Олимпийска шампионка: Най-голямата ми победа е тази над булимията
Най-голямата ми победа в живота е тази над булимията – признава Джесика Дигинс, олимпийска и международна шампионка по ски тичане.
Само преди дни американката издаде автобиографична книга „ Достатъчно смела”, в която споделя за проблеми с хранително разстройство, съпътствали я дълги години. Същите терзания имат и не малко спортисти в гимнастиката, фигурното пързаляне, акробатиката, само че … малко от тях си признават. А последната звезда, която огласи казуса си бе рускинята Александра Солдатова, 4-кратна международна шампионка по художествена гимнастика. Затова и Дигинс взема решение да помогне на сродните души, издавайки книга с претърпяното от нея.
На 15 февруари 2018-а на зимната олимпиада в ПьонгЧанг Джесика със сетни сили прави последната крачка към финалната линия, поглежда към таблото – пета, единствено на 3,3 секунди от подиума.
„ Една част от мозъка ми говореше: Фантастично! Направи невероятна гонка! – споделя две години по-късно американката. – Но в това време в главата ми се появи озлобен глас, като че ли е фантом от предишното, и ми шепнеше: А можеше да ги стопиш тези 3,3 секунди, само че в случай че не беше толкоз дебела! И този глас ми споделяше ужасни неща, които смятах, че е обикновено да ми се споделят.”
Джесика се влюбва в „ белия” спорт още от дете. Родителите й са родом от Канада, а нейният татко Клей е някогашен хокеист, само че доста харесва и ски бягането. И още с първите тренировки си личи геният на момичето. Самата госпожица разказва себе си като състезател от вид „ А” – перфекционист. Затова и желанието й да стане идеалната скиорка в тинейджърска възраст слага началото на нейните проблеми.
„ За да бъда съвършена не трябваше да имам никаква лой по тялото си – споделя тя. – Сега знам, че е нереално и нездравословно, само че тогава го смятах за вярно. А вътрешният глас все ми шепнеше: Не тренираш задоволително, прекомерно доста ядеш…”
Така Джесика стартира да дели храната на „ добра” и „ лоша”, което след това минава в хранително разстройство. „ Това бе началото на влошените ни връзки сред мен, моето тяло и храната – доверява скиорката. – След тренировки постоянно хапвах нещо малко, след това се терзаех и си споделях: Не трябваше да хапвам. Излизах от къщи, бягах, с цел да консумирам калориите. Получаваше се затворен кръг. Струва ти се, че си изял нещо допълнително и се опитваш да се отървеш от непотребното. И стартира моята „ нервна булимия”, която се разказва като неведнъж преяждане, последвано от обезщетително държание.”
Разбира се, нейните родители виждат, че нещо не е наред. Майка й Деб се пробва да я вразуми, само че и да я убеди, че не би трябвало да тича след всяко ястие.
„ Тогава като че ли мозъкът ми бе отвлечен от някой, който ме караше да нямам доверие на казаното”, признава момичето.
Ситуацията още повече се усложнява. Джесика разкрива, че е стигнала до неспособност да управлява ситуацията. „ Започна гадене, повръщане, което се трансформира в моя метод на живот, по този начин се справях със напрежението, и трудностите… – споделя тя. – Отървавах се от всичко изядено. А стигнех ли до този миг все едно започвах на чисто.”
Родителите обаче осъзнават, че не могат да оказват помощ на щерка си и я изпращат на терапия. Но резултатът от сеансите е нищожен. И по тази причина си има пояснение. „ Ходех там единствено, с цел да успокоя майка и баща – разкрива шампионката. – През цялото време си повтарях, че всичко ми е наред. А вътрешният глас все ми шепнеше: Не, няма да имаш нищо, в случай че се излекуваш. Затова и излъгах родителите си, че се усещам по-добре. “
Но до момента в който е в клиниката, дядо й Бил е откаран в болничното заведение, където му откриват рак на белите дробове в късен етап. Дават му единствено няколко седмици живот и цялото семейство се струпва край него.
„ Всъщност гибелта на дядо избави моя живот – признава Дигинс. – Да видиш цялото си семейство обляно в тъга, си е сериозен мотив. Осъзнах, че и аз съм на пътя на гибелта. И въпросът беше не „ ако”, а „ кога”.. Имах сестра Макензи, по-малка от мен с 5 години, и се запитах: Какъв образец ще й дам? Не можех да постъпя така… Дадох си сметка, че имам късмет да спася живота си.”
Така у Джесика се появява мотивация да оздравее. Макар тогава към момента да счита, че булимията й оказва помощ да стане по-бърза на ските. Но страхът от гибелта, а и опасенията да не аргументи болежка на околните си, надвиват. Тя става все по-отворена към препоръките на експертите. Следва и рекомендациите на диетолог, съгласно който храната би трябвало да е разнообразна, а всички артикули са потребни в умерени количества.
