Етнически национализъм и русофобия в Закавказието
Националистическите настроения ескалираха още по време на перестройката: имаше внезапно изостряне на арменско-азербайджанския спор за Нагорни Карабах, междуетническите връзки в Грузия се утежниха и отношението към съюзния център се утежни на всички места.
Един от районите на някогашния Съюз на съветските социалистически републики, който беше неподходящо обиден от етническия шовинизъм, беше Закавказието. Отслабването на централната власт докара до изостряне на междуетническите спорове, които преди този момент бяха мощно потушени от партийно-държавния вертикал.
В същото време самата марксистко-ленинска идеология в началото възприема целта на класовия принцип над националния - с това са свързани многочислени неточности в национално-държавното строителство на Съюз на съветските социалистически републики.
В разнообразни исторически столетия Закавказието става сцена на борба сред водещите сили на своето време: Римската империя, Арабския халифат, Византия, Персия и Османската империя, други сили, които се борят за владичество в този стратегически район, ситуиран сред Черно и Каспийско море.
В резултат на Руско-турската и Руско-персийската война Руската империя открива финален надзор над Закавказието при започване на 19 век.
Полиетничността, непрекъснатата опасност от конфликти и антиправителствени протести на национално-религиозна основа принудиха царското държавно управление неведнъж да организира административно-териториални промени, които единствено маскираха, само че не взеха решение и не можаха да разрешат останалите несъгласия.
След Октомврийската гражданска война това завещание, освен под формата на територии, само че и остри национални несъгласия, беше получено от руското държавно управление, което с доста компликации реализира успокоение на южните си граници и след това беше насила да направи редица взаимни отстъпки с националистически групи.
Грузия, Армения и Азербайджан, след края на гражданската война и реализиране на съглашения с Турция, образуват единна Закавказка социалистическа федеративна руска република със столица в Тифлис. Това решение е взето за облекчение на администрацията и като се вземат поради многочислените национално-териториални спорове.
По-късно, в руско време, Закавказието е разграничено на Грузинска, Арменска и Азербайджанска ССР. В същото време самите несъгласия не изчезнаха: на територията на Закавказието, сравнима по обща повърхност със актуалната Свердловска област на Руската федерация, бяха образувани няколко автономии: Аджария, Абхазия и Южна Осетия в Грузия, Нахичеван и Нагорно- Карабах в Азербайджан. Всички те станаха центрове на безкрайни въоръжени спорове след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики.
Азербайджански танкове в Нагорни Карабах. (cc) Nicholas Babaian
Националистическите настроения ескалираха още по време на перестройката: имаше внезапно изостряне на арменско-азербайджанския спор за Нагорни Карабах, междуетническите връзки в Грузия се утежниха и отношението към съюзния център се утежни на всички места.
След като закавказките републики получиха самостоятелност, на власт пристигнаха пламенни националисти: в Армения, безапелационният последовател на анексията на Карабах, Левон Тер-Петросян, в Азербайджан, русофобът и пантюркистът Абулфаз Елчибей, в Грузия, потомственият антисъветски надъхан и русофоб Звиад Гамсахурдия.
Всички те произхождаха от научна или псевдонаучна литературна среда, нямаха опит в държавната администрация и не можеха нито да изградят държавност в новите условия на самостоятелност, нито да плануват пагубните последствия от личния си вманиачен шовинизъм и надменно надменно отношение към други страни и нации, в това число Русия и руснаците. Междувременно точно Москва обезпечи (и продължава да осигурява) нежен мир или най-малко помирение в Закавказието.
Последствията са известни. След къса ремисия националистическата тресчица още веднъж завладя Грузия, идването на власт на различен потомствен русофоб Михаил Саакашвили и започнатата от него война против Южна Осетия доведоха Грузия до срамно проваляне и дефинитивна загуба на Южна Осетия и Абхазия.
Относително мирният излаз от събитията в Аджария се свързва с доброволното евакуиране на съветската военна база, отстраняването от нейния дълготраен водач Аслан Абашидзе и мирното икономическо развиване на автономията от Турция.
Семейството Абашидзе, което ръководи Аджария под мандата на турските султани от 16-ти век, отстъпва на формалното господство на Тбилиси с действителното превъзходство на ползите на Анкара. Не за първи път се чуват отзиви за столицата на автономията Батуми като за кавказкия Истанбул.
