Жени от Мариупол: Мислехме, че Украйна е паднала
„ Най-страшното е какъв брой бързо човек привиква с мисълта, че може да почине “, споделя украинката Татяна Хаджинова. 51-годишната жена е съумяла да избяга от града преди три седмици. Стигнала е до Германия, където живее една от дъщерите ѝ. Разказва за обстановката в града пред „ Франкфуртер алгемайне цайтунг “.
Измъкнала се е с 12-годишната си щерка, котарака Бонифациус, сестра си и племенниците си. В Мариупол е оставила 77-годишната си майка, която отказала да тръгне.
„ Баба не желае да напуща родното си място, за нея това е въпрос на правила “, изяснява по-голямата щерка на Татяна Александра. Тя живее от 2018 година във Франкфурт, където следва. Семейството няма никакъв контакт с старата жена. Още от март няма никакви мобилни връзки.
Преди войната в Мариупол живеят 444 000 поданици. Сега там са останали към 150 000 – другите са избягали или са мъртви. От 25 февруари бомбардировките не стопират. През деня има най-много половин час пауза. През нощта руснаците почиват сред 1 и 4 часа, описват дамите.
На 26 януари Татяна Хаджинова е излязла за финален път на пазар. Опашките пред супера била голяма. Внезапно над главите им минал военен аероплан и всички хора се хвърлили по очи на земята.
От 1 март към този момент нямали ток и вода. На 5 март спряла и газта. Градът е обкръжен от съветските сили и те не позволяват доставки на храна и вода, стопират даже филантропичните конвои. Никой не знае какъв брой души са починали, президентът Зеленски позволява броят им да стигне 20 000.
Първите дни на войната Татяна прекарва в мазето на девететажната си постройка. То побирало 100 души, имало столове и одеала. Хората не можели да повярват с каква активност ги нападат.
„ Знаехме, че рано или късно ще ни атакуван, по тази причина се бяхме подготвили. Имаше вода и консерви. Но всички смятахме, че ще стане като в Донецк. Улични престрелки понякога, неустановеност. Но не и война от подобен мащаб “, признава Татяна.
На 6 март двете дами схващат, че се водят договаряния и денем ще има помирение. Използват паузата, с цел да се доберат до огромен бункер покрай пристанището. Взимат две раници с документи, долни дрехи и храна. До бункера стигат пешком, вървейки през целия град. Вали пепел от пожарите. Виждат и доста мъртви. В бункера обаче към този момент е цялостно. Има над 300 души, могат да стоят единствено прави. Децата са уплашени и плачат. „ Психически нямаше да издържим, по тази причина взехме решение да го напуснем “, споделя Татяна. Отишли при сестра ѝ, която живее с двете си деца тъкмо над бункера. Там остават идващите 10 дни. Татяна излиза единствено понякога, с цел да провежда нещо за храна. От териториалната защита получава по литър и половина вода дневно за себе си и щерка си. Пече самун от брашно, квас и снежна вода с други хора от близките къщи на огън пред блоковете. Всички чакат филантропична помощ, само че тя не идва.
„ Тогава всички помислихме, че Украйна е паднала и ние сме последният град, който още се бори “, споделя бежанката.
Между хората царува разибрателство и единение. На 15 март също отива да сготви на огъня на улицата, когато ударите стихват за към половин час. Вижда, че хората товарят колите си и споделят – има бежански кулоар. Със сестра си вземат решение да се приготвят, с цел да могат да се възползват от последваща такава опция. Докарва колата си, връзват ѝ бели ленти, с цел да покажат, че са цивилни. Още на идната заран – малко преди да бъде бомбардиран театърът, схващат, че има къса пауза и се качват в колата.
Минават през целия град – той е трансфорат в пустиня от опустошения. Карат 80 километра до прилежащия Бердянск. Минават през територия, завзета от руснаците. Отнема им 18 часа – стопират ги десетки пъти, има хиляди коли. По пътя си виждат починали хора – разстреляни в колите си или взривени от мини.
В Бердянск откриват място с интернет обсег, само че той трае безусловно единствено няколко минути. Те обаче им стигат, с цел да напишат на Александра във Франкфурт, че са живи и отиват в Краковец. Това е първото известие от 17 дни, което Александра получава от майка си и сестра си. Тръгва незабавно от Франкфурт за Краковец. Отнема им още 11 дни, до момента в който най-накрая съумеят да се намерят.
