Най-опасният хоризонт за ДПС – Ново начало е високата избирателна

Най-опасният небосвод за Движение за права и свободи – Ново начало е високата изборна интензивност

Дори да не сте чели романа на Стивън Кинг, евентуално сте гледали някоя от екранизациите на „ То “ и знаете базовото предписание, по което работи Пениуайз: страхът е неговата валута. Когато тя се обезценява, чудовището се смалява.

Днес същото се случва с Делян Пеевски. Години наред той бе митологизирана фигура – по едно и също време забележима и загадъчна, като че ли пребиваваща в паралелни действителности: на формалната политика и на полусенчестия бизнес. Спряган за притежател на какво ли не. Винаги обкръжен от дребна войска телохранители. Величан като „ вездесъщата ръка “, която дърпа конците на депутати, министри, магистрати и медии. Този облик функционираше, тъй като внушаваше наложителност – най-страшната форма на власт.

Но митовете не умират от опровергаване, а от присмиване. Днес Пеевски е меме. Символният му капитал се топи не от офанзивите на опозицията, а от културна ерозия. Подигравката го десакрализира. Хуморът, въпреки на моменти много просташки, го дехуманизира. Карнавалът го приземява.

Пеевски е на всички места из обществените мрежи. „ Присъства “ и по площадите – като гротеска върху плакати, като остроумна хипербола, като воин на радостни песнички, като импровизиран фолклор на градския митинг. И всичко това не е резултат на обединен „ политически център “, въпреки че опозицията явно подклажда огъня, тъй като има интерес от това. По-скоро е стихията на яд, трансфорат в творчество – изключително от Gen Z, което инстинктивно знае, че властта ненавижда смеха повече от обвиняването.

„ Когато си меме, става невероятно да си заплашителен “ – това е новата политическа максима.

От една страна целият хейт, който се излива против Движение за права и свободи – Ново начало и неговия водач, е потребен за политическите им цели. Назад в годините това е сплотявало и мобилизирало партийния им актив.

Но през днешния ден на Пеевски му липсва нещо доста значимо, което притежаваха и имат неговите прародители – турско име. Много му се желае да опише митингите като етнически, само че няма по какъв начин. Никой няма нищо срещу работливите български турци. Улицата през днешния ден е изненадващо ясна: тя не е против общественост, а против фигура. Не против етнос, а против метафората на олигархията.

Съществува и втора литературна рамка, която дебне зад събитията – оруелската. В романа „ Фермата на животните “ се споделя за протеста на животните в една плантация против техния собственик. Те стартират да се самоуправляват. Измислят си няколко демократични правила, които всички би трябвало да съблюдават. Най-важното от тях е „ Всички животни са равни “. Ала последователно прасетата във фермата вземат властта и го дописват по този начин: „ само че някои са по-равни от другите “.

Най-страшното за един политически „ Пениуайз “ не е гневът, а интензивният разсъдък. Най-опасният небосвод за Пеевски и Движение за права и свободи – Ново начало е високата изборна интензивност. Защото тя разрушава механиката на страховитите малцинства. Колкото повече хора гласоподават, толкоз по-къси стават конците на задкулисието. Страхът се храни от апатията, демокрацията – от присъединяване.

И таман тук цикълът се затваря като в разказ на Стивън Кинг. Чудовището се свива, когато бъде осветено. Не от прожектора на институциите, които у нас от дълго време са овладени, а от фаровете на гражданската подигравка. Клоунът внезапно губи силата си, когато бъде разказан като смешка. И до момента в който обществото продължава да се смее – Пениуайз няма да порасне.