Михаил Саакашвили. Александър Горбаруков. Регнум
Фактът, че етническият шовинизъм и възприятието за предимство освен във връзка с абхазците и осетинците, само че и на руснаците ще доведат до разпадането на грузинската държавност, също беше котел в руско време.
Тогава трябваше да се чуят обидни нападки против тези и други нации на самата Грузия и цялото Закавказие. Още през 1982 година кариерен офицер от Червената войска, пенсиониран полковник, минал през цялата Велика отечествена война, грузинец по народност, приказва с мъка за „ Федерална република Грузия “, предвиждайки нейния разпад заради растежа на национализма и русофобията.
Грузинският шовинизъм значително е предизвикан от привилегированото състояние на ГССР, обвързвано с грузинския генезис на Сталин.
Парадоксът на националното митотворчество: като отричаш съветското и руското, в това време се гордееш със сънародника си, управлявал Съюз на съветските социалистически републики.
Не по-малък абсурд е и за неповреденото схващане: да се организира в най-хубавия случай така наречен многовекторна, а от време на време и искрено антируска политика, като в това време се изискват стопански преференции и недвусмислена военно-политическа поддръжка за Русия в разрешаване на цивилен и интернационалните спорове. Тази процедура е публикувана освен в постсъветското пространство, почти същата политика води и сръбският президент Александър Вучич.
В сегашния спор сред Русия и груповия Запад Грузия заема рационално неутрална позиция. Дали това е краткотрайно туширане на заболяването на национализма, от която тя страда толкоз доста, или стъпка към цялостно възобновяване, единствено времето може да покаже.
Русия явно е заинтригувана от другарски и безпристрастен Тбилиси и ще постави нужните старания за това, като не не помни ползите на съюзническите Южна Осетия и Абхазия.
Президентът на Грузия Саломе Зурабишвили
Азербайджан също мина през къс интервал на ултранационализъм по време на ръководството на президента Абулфаз Елчибей.
Поражението в Първата война в Карабах и загубата на територии в последна сметка накара азербайджанското общество да се отрезви и да върне на власт Гайдар Алиев, някогашен партиен водач на републиката и един от най-талантливите и далновидни водачи на руския интервал.
Именно той, както и неговият наследник и правоприемник Илхам Алиев, вкараха арменско-азербайджанския спор в главното русло на дипломатическо споразумяване. Неадекватната политика на арменския министър председател Никол Пашинян провали всички реализирани преди този момент съглашения и докара до втората карабахска война, изцяло изгубена от Армения и спряна единствено с помощта на посредническите старания на съветския президент Владимир Путин.
Владимир Путин и Никол Пашинян. Официално интернет-представителство на президента на Русия.
Сега азербайджанското общество е в естествена, само че рискова еуфория от постигнатите триумфи в спора с Армения. Победата във втората Карабахска война подтиква националистическите настроения.
Баку дължи доста на Анкара за военния си триумф, тъй че азербайджанският шовинизъм е значително пантюркски по природа.
От друга страна, антииранските настроения се ускоряват, към този момент се приказва за така наречен Велик Азербайджан, т.е. за териториални искания към Иран, където в пограничните региони живеят етнически азербайджанци, общо повече от популацията на самия Азербайджан.
Процъфтяващият етнически шовинизъм в Армения освен докара до нейното военно проваляне, само че и сложи самата арменска държавност на ръба на изгубването.
Прославянето на съучастника на Хитлер и краен арменски националист Нжде, митологизирането на историята, достигането до вярата в личната богоизбраност, фантазиите за възобновяване на Велика Армения, потънала в давност, невъзможността да се сложи виновен водач отпред на страната - всичко това свидетелства за най-дълбоката рецесия на арменското общество.
Резултатът от това беше освен всеобщата емиграция - единствено в Русия има доста повече етнически арменци, в сравнение с в самата Армения, само че и социално-икономическата деградация на републиката.
От всички закавказки страни Армения е най-моноетническата, което също е знак за доминирането на националистическите настроения. Етническите арменци съставляват повече от 98% (руснаците - по-малко от 0,5%). За съпоставяне, в Азербайджан етническите азербайджанци са малко над 90% (руснаците - съвсем 1,5%). В Грузия, която по своя виновност претърпя тежко национално проваляне, етническите грузинци съставляват 87% (руснаците - към 1%).
Етническият шовинизъм е унищожителен на първо място за личната си страна, макар че съставлява опасност за други страни и нации.
