Ничий народ: Рохингите в ада между Бангладеш и Мианмар
Най-новата бежанска рецесия се случва на хиляди километри от нас в Бангладеш. Новините за бягащите от Мианмар хора от етническото малцинство рохинги не са постоянно в телевизионните излъчвания и по страниците на вестниците. Трудният достъп на публицисти до азиатската страна е една от аргументите за затъмнението.
Как наподобяват нещата в големите бежански центрове, цялостни с бягащи от гонене хора – взор от вътрешната страна на американския фотожурналист Хари Чан.
Срещали сме ви с Хари Чан преди време, когато пътищата ни се засякоха в Ирак. Той е индивидът, наблюдавал целия път на сирийските бежанци от Турция до Германия. Съпричастността и професионалният интерес го водят и до Бангладеш, приютил към 600 хиляди поданици на Мианмар, подложени на жестоки гонения в родната им страна.
„ Знаех какво да чакам ненапълно. Очаквах, че ще видя извънредно мощно обитаема територия, знаех, че обстановката може би ще е по-лоша от европейската, тъй като вниманието към този проблем не е толкоз огромно. Когато дойдох бях много сюрпризиран не толкоз от броя на хората, тъй като действително никой не може да преброи всички, които са прекосили границата. Няма статистика какъв брой рохинги живеят в Мианмар, тъй като държавното управление в страната постоянно е отказвало да ги признае за поданици на страната и те в действителност в никакъв случай не са били преброявани. Веднъж пресекли границата минава доста време преди някоя неправителствена организация да стартира да ги записва и преброява. Бях извънредно сюрпризиран от размера на лагерите”, споделя фотографът.
Рохингите постоянно са наричани „ най-преследваното малцинство в света”. Те са етническа група, в по-голямата си част мюсюлмани, които живеят от епохи в Мианмар. Конфликтът сред будистите и мюсюлманите в страната тлее от десетилетия. Бомбата със закъснител е заложена при започване на 80-те години на предишния век, когато смяна в закона за поданството изключва малцинството рохинги от публично приетите в страната. Националистите ги считат за незаконни имигранти от Бангладеш, макар че доста от тях живеят в Мианмар от генерации.
Насилието против етническото малцинство ескалира в последните години и една от най-големите бежански талази се надигна предишното лято.
„ Правителството на Мианмар не улеснява публицистите, които желаят да отидат там и да отразяват протичащото се. На първо място е рисково мъчно, съвсем невероятно да стигнеш до региона, в който тези хора живеят, това изяснява за какво няма толкоз доста внимание от страна на медиите, просто не е допустимо. Всъщност единственото, което може да се покаже е по какъв начин тези хора прекосяват границата с Бангладеш и едвам тогава хората могат да схванат какво се случва от другата страна на границата, да научат за убийствата и преследванията, които карат хората да изоставен домовете си”, споделя Чан.
Всъщност за рохингите има подписана политическа договорка. В идващите месеци би трябвало да стартира връщането им в Мианмар.
„ Искаме да сме сигурни, че държавното управление в Мианмар ще подсигурява нашата сигурност преди да се върнем по родните си земи. Искаме Организация на обединените нации да осъди етническата чистка и геноцида против нас от 1942 година до днес”, споделя Файзал Аксани.
В момента Мианмар е подготвена да приема назад по 1500 бежанци седмично от Бангладеш. Самите рохинги не знаят какво тъкмо написа в съглашението сред двете държавни управления.
-->
Как наподобяват нещата в големите бежански центрове, цялостни с бягащи от гонене хора – взор от вътрешната страна на американския фотожурналист Хари Чан.
Срещали сме ви с Хари Чан преди време, когато пътищата ни се засякоха в Ирак. Той е индивидът, наблюдавал целия път на сирийските бежанци от Турция до Германия. Съпричастността и професионалният интерес го водят и до Бангладеш, приютил към 600 хиляди поданици на Мианмар, подложени на жестоки гонения в родната им страна.
„ Знаех какво да чакам ненапълно. Очаквах, че ще видя извънредно мощно обитаема територия, знаех, че обстановката може би ще е по-лоша от европейската, тъй като вниманието към този проблем не е толкоз огромно. Когато дойдох бях много сюрпризиран не толкоз от броя на хората, тъй като действително никой не може да преброи всички, които са прекосили границата. Няма статистика какъв брой рохинги живеят в Мианмар, тъй като държавното управление в страната постоянно е отказвало да ги признае за поданици на страната и те в действителност в никакъв случай не са били преброявани. Веднъж пресекли границата минава доста време преди някоя неправителствена организация да стартира да ги записва и преброява. Бях извънредно сюрпризиран от размера на лагерите”, споделя фотографът.
Рохингите постоянно са наричани „ най-преследваното малцинство в света”. Те са етническа група, в по-голямата си част мюсюлмани, които живеят от епохи в Мианмар. Конфликтът сред будистите и мюсюлманите в страната тлее от десетилетия. Бомбата със закъснител е заложена при започване на 80-те години на предишния век, когато смяна в закона за поданството изключва малцинството рохинги от публично приетите в страната. Националистите ги считат за незаконни имигранти от Бангладеш, макар че доста от тях живеят в Мианмар от генерации.
Насилието против етническото малцинство ескалира в последните години и една от най-големите бежански талази се надигна предишното лято.
„ Правителството на Мианмар не улеснява публицистите, които желаят да отидат там и да отразяват протичащото се. На първо място е рисково мъчно, съвсем невероятно да стигнеш до региона, в който тези хора живеят, това изяснява за какво няма толкоз доста внимание от страна на медиите, просто не е допустимо. Всъщност единственото, което може да се покаже е по какъв начин тези хора прекосяват границата с Бангладеш и едвам тогава хората могат да схванат какво се случва от другата страна на границата, да научат за убийствата и преследванията, които карат хората да изоставен домовете си”, споделя Чан.
Всъщност за рохингите има подписана политическа договорка. В идващите месеци би трябвало да стартира връщането им в Мианмар.
„ Искаме да сме сигурни, че държавното управление в Мианмар ще подсигурява нашата сигурност преди да се върнем по родните си земи. Искаме Организация на обединените нации да осъди етническата чистка и геноцида против нас от 1942 година до днес”, споделя Файзал Аксани.
В момента Мианмар е подготвена да приема назад по 1500 бежанци седмично от Бангладеш. Самите рохинги не знаят какво тъкмо написа в съглашението сред двете държавни управления.
-->
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