Как преживях безплодието или защо нещата невинаги се случват както ги планираме
Научих, че нещата не се случват както ги планираме още на 13 години, когато родителите ми се разведоха и света ми се разпадна.
Разводът им и последвалият безпорядък, доста повлияха на способността ми да имам вяра в брака и в фамилията. Тогава се заклех, че в никакъв случай няма да се омъжа. Заклех се в никакъв случай да нямам деца. Вместо това си представях живота като поредност от пътувания, писане на университетски писания и създаване на кариера на академични учител. Вместо това се омъжих в един леден ноемврийски ден през 2001 година.
Тъй като бяхме над 30-годишни и аз и брачна половинка ми започнахме опити за основаване на семейство незабавно. Той искаше огромно семейство и макар, че до момента не си бях разрешавала да бленувам и аз започнах да желая едно, или даже две бебета.
Няколко от приятелките ми също се опитваха да забременеят; беше занимателно. Пиехме кафе дружно и си говорехме до безспир за бъдещите ни бебета- по какъв начин ще играят дружно, по какъв начин ще вървят на учебно заведение дружно, по какъв начин ще порастват дружно.
И по този начин от самосебе си вярата ми в фамилията и брака се върна.
Една по една приятелките ми забременяваха, до момента в който аз месец след месец не бях. Въпреки, че в никакъв случай не получих дефинитивна диагноза, персоналният ми доктор говореше за ниски равнища на прогестерон, или може би просто ленив яйчник, или два. Без значение, какъв бе действителният проблем, ясно бе, че нещо не е наред и не можех да забременея.
Thinkstock
Започнах пътуването си в света на лекуването на неплодородие с вяра и неспокойствие, вярвайки, че просто ни е нужна малко помощ. Бях сигурна, че до няколко месеца ще съм бременна. Колко наивна бях.
През първата ми година на лекуване на безплодието тялото ми се трансформира в чужд. Животът ми се състоеше от инжектиране на хормони, следене на овулационния цикъл и постоянно правене на секс.
През втората година от лекуването ми, животът ми загуби смисъл за мен. Започнах да заобикалям всичките си другари, изключително тези в детеродна възраст. Дори започнах да пазаря в супера посреднощ. И когато чуех мой другари да споделят, че някой забременял до момента в който си почивал на круиз след терапие за неплодородие, просто си представях по какъв начин юмрукът ми се стоварва върху лицето им.
Thinkstock
Гневът, завистта и мъка не бяха страсти, които бях привикнала да изпитвам, само че в този момент те ме бяха обзели напълно. Чувствах виновност, усещах се лакомец, само че нищо не можех да направя безплодието бе превзело живота ми.
Месец откакто посетих клиника за ин-витро оплождане, започнах да се запитвам къде съм сбъркала, с цел да се усещам по този начин, с цел да ми се случва това. Забременях след първият ин-витро опит. Искаше ми се да усещам наслада, само че всичко, което усещах бе боязън. Тревожността ми бе толкоз мощна, че се усещах безпомощна да я спра, въпреки, че си представях по какъв начин напрежението нахлува като отрова и залива матката ми. Суеверията около бременността ме бяха завладели до дъно, а това добавяше още стрес към напрегнатото ми всекидневие.
Пометнах след седем седмици, на 8-ми март. Спрях да поставям каквито и да било грижи за себе си. Почувствах се мъртва от вътрешната страна.
Thinkstock
Изпитанието, наречено неплодородие, аргументи големи вреди на брака ми (нещо неясно, за човек, който не е имал сходен проблем). Почувствах се изоставена от всички, в това число и от брачна половинка си. Той все да прекарва от ден на ден време с родителите си, говореше с тях по-често по телефона, в сравнение с преди, личеше, че те му оказват поддръжката, която аз не можех да му дам. Сега, разбирам, че той е страдал по собствен личен метод, само че тогава не ми хрумна, че и той се нуждае от поддръжката ми, колкото и аз от неговата. Толкова бях потънала в гнева си и в отчаянието си, че никой не схваща страданието ми, че изоставих брачна половинка си. Така, или другояче двамата с него бяхме непознати от много от дълго време. Аз към този момент не бях стройната, занимателна, нежна жена, за която той се бе оженил. Аз бях разрушен човек, който непрекъснато усещаше виновност, яд, завист и предпочитание за възмездие против някаква невидима мощ. Чувствах се толкоз отговорна, че му предизвиквам всичките тези проблеми, че просто не можеш да изляза от черупката си и да желая помощ.