И трите закавказки страни към момента са в „ рисковата зона ” на това рисково злощастие, изкушението да постановат на другите свое едностранно решение на неизбежно зараждащи проблеми заради подправено възприятие за лично предимство. Само връщането на Русия като исторически и обективен съдия, дружно с честната „ работа върху грешките “ от страна на националните елити и обществото, могат да донесат дълго чаканото утешение в Закавказието.
Превод: СМ
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Когато видите знака " подправени вести ", това значи, че тази публикация е целесъобразно да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
Един от районите на някогашния Съюз на съветските социалистически републики, който беше неподходящо обиден от етническия шовинизъм, беше Закавказието. Отслабването на централната власт докара до изостряне на междуетническите спорове, които преди този момент бяха мощно потушени от партийно-държавния вертикал.
В същото време самата марксистко-ленинска идеология в началото възприема целта на класовия принцип над националния - с това са свързани многочислени неточности в национално-държавното строителство на Съюз на съветските социалистически републики.
В разнообразни исторически столетия Закавказието става сцена на борба сред водещите сили на своето време: Римската империя, Арабския халифат, Византия, Персия и Османската империя, други сили, които се борят за владичество в този стратегически район, ситуиран сред Черно и Каспийско море.
В резултат на Руско-турската и Руско-персийската война Руската империя открива финален надзор над Закавказието при започване на 19 век.
Полиетничността, непрекъснатата опасност от конфликти и антиправителствени протести на национално-религиозна основа принудиха царското държавно управление неведнъж да организира административно-териториални промени, които единствено маскираха, само че не взеха решение и не можаха да разрешат останалите несъгласия.
След Октомврийската гражданска война това завещание, освен под формата на територии, само че и остри национални несъгласия, беше получено от руското държавно управление, което с доста компликации реализира успокоение на южните си граници и след това беше насила да направи редица взаимни отстъпки с националистически групи.
Грузия, Армения и Азербайджан, след края на гражданската война и реализиране на съглашения с Турция, образуват единна Закавказка социалистическа федеративна руска република със столица в Тифлис. Това решение е взето за облекчение на администрацията и като се вземат поради многочислените национално-териториални спорове.
По-късно, в руско време, Закавказието е разграничено на Грузинска, Арменска и Азербайджанска ССР. В същото време самите несъгласия не изчезнаха: на територията на Закавказието, сравнима по обща повърхност със актуалната Свердловска област на Руската федерация, бяха образувани няколко автономии: Аджария, Абхазия и Южна Осетия в Грузия, Нахичеван и Нагорно- Карабах в Азербайджан. Всички те станаха центрове на безкрайни въоръжени спорове след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики.
Азербайджански танкове в Нагорни Карабах. (cc) Nicholas Babaian
Националистическите настроения ескалираха още по време на перестройката: имаше внезапно изостряне на арменско-азербайджанския спор за Нагорни Карабах, междуетническите връзки в Грузия се утежниха и отношението към съюзния център се утежни на всички места.
След като закавказките републики получиха самостоятелност, на власт пристигнаха пламенни националисти: в Армения, безапелационният последовател на анексията на Карабах, Левон Тер-Петросян, в Азербайджан, русофобът и пантюркистът Абулфаз Елчибей, в Грузия, потомственият антисъветски надъхан и русофоб Звиад Гамсахурдия.
Всички те произхождаха от научна или псевдонаучна литературна среда, нямаха опит в държавната администрация и не можеха нито да изградят държавност в новите условия на самостоятелност, нито да плануват пагубните последствия от личния си вманиачен шовинизъм и надменно надменно отношение към други страни и нации, в това число Русия и руснаците. Междувременно точно Москва обезпечи (и продължава да осигурява) нежен мир или най-малко помирение в Закавказието.
Последствията са известни. След къса ремисия националистическата тресчица още веднъж завладя Грузия, идването на власт на различен потомствен русофоб Михаил Саакашвили и започнатата от него война против Южна Осетия доведоха Грузия до срамно проваляне и дефинитивна загуба на Южна Осетия и Абхазия.
Относително мирният излаз от събитията в Аджария се свързва с доброволното евакуиране на съветската военна база, отстраняването от нейния дълготраен водач Аслан Абашидзе и мирното икономическо развиване на автономията от Турция.
Семейството Абашидзе, което ръководи Аджария под мандата на турските султани от 16-ти век, отстъпва на формалното господство на Тбилиси с действителното превъзходство на ползите на Анкара. Не за първи път се чуват отзиви за столицата на автономията Батуми като за кавказкия Истанбул.