„ От шест седмици всеки ден се запитвам за какво се случва това. Путин съобщи, че ще освободи рускоезичното население. В Мариупол 99% са рускоезични. Всички хора там споделят, че не желаят да ги освобождават. Никой от нас не желае да бъде освобождаван “, споделя Татяна.
След новините от Буча тя е още по-уплашена. Не желае да си показа какво ще излезе на бял свят, когато обсадата на града бъде прекъсната.
За някои ужасните вести за околните обаче към този момент са факт. Преди два дни стана ясна ориста на един от изчезналите в Мариупол. Литовският режисьор Мантас Кведаравичус, който завоюва голям брой кино награди за документалните си филми от града, е бил покорен от съветските сили и разстрелян. Тялото му е изхвърлено на улицата. Съпругата на Кведаравичус с риск за живота си отива в града, с цел да вземе тялото му и да го погребе в родината. За това оповестиха правозащитничката Людмила Денисова, както и писателят Евгений Баля.
Последните бежанци от Мариупол съумяха да излязат от града на 3 април. Близо 700 души.
„ Вървяхме целия ден. Понякога ни качваха на някой автобус, само че множеството вървяхме пешком “, споделя Тамила Мазуренко.
Вечерта стинали Бердянск. " Там трябваше да ни чакат рейсове, а ги нямаше. Спахме на открито, в полето. " В последна сметка рейсовете най-накрая идват. Държали са ги руснаците и са ги обискирали неведнъж. Не пуснали частните коли. Хората се качвали даже и в каросериите на тирове, единствено и единствено да се измъкнат.
„ Руснаците ни предложиха да ни закарат до Донецк. Даваха ни по 2000 гривни на възрастен и 3000 на дете, в случай че отидем там. Плюс храна и памперси “, споделя още Мазуренко. Това са към 100 евро общо. Тя обаче отказала и тръгнала към Полша.
Червеният кръст стартира нова акция за евакуация тази седмица.
„ Проблемът е в спускането на контрактуваното горе до последния часови по граничните пунктове. Трябва да знаем, че всички са известени, че е контрактувана евакуация, тъй като един път като влезем в града, не можем да излезем, без да ни дадат кулоар “, обясниха от организацията.
Друг огромен проблем е тежкото миниране на града и пътищата. „ Влизането е рисковано. От една страна бомбардировките, от друга – минирането на домове, коли, даже трупове “, предизвести и Зеленски.
Измъкнала се е с 12-годишната си щерка, котарака Бонифациус, сестра си и племенниците си. В Мариупол е оставила 77-годишната си майка, която отказала да тръгне.
„ Баба не желае да напуща родното си място, за нея това е въпрос на правила “, изяснява по-голямата щерка на Татяна Александра. Тя живее от 2018 година във Франкфурт, където следва. Семейството няма никакъв контакт с старата жена. Още от март няма никакви мобилни връзки.
Преди войната в Мариупол живеят 444 000 поданици. Сега там са останали към 150 000 – другите са избягали или са мъртви. От 25 февруари бомбардировките не стопират. През деня има най-много половин час пауза. През нощта руснаците почиват сред 1 и 4 часа, описват дамите.
На 26 януари Татяна Хаджинова е излязла за финален път на пазар. Опашките пред супера била голяма. Внезапно над главите им минал военен аероплан и всички хора се хвърлили по очи на земята.
От 1 март към този момент нямали ток и вода. На 5 март спряла и газта. Градът е обкръжен от съветските сили и те не позволяват доставки на храна и вода, стопират даже филантропичните конвои. Никой не знае какъв брой души са починали, президентът Зеленски позволява броят им да стигне 20 000.
Първите дни на войната Татяна прекарва в мазето на девететажната си постройка. То побирало 100 души, имало столове и одеала. Хората не можели да повярват с каква активност ги нападат.
„ Знаехме, че рано или късно ще ни атакуван, по тази причина се бяхме подготвили. Имаше вода и консерви. Но всички смятахме, че ще стане като в Донецк. Улични престрелки понякога, неустановеност. Но не и война от подобен мащаб “, признава Татяна.
