Хекимян без да се замислят, са безапелационни, че това е техният любимец в цялата история на града.
Кой в действителност е Иван Иванов, трансформирал се в знак за достолепие и професионализъм и за леви, и за десни?
Инженерът е най-дълго управлявалият София кмет - сред 1934-1944, като по негово време, столицата реализира невъобразим прогрес, придобива европейски образ и получава съвсем всички придобивки, с които се гордее през днешния ден.
Иванов обаче остава в историята с огромно дело - Рилският тръбопровод, който и до през днешния ден доставя огромна част от града с чиста планинска вода. Това е същински успех, още повече, че стопанисва столицата в ней-тежките години – по време на Втората международна война.
Иванов учи водно инженерство в Мюнхен, само че взема решение да се върне в България през 1912 година, с цел да се включи като доброволец в трите войни. Изпратен е в Македония с инженерни елементи, които би трябвало да строят железопътни линии.
След като мирът е разгласен, бъдещият кмет се връща в Германия и довършва следването си. На непозната земя среща и огромната си обич, която става негова бъдеща брачна половинка -Матилда Хинце. Двамата заживяват от 1920 година в София.
По това време, градът е в тежко положение – столицата гъмжи от бежанци, като потокът се оказва нечовечен проблем на града. Основно тегло обаче остава дефицитът на питейна вода.
Тъкмо по това време младият инженер работи в отдела за водоснабдяване и канализация на Столична община. Градската администрация си дава сметка, че би трябвало незабавно да се търси решение за водния проблем. Така идва концепцията за огромно оборудване, което да води водата от рилските реки до София, а младият експерт изследва маршрута и опциите за създаване. Градежът продължава близо десетилетие, а Иванов се мести в Самоков. Усилията, които хвърля за водата на София са големи. През 1928 година инженерът публично оглавява плана. Цели 80 километра е дължината на трасето, теренът е сложен, минава през доста тунели и акведукти.
Патриотът обаче съумява да се оправи с всичко, а напъните му са оценени от цялото общество.
Дори столичният градоначалник по това време – ген. Владимир Вазов, не крие възхищението си и на откриването на 23 април 1933 година на стадион “Юнак ” декларира, че в случай че оборудването е било издигнато в чужбина, светът е щял да отдаде признанието си.
Иванов става кмет на София през 1034-а, когато на власт идва държавното управление на Военния блок отпред с Кимон Георгиев. Разбира се, това е жест за стореното огромно дело.
От този миг работата в общината радикално се трансформира, с цел да настъпи златното десетилетие за столицата, а новият кмет да получи прозвището “Некоронования цар на София ”. Несъмнено, той в действителност дава не един образец и за днешната локална власт.
Иванов не просто доставя столицата с чиста питейна вода и взема решение водния проблем, само че за 10-те години градът е с възобновени улици, които се павират, засаждат се хиляди дръвчета и по този начин столицата става един от най-чистите градове в Европа.
По това време, към града се приобщават Княжево, Горна баня, Красно село, Бояна и Надежда, които имат статут на села.
За няма и 20 години популацията нараства съвсем двойно до 300 000 поданици. Столицата към този момент носи съвременен европейски дух. Появяват се емблематични за София здания като тази на Българската национална банка, Съдебната палата, Телефонната палата, зала “България ”, Министерството на защитата.
Тогава се открива и емблематичната къпалня “Мария Луиза ”.
Иванов не се концентрира върху центъра на града, не мисли единствено за обществено мощните, а за елементарните хора.
Строят се работен квартали, отварят се кухни за небогати. Иванов даже се захваща със скъпия ток и съумява да реши и този извънредно тежък проблем.
След доста премеждия и с огромни старания Иванов се оправя с доста неотложен проблем – растящата цена на тока. След поредност от правосъдни борби общината връща в свои ръце електроснабдяването, откупувайки неизгодната концесия, дадена на белгийска компания. Самият Иванов споделя, че това е един от най-щастливите дни в живота му.
В годините на Втората международна война и първичната еуфория, която настава от връщането на Южна Добруджа в рамките на България, Иванов прави предложение, което става главен мотив против него за Народния съд – за няколко години три централни булеварда са кръстени на Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и Виктор Емануил.
