Има битки, които трябва да изживееш изцяло сам
Най-тежки са тези моменти, в които имаш потребност да приказваш, само че не знаеш с кого. Минава ти през разум, да се обадиш на най-близките си, само че не намираш смисъл да го правиш, тъй като си сигурен, че думите им ще бъдат безсмислени и няма да ти дадат разтуха. И си прав.
В тези моменти преглъщаш болката си назад, във вътрешността към себе си и приемаш, че има дни и борби, които би трябвало да изживееш напълно самичък.
Представяш си хората, които биха те разбрали тъкмо в този момент – тези, за които си мислиш, че не е уместно да звъннеш; не си ги виждал от доста от дълго време или не ги познаваш толкоз добре. Онези, за които разсъдъкът ти споделя, че не са ти близки, само че душата ти намира разтуха в погледа и гласа им.
Тези хора не са родителите ни, не са децата ни, не са и приятелите ни, които виждаме всекидневно. В тези моменти разбираш, че ние не сме дружно с телата и думите си. Ние сме дружно само в мислите си. ”
Радослав Гизгинджиев, “Повече от обич ”