„ Правих първите си крачки към това да хапвам храни, които преди ме плашеха – доверява Джесика. – И се пробвах да ги оставя в себе си. Не беше по никакъв начин елементарно. Първо, трябваше да накарам организма си да задържи най-малко един банкет на храна. Следващата крачка беше през целия ден, след това два, три… седмица…
Проблемът с хранителното разстройство непрекъснато ще се крие някъде в мен и част от мозъка ми постоянно ще би трябвало да се грижи за самата мен – споделя Джесика. – То е като при алкохолиците, няма изцяло излекувани.
Всъщност по време на рехабилитацията научих една максима: „ Генетиката зарежда револвера, а околната среда дърпа спусъка”. Трябва да се знае, че хранителното разстройство е психологично заболяване. Не че имаш виновност или си неприятен. Мисля, че бях предразположена към това, а желанието ми да стана суперспортист бе факторът, който дръпна спусъка и ме накара да се срина.”
Дигинс се бори с булимията години наред. За благополучие все по-рядко изпада в рецесия, може би един път на няколко месеца. Забелязва обаче, че става все по-бърза на ските, когато стартира да яде. Едва след 2012-а Джесика взима казуса в свои ръце и резултатите не закъсняват. Започва да влиза в точките за Световната купа, на няколко пъти попада в топ 10, а година по-късно става и международна шампионка във Вал ди Фиеме (в отборния спринт дружно с Кикан Рендел). И това е историческа първата купа за Съединени американски щати в ски бягането.
На олимпиадата в ПьонгЧанг 2018 казусът към момента съществува. След като става пета в спринта на 10 км, пред публицисти Джесика споделя, че е безумно щастлива. Но демонът в нея й шепне: Можеше да вземеш и орден, в случай че бе провокирала гадене и повръщане… Дигинс е на кръстопът: да се поддаде ли на вътрешния глас или да се опълчи. А единствено след 6 дни я чака отборният спринт. „ Не, хранителното разстройство няма да ме направи по-бърза, а единствено ще ми аргументи болка”, отсича тя.
И съумява. На 21 февруари 2018- Джесика в дует още веднъж с Кикан Рендал стават шампионки, което е първо олимпийско злато за Съединени американски щати в дисциплината.
„ Това бе най-трудната ми победа в живота – признава Дигинс. – Вече имах по-широк взор над протичащото се. А когато оня интуиция отново се обади в главата ми, към този момент можех да направя крачка обратно и да кажа: Не, не си прав!”
В. “Труд”
Само преди дни американката издаде автобиографична книга „ Достатъчно смела”, в която споделя за проблеми с хранително разстройство, съпътствали я дълги години. Същите терзания имат и не малко спортисти в гимнастиката, фигурното пързаляне, акробатиката, само че … малко от тях си признават. А последната звезда, която огласи казуса си бе рускинята Александра Солдатова, 4-кратна международна шампионка по художествена гимнастика. Затова и Дигинс взема решение да помогне на сродните души, издавайки книга с претърпяното от нея.
На 15 февруари 2018-а на зимната олимпиада в ПьонгЧанг Джесика със сетни сили прави последната крачка към финалната линия, поглежда към таблото – пета, единствено на 3,3 секунди от подиума.
„ Една част от мозъка ми говореше: Фантастично! Направи невероятна гонка! – споделя две години по-късно американката. – Но в това време в главата ми се появи озлобен глас, като че ли е фантом от предишното, и ми шепнеше: А можеше да ги стопиш тези 3,3 секунди, само че в случай че не беше толкоз дебела! И този глас ми споделяше ужасни неща, които смятах, че е обикновено да ми се споделят.” Джесика се влюбва в „ белия” спорт още от дете. Родителите й са родом от Канада, а нейният татко Клей е някогашен хокеист, само че доста харесва и ски бягането. И още с първите тренировки си личи геният на момичето. Самата госпожица разказва себе си като състезател от вид „ А” – перфекционист. Затова и желанието й да стане идеалната скиорка в тинейджърска възраст слага началото на нейните проблеми.
„ За да бъда съвършена не трябваше да имам никаква лой по тялото си – споделя тя. – Сега знам, че е нереално и нездравословно, само че тогава го смятах за вярно. А вътрешният глас все ми шепнеше: Не тренираш задоволително, прекомерно доста ядеш…”
Така Джесика стартира да дели храната на „ добра” и „ лоша”, което след това минава в хранително разстройство. „ Това бе началото на влошените ни връзки сред мен, моето тяло и храната – доверява скиорката. – След тренировки постоянно хапвах нещо малко, след това се терзаех и си споделях: Не трябваше да хапвам. Излизах от къщи, бягах, с цел да консумирам калориите. Получаваше се затворен кръг. Струва ти се, че си изял нещо допълнително и се опитваш да се отървеш от непотребното. И стартира моята „ нервна булимия”, която се разказва като неведнъж преяждане, последвано от обезщетително държание.” Разбира се, нейните родители виждат, че нещо не е наред. Майка й Деб се пробва да я вразуми, само че и да я убеди, че не би трябвало да тича след всяко ястие.