На 6 март двете дами схващат, че се водят договаряния и денем ще има помирение. Използват паузата, с цел да се доберат до огромен бункер покрай пристанището. Взимат две раници с документи, долни дрехи и храна. До бункера стигат пешком, вървейки през целия град. Вали пепел от пожарите. Виждат и доста мъртви. В бункера обаче към този момент е цялостно. Има над 300 души, могат да стоят единствено прави. Децата са уплашени и плачат. „ Психически нямаше да издържим, по тази причина взехме решение да го напуснем “, споделя Татяна. Отишли при сестра ѝ, която живее с двете си деца тъкмо над бункера. Там остават идващите 10 дни. Татяна излиза единствено понякога, с цел да провежда нещо за храна. От териториалната защита получава по литър и половина вода дневно за себе си и щерка си. Пече самун от брашно, квас и снежна вода с други хора от близките къщи на огън пред блоковете. Всички чакат филантропична помощ, само че тя не идва.
„ Тогава всички помислихме, че Украйна е паднала и ние сме последният град, който още се бори “, споделя бежанката.
Между хората царува разибрателство и единение. На 15 март също отива да сготви на огъня на улицата, когато ударите стихват за към половин час. Вижда, че хората товарят колите си и споделят – има бежански кулоар. Със сестра си вземат решение да се приготвят, с цел да могат да се възползват от последваща такава опция. Докарва колата си, връзват ѝ бели ленти, с цел да покажат, че са цивилни. Още на идната заран – малко преди да бъде бомбардиран театърът, схващат, че има къса пауза и се качват в колата.
Минават през целия град – той е трансфорат в пустиня от опустошения. Карат 80 километра до прилежащия Бердянск. Минават през територия, завзета от руснаците. Отнема им 18 часа – стопират ги десетки пъти, има хиляди коли. По пътя си виждат починали хора – разстреляни в колите си или взривени от мини.
В Бердянск откриват място с интернет обсег, само че той трае безусловно единствено няколко минути. Те обаче им стигат, с цел да напишат на Александра във Франкфурт, че са живи и отиват в Краковец. Това е първото известие от 17 дни, което Александра получава от майка си и сестра си. Тръгва незабавно от Франкфурт за Краковец. Отнема им още 11 дни, до момента в който най-накрая съумеят да се намерят.
„ От шест седмици всеки ден се запитвам за какво се случва това. Путин съобщи, че ще освободи рускоезичното население. В Мариупол 99% са рускоезични. Всички хора там споделят, че не желаят да ги освобождават. Никой от нас не желае да бъде освобождаван “, споделя Татяна.
След новините от Буча тя е още по-уплашена. Не желае да си показа какво ще излезе на бял свят, когато обсадата на града бъде прекъсната.
За някои ужасните вести за околните обаче към този момент са факт. Преди два дни стана ясна ориста на един от изчезналите в Мариупол. Литовският режисьор Мантас Кведаравичус, който завоюва голям брой кино награди за документалните си филми от града, е бил покорен от съветските сили и разстрелян. Тялото му е изхвърлено на улицата. Съпругата на Кведаравичус с риск за живота си отива в града, с цел да вземе тялото му и да го погребе в родината. За това оповестиха правозащитничката Людмила Денисова, както и писателят Евгений Баля.
Последните бежанци от Мариупол съумяха да излязат от града на 3 април. Близо 700 души.
„ Вървяхме целия ден. Понякога ни качваха на някой автобус, само че множеството вървяхме пешком “, споделя Тамила Мазуренко.
Вечерта стинали Бердянск. " Там трябваше да ни чакат рейсове, а ги нямаше. Спахме на открито, в полето. " В последна сметка рейсовете най-накрая идват. Държали са ги руснаците и са ги обискирали неведнъж. Не пуснали частните коли. Хората се качвали даже и в каросериите на тирове, единствено и единствено да се измъкнат.
„ Руснаците ни предложиха да ни закарат до Донецк. Даваха ни по 2000 гривни на възрастен и 3000 на дете, в случай че отидем там. Плюс храна и памперси “, споделя още Мазуренко. Това са към 100 евро общо. Тя обаче отказала и тръгнала към Полша.
Червеният кръст стартира нова акция за евакуация тази седмица.
„ Проблемът е в спускането на контрактуваното горе до последния часови по граничните пунктове. Трябва да знаем, че всички са известени, че е контрактувана евакуация, тъй като един път като влезем в града, не можем да излезем, без да ни дадат кулоар “, обясниха от организацията.
Друг огромен проблем е тежкото миниране на града и пътищата. „ Влизането е рисковано. От една страна бомбардировките, от друга – минирането на домове, коли, даже трупове “, предизвести и Зеленски.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