Войната срутва разцвета на града, блокира строителството и безусловно задушава града. Идват бомбардировките над София. 11 януари 1944 година – денят след най-големите опустошения, е и най-тъжният в живота на Иван Иванов.
Изгражданото с обич и старания е сринато за една нощ, а част от него в никакъв случай повече не се възвръща. През целия ден кметът обикаля затрупаните улици, с цел да оказва помощ на изпадналите в неволя свои съграждани. Иванов не бяга от града, въпреки животът му да е в заплаха. Той персонално ръководи избавителните действия.
Краят на войната носи най-тежкото тестване за Иванов – упрекнат е София е упрекнат, че е германофил с профашистки възгледи, макар че по-рано царската полиция го следи, тъй като го подозира във връзки с комунисти.
Твърди се, че кметът не е бил склонен с настояванията на държавното управление Столична община да бъде прочистена от комунистите, за него значение имал професионализмът, а не политическите убеждения. Иванов в действителност е имал доста контакти с високопоставени представители на Третия райх, само че съгласно техните отчети, разкрити след това, той в никакъв случай не им е бил непосредствен, тъй като не е споделял тяхната идеология.
Иванов е изправен пред Народния съд, с искане за гибелта присъда. В последна сметка му постановат пожизнен затвор.
Но даже зад стените на пандиза, Иванов продължава да работи.
През 1939 година, по време на мандата си, Иванов задейства комплициран воден план в подножието на връх Мусала – язовир “Бели Искър ”. 1900-те метра го вършат един от най-високо разположените в Европа. Поради сложността на градежа новата власт разпорежда на Иванов да приключи плана. Язовирът е подготвен през 1945 година, а година по-късно присъдата е анулирана и инженерът стартира работа по новите хидросъоръжения.
Иванов взе участие в основаването на най-големия язовир в България – “Искър ”, само че даже не е поканен на тържественото разкриване. През всички години до края на живота си, най-великият градоначалник, продължава да работи за съгражданите си. Малко преди да си отиде, Иванов подарява цялата си литература на Българска академия на науките, без значение че след присъдата на Народния съд той губи правата си като член на академията.
Така приключва живота на некоронования цар на София.
Кой в действителност е Иван Иванов, трансформирал се в знак за достолепие и професионализъм и за леви, и за десни?
Инженерът е най-дълго управлявалият София кмет - сред 1934-1944, като по негово време, столицата реализира невъобразим прогрес, придобива европейски образ и получава съвсем всички придобивки, с които се гордее през днешния ден.
Иванов обаче остава в историята с огромно дело - Рилският тръбопровод, който и до през днешния ден доставя огромна част от града с чиста планинска вода. Това е същински успех, още повече, че стопанисва столицата в ней-тежките години – по време на Втората международна война.
Иванов учи водно инженерство в Мюнхен, само че взема решение да се върне в България през 1912 година, с цел да се включи като доброволец в трите войни. Изпратен е в Македония с инженерни елементи, които би трябвало да строят железопътни линии.
След като мирът е разгласен, бъдещият кмет се връща в Германия и довършва следването си. На непозната земя среща и огромната си обич, която става негова бъдеща брачна половинка -Матилда Хинце. Двамата заживяват от 1920 година в София.
По това време, градът е в тежко положение – столицата гъмжи от бежанци, като потокът се оказва нечовечен проблем на града. Основно тегло обаче остава дефицитът на питейна вода.
Тъкмо по това време младият инженер работи в отдела за водоснабдяване и канализация на Столична община. Градската администрация си дава сметка, че би трябвало незабавно да се търси решение за водния проблем. Така идва концепцията за огромно оборудване, което да води водата от рилските реки до София, а младият експерт изследва маршрута и опциите за създаване. Градежът продължава близо десетилетие, а Иванов се мести в Самоков. Усилията, които хвърля за водата на София са големи. През 1928 година инженерът публично оглавява плана. Цели 80 километра е дължината на трасето, теренът е сложен, минава през доста тунели и акведукти.
Патриотът обаче съумява да се оправи с всичко, а напъните му са оценени от цялото общество.
Дори столичният градоначалник по това време – ген. Владимир Вазов, не крие възхищението си и на откриването на 23 април 1933 година на стадион “Юнак ” декларира, че в случай че оборудването е било издигнато в чужбина, светът е щял да отдаде признанието си.