Да предположим, че усещах, че нямам право на това, тъй като по някакъв несъизмерим метод имах вяра, че заслужавам това да ми случи. Поисках му бракоразвод, скоро след приключването на лекуването, тъй като не можех да си показва живот без деца, тъй като частично имах вяра, че съм жена с недостатък и тъй като не желаех да дам част от себе си на живот, който не желае част от мен. Искаше ми се да търча, да тичам, да се отдалеча на хиляди километри от този град. Мразех живота си и себе си.
Thinkstock
Отхвърлих всеки аспект на обичайния живот, който имах вяра, че е отхвърлил мен.
По подигравка на ориста забременях тъкмо година откакто сложих завършек на брака си. Но тази публикация не е за това по какъв начин това се случи ( и не не беше на криуз, и не от някогашния ми брачен партньор, а от мой сътрудник учител, в университета, в който започнах работа); тя е за това по какъв начин две десетилетия по-късно, след години прегледи, след сполучлива бременност, след познаване на насладата от това да си родител, тестването неплодородие, абортът и първият ми брак си остават едни от най-болезнените прекарвания в живота ми.
Преживях безплодието (в реалност много добре), само че това какво и доста други житейски рецесии не получиха цялостно излекуване. Все още усещам горест на моменти, когато чуя история за двойки, които са възнамерявали и осъществили бременността си по естествения метод и са се насладили на обичайния фамилен живот. И по в миналото се чудя, както би се случило, в случай че тъкмо тогава не бях безплодна.
Thinkstock
Лоши неща се случват на всеки, случиха се й на мен.
Преди няколко години инцидентно срещнах някогашния си брачен партньор и имах шанса да поговоря с него, 20 години след развода ни. От общи познати знаех, че няколко години след развода ни той се е оженил за жена, която намирах за прелестна и че има пет деца. Знаех, че съм помъдряла, тъй като искренно се радвах за него. Той бе построил живота, за който мечтаеше.
И тогава ми просветна - същото бях направила и аз.
Автор: Силви
Edna търси най-талантливите писатели измежду своите читатели! Изпращайте особено написани за нас текстове на [email protected], а утвърдените ще публикуваме в рубриката "Из edna@ ".
Разводът им и последвалият безпорядък, доста повлияха на способността ми да имам вяра в брака и в фамилията. Тогава се заклех, че в никакъв случай няма да се омъжа. Заклех се в никакъв случай да нямам деца. Вместо това си представях живота като поредност от пътувания, писане на университетски писания и създаване на кариера на академични учител. Вместо това се омъжих в един леден ноемврийски ден през 2001 година.
Тъй като бяхме над 30-годишни и аз и брачна половинка ми започнахме опити за основаване на семейство незабавно. Той искаше огромно семейство и макар, че до момента не си бях разрешавала да бленувам и аз започнах да желая едно, или даже две бебета.
Няколко от приятелките ми също се опитваха да забременеят; беше занимателно. Пиехме кафе дружно и си говорехме до безспир за бъдещите ни бебета- по какъв начин ще играят дружно, по какъв начин ще вървят на учебно заведение дружно, по какъв начин ще порастват дружно.
И по този начин от самосебе си вярата ми в фамилията и брака се върна.
Една по една приятелките ми забременяваха, до момента в който аз месец след месец не бях. Въпреки, че в никакъв случай не получих дефинитивна диагноза, персоналният ми доктор говореше за ниски равнища на прогестерон, или може би просто ленив яйчник, или два. Без значение, какъв бе действителният проблем, ясно бе, че нещо не е наред и не можех да забременея.
Thinkstock Започнах пътуването си в света на лекуването на неплодородие с вяра и неспокойствие, вярвайки, че просто ни е нужна малко помощ. Бях сигурна, че до няколко месеца ще съм бременна. Колко наивна бях.
През първата ми година на лекуване на безплодието тялото ми се трансформира в чужд. Животът ми се състоеше от инжектиране на хормони, следене на овулационния цикъл и постоянно правене на секс.
През втората година от лекуването ми, животът ми загуби смисъл за мен. Започнах да заобикалям всичките си другари, изключително тези в детеродна възраст. Дори започнах да пазаря в супера посреднощ. И когато чуех мой другари да споделят, че някой забременял до момента в който си почивал на круиз след терапие за неплодородие, просто си представях по какъв начин юмрукът ми се стоварва върху лицето им.