„ Тогава като че ли мозъкът ми бе отвлечен от някой, който ме караше да нямам доверие на казаното”, признава момичето. Ситуацията още повече се усложнява. Джесика разкрива, че е стигнала до неспособност да управлява ситуацията. „ Започна гадене, повръщане, което се трансформира в моя метод на живот, по този начин се справях със напрежението, и трудностите… – споделя тя. – Отървавах се от всичко изядено. А стигнех ли до този миг все едно започвах на чисто.”
Родителите обаче осъзнават, че не могат да оказват помощ на щерка си и я изпращат на терапия. Но резултатът от сеансите е нищожен. И по тази причина си има пояснение. „ Ходех там единствено, с цел да успокоя майка и баща – разкрива шампионката. – През цялото време си повтарях, че всичко ми е наред. А вътрешният глас все ми шепнеше: Не, няма да имаш нищо, в случай че се излекуваш. Затова и излъгах родителите си, че се усещам по-добре. “
Но до момента в който е в клиниката, дядо й Бил е откаран в болничното заведение, където му откриват рак на белите дробове в късен етап. Дават му единствено няколко седмици живот и цялото семейство се струпва край него.
„ Всъщност гибелта на дядо избави моя живот – признава Дигинс. – Да видиш цялото си семейство обляно в тъга, си е сериозен мотив. Осъзнах, че и аз съм на пътя на гибелта. И въпросът беше не „ ако”, а „ кога”.. Имах сестра Макензи, по-малка от мен с 5 години, и се запитах: Какъв образец ще й дам? Не можех да постъпя така… Дадох си сметка, че имам късмет да спася живота си.”
Така у Джесика се появява мотивация да оздравее. Макар тогава към момента да счита, че булимията й оказва помощ да стане по-бърза на ските. Но страхът от гибелта, а и опасенията да не аргументи болежка на околните си, надвиват. Тя става все по-отворена към препоръките на експертите. Следва и рекомендациите на диетолог, съгласно който храната би трябвало да е разнообразна, а всички артикули са потребни в умерени количества. „ Правих първите си крачки към това да хапвам храни, които преди ме плашеха – доверява Джесика. – И се пробвах да ги оставя в себе си. Не беше по никакъв начин елементарно. Първо, трябваше да накарам организма си да задържи най-малко един банкет на храна. Следващата крачка беше през целия ден, след това два, три… седмица…
Проблемът с хранителното разстройство непрекъснато ще се крие някъде в мен и част от мозъка ми постоянно ще би трябвало да се грижи за самата мен – споделя Джесика. – То е като при алкохолиците, няма изцяло излекувани.
Всъщност по време на рехабилитацията научих една максима: „ Генетиката зарежда револвера, а околната среда дърпа спусъка”. Трябва да се знае, че хранителното разстройство е психологично заболяване. Не че имаш виновност или си неприятен. Мисля, че бях предразположена към това, а желанието ми да стана суперспортист бе факторът, който дръпна спусъка и ме накара да се срина.”
Дигинс се бори с булимията години наред. За благополучие все по-рядко изпада в рецесия, може би един път на няколко месеца. Забелязва обаче, че става все по-бърза на ските, когато стартира да яде. Едва след 2012-а Джесика взима казуса в свои ръце и резултатите не закъсняват. Започва да влиза в точките за Световната купа, на няколко пъти попада в топ 10, а година по-късно става и международна шампионка във Вал ди Фиеме (в отборния спринт дружно с Кикан Рендел). И това е историческа първата купа за Съединени американски щати в ски бягането. На олимпиадата в ПьонгЧанг 2018 казусът към момента съществува. След като става пета в спринта на 10 км, пред публицисти Джесика споделя, че е безумно щастлива. Но демонът в нея й шепне: Можеше да вземеш и орден, в случай че бе провокирала гадене и повръщане… Дигинс е на кръстопът: да се поддаде ли на вътрешния глас или да се опълчи. А единствено след 6 дни я чака отборният спринт. „ Не, хранителното разстройство няма да ме направи по-бърза, а единствено ще ми аргументи болка”, отсича тя.
И съумява. На 21 февруари 2018- Джесика в дует още веднъж с Кикан Рендал стават шампионки, което е първо олимпийско злато за Съединени американски щати в дисциплината. „ Това бе най-трудната ми победа в живота – признава Дигинс. – Вече имах по-широк взор над протичащото се. А когато оня интуиция отново се обади в главата ми, към този момент можех да направя крачка обратно и да кажа: Не, не си прав!”
В. “Труд” Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