Иванов става кмет на София през 1034-а, когато на власт идва държавното управление на Военния блок отпред с Кимон Георгиев. Разбира се, това е жест за стореното огромно дело.
От този миг работата в общината радикално се трансформира, с цел да настъпи златното десетилетие за столицата, а новият кмет да получи прозвището “Некоронования цар на София ”. Несъмнено, той в действителност дава не един образец и за днешната локална власт.
Иванов не просто доставя столицата с чиста питейна вода и взема решение водния проблем, само че за 10-те години градът е с възобновени улици, които се павират, засаждат се хиляди дръвчета и по този начин столицата става един от най-чистите градове в Европа.
По това време, към града се приобщават Княжево, Горна баня, Красно село, Бояна и Надежда, които имат статут на села.
За няма и 20 години популацията нараства съвсем двойно до 300 000 поданици. Столицата към този момент носи съвременен европейски дух. Появяват се емблематични за София здания като тази на Българската национална банка, Съдебната палата, Телефонната палата, зала “България ”, Министерството на защитата.
Тогава се открива и емблематичната къпалня “Мария Луиза ”.
Иванов не се концентрира върху центъра на града, не мисли единствено за обществено мощните, а за елементарните хора.
Строят се работен квартали, отварят се кухни за небогати. Иванов даже се захваща със скъпия ток и съумява да реши и този извънредно тежък проблем.
След доста премеждия и с огромни старания Иванов се оправя с доста неотложен проблем – растящата цена на тока. След поредност от правосъдни борби общината връща в свои ръце електроснабдяването, откупувайки неизгодната концесия, дадена на белгийска компания. Самият Иванов споделя, че това е един от най-щастливите дни в живота му.
В годините на Втората международна война и първичната еуфория, която настава от връщането на Южна Добруджа в рамките на България, Иванов прави предложение, което става главен мотив против него за Народния съд – за няколко години три централни булеварда са кръстени на Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и Виктор Емануил.
Войната срутва разцвета на града, блокира строителството и безусловно задушава града. Идват бомбардировките над София. 11 януари 1944 година – денят след най-големите опустошения, е и най-тъжният в живота на Иван Иванов.
Изгражданото с обич и старания е сринато за една нощ, а част от него в никакъв случай повече не се възвръща. През целия ден кметът обикаля затрупаните улици, с цел да оказва помощ на изпадналите в неволя свои съграждани. Иванов не бяга от града, въпреки животът му да е в заплаха. Той персонално ръководи избавителните действия.
Краят на войната носи най-тежкото тестване за Иванов – упрекнат е София е упрекнат, че е германофил с профашистки възгледи, макар че по-рано царската полиция го следи, тъй като го подозира във връзки с комунисти.
Твърди се, че кметът не е бил склонен с настояванията на държавното управление Столична община да бъде прочистена от комунистите, за него значение имал професионализмът, а не политическите убеждения. Иванов в действителност е имал доста контакти с високопоставени представители на Третия райх, само че съгласно техните отчети, разкрити след това, той в никакъв случай не им е бил непосредствен, тъй като не е споделял тяхната идеология.
Иванов е изправен пред Народния съд, с искане за гибелта присъда. В последна сметка му постановат пожизнен затвор.
Но даже зад стените на пандиза, Иванов продължава да работи.
През 1939 година, по време на мандата си, Иванов задейства комплициран воден план в подножието на връх Мусала – язовир “Бели Искър ”. 1900-те метра го вършат един от най-високо разположените в Европа. Поради сложността на градежа новата власт разпорежда на Иванов да приключи плана. Язовирът е подготвен през 1945 година, а година по-късно присъдата е анулирана и инженерът стартира работа по новите хидросъоръжения.
Иванов взе участие в основаването на най-големия язовир в България – “Искър ”, само че даже не е поканен на тържественото разкриване. През всички години до края на живота си, най-великият градоначалник, продължава да работи за съгражданите си. Малко преди да си отиде, Иванов подарява цялата си литература на Българска академия на науките, без значение че след присъдата на Народния съд той губи правата си като член на академията.
Така приключва живота на некоронования цар на София.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