Thinkstock Гневът, завистта и мъка не бяха страсти, които бях привикнала да изпитвам, само че в този момент те ме бяха обзели напълно. Чувствах виновност, усещах се лакомец, само че нищо не можех да направя безплодието бе превзело живота ми.
Месец откакто посетих клиника за ин-витро оплождане, започнах да се запитвам къде съм сбъркала, с цел да се усещам по този начин, с цел да ми се случва това. Забременях след първият ин-витро опит. Искаше ми се да усещам наслада, само че всичко, което усещах бе боязън. Тревожността ми бе толкоз мощна, че се усещах безпомощна да я спра, въпреки, че си представях по какъв начин напрежението нахлува като отрова и залива матката ми. Суеверията около бременността ме бяха завладели до дъно, а това добавяше още стрес към напрегнатото ми всекидневие.
Пометнах след седем седмици, на 8-ми март. Спрях да поставям каквито и да било грижи за себе си. Почувствах се мъртва от вътрешната страна.
Thinkstock Изпитанието, наречено неплодородие, аргументи големи вреди на брака ми (нещо неясно, за човек, който не е имал сходен проблем). Почувствах се изоставена от всички, в това число и от брачна половинка си. Той все да прекарва от ден на ден време с родителите си, говореше с тях по-често по телефона, в сравнение с преди, личеше, че те му оказват поддръжката, която аз не можех да му дам. Сега, разбирам, че той е страдал по собствен личен метод, само че тогава не ми хрумна, че и той се нуждае от поддръжката ми, колкото и аз от неговата. Толкова бях потънала в гнева си и в отчаянието си, че никой не схваща страданието ми, че изоставих брачна половинка си. Така, или другояче двамата с него бяхме непознати от много от дълго време. Аз към този момент не бях стройната, занимателна, нежна жена, за която той се бе оженил. Аз бях разрушен човек, който непрекъснато усещаше виновност, яд, завист и предпочитание за възмездие против някаква невидима мощ. Чувствах се толкоз отговорна, че му предизвиквам всичките тези проблеми, че просто не можеш да изляза от черупката си и да желая помощ.
Да предположим, че усещах, че нямам право на това, тъй като по някакъв несъизмерим метод имах вяра, че заслужавам това да ми случи. Поисках му бракоразвод, скоро след приключването на лекуването, тъй като не можех да си показва живот без деца, тъй като частично имах вяра, че съм жена с недостатък и тъй като не желаех да дам част от себе си на живот, който не желае част от мен. Искаше ми се да търча, да тичам, да се отдалеча на хиляди километри от този град. Мразех живота си и себе си.
Thinkstock Отхвърлих всеки аспект на обичайния живот, който имах вяра, че е отхвърлил мен.
По подигравка на ориста забременях тъкмо година откакто сложих завършек на брака си. Но тази публикация не е за това по какъв начин това се случи ( и не не беше на криуз, и не от някогашния ми брачен партньор, а от мой сътрудник учител, в университета, в който започнах работа); тя е за това по какъв начин две десетилетия по-късно, след години прегледи, след сполучлива бременност, след познаване на насладата от това да си родител, тестването неплодородие, абортът и първият ми брак си остават едни от най-болезнените прекарвания в живота ми.
Преживях безплодието (в реалност много добре), само че това какво и доста други житейски рецесии не получиха цялостно излекуване. Все още усещам горест на моменти, когато чуя история за двойки, които са възнамерявали и осъществили бременността си по естествения метод и са се насладили на обичайния фамилен живот. И по в миналото се чудя, както би се случило, в случай че тъкмо тогава не бях безплодна.
Thinkstock Лоши неща се случват на всеки, случиха се й на мен.
Преди няколко години инцидентно срещнах някогашния си брачен партньор и имах шанса да поговоря с него, 20 години след развода ни. От общи познати знаех, че няколко години след развода ни той се е оженил за жена, която намирах за прелестна и че има пет деца. Знаех, че съм помъдряла, тъй като искренно се радвах за него. Той бе построил живота, за който мечтаеше.
И тогава ми просветна - същото бях направила и аз.
Автор: Силви
Edna търси най-талантливите писатели измежду своите читатели! Изпращайте особено написани за нас текстове на [email protected], а утвърдените ще публикуваме в рубриката "Из edna@ ".
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