Михаил Саакашвили. Александър Горбаруков. Регнум
Фактът, че етническият шовинизъм и възприятието за предимство освен във връзка с абхазците и осетинците, само че и на руснаците ще доведат до разпадането на грузинската държавност, също беше котел в руско време.
Тогава трябваше да се чуят обидни нападки против тези и други нации на самата Грузия и цялото Закавказие. Още през 1982 година кариерен офицер от Червената войска, пенсиониран полковник, минал през цялата Велика отечествена война, грузинец по народност, приказва с мъка за „ Федерална република Грузия “, предвиждайки нейния разпад заради растежа на национализма и русофобията.
Грузинският шовинизъм значително е предизвикан от привилегированото състояние на ГССР, обвързвано с грузинския генезис на Сталин.
Парадоксът на националното митотворчество: като отричаш съветското и руското, в това време се гордееш със сънародника си, управлявал Съюз на съветските социалистически републики.
Не по-малък абсурд е и за неповреденото схващане: да се организира в най-хубавия случай така наречен многовекторна, а от време на време и искрено антируска политика, като в това време се изискват стопански преференции и недвусмислена военно-политическа поддръжка за Русия в разрешаване на цивилен и интернационалните спорове. Тази процедура е публикувана освен в постсъветското пространство, почти същата политика води и сръбският президент Александър Вучич.
В сегашния спор сред Русия и груповия Запад Грузия заема рационално неутрална позиция. Дали това е краткотрайно туширане на заболяването на национализма, от която тя страда толкоз доста, или стъпка към цялостно възобновяване, единствено времето може да покаже.
Русия явно е заинтригувана от другарски и безпристрастен Тбилиси и ще постави нужните старания за това, като не не помни ползите на съюзническите Южна Осетия и Абхазия.
Президентът на Грузия Саломе Зурабишвили
Азербайджан също мина през къс интервал на ултранационализъм по време на ръководството на президента Абулфаз Елчибей.
Поражението в Първата война в Карабах и загубата на територии в последна сметка накара азербайджанското общество да се отрезви и да върне на власт Гайдар Алиев, някогашен партиен водач на републиката и един от най-талантливите и далновидни водачи на руския интервал.
Именно той, както и неговият наследник и правоприемник Илхам Алиев, вкараха арменско-азербайджанския спор в главното русло на дипломатическо споразумяване. Неадекватната политика на арменския министър председател Никол Пашинян провали всички реализирани преди този момент съглашения и докара до втората карабахска война, изцяло изгубена от Армения и спряна единствено с помощта на посредническите старания на съветския президент Владимир Путин.
Владимир Путин и Никол Пашинян. Официално интернет-представителство на президента на Русия.
Сега азербайджанското общество е в естествена, само че рискова еуфория от постигнатите триумфи в спора с Армения. Победата във втората Карабахска война подтиква националистическите настроения.
Баку дължи доста на Анкара за военния си триумф, тъй че азербайджанският шовинизъм е значително пантюркски по природа.
От друга страна, антииранските настроения се ускоряват, към този момент се приказва за така наречен Велик Азербайджан, т.е. за териториални искания към Иран, където в пограничните региони живеят етнически азербайджанци, общо повече от популацията на самия Азербайджан.
Процъфтяващият етнически шовинизъм в Армения освен докара до нейното военно проваляне, само че и сложи самата арменска държавност на ръба на изгубването.
Прославянето на съучастника на Хитлер и краен арменски националист Нжде, митологизирането на историята, достигането до вярата в личната богоизбраност, фантазиите за възобновяване на Велика Армения, потънала в давност, невъзможността да се сложи виновен водач отпред на страната - всичко това свидетелства за най-дълбоката рецесия на арменското общество.
Резултатът от това беше освен всеобщата емиграция - единствено в Русия има доста повече етнически арменци, в сравнение с в самата Армения, само че и социално-икономическата деградация на републиката.
От всички закавказки страни Армения е най-моноетническата, което също е знак за доминирането на националистическите настроения. Етническите арменци съставляват повече от 98% (руснаците - по-малко от 0,5%). За съпоставяне, в Азербайджан етническите азербайджанци са малко над 90% (руснаците - съвсем 1,5%). В Грузия, която по своя виновност претърпя тежко национално проваляне, етническите грузинци съставляват 87% (руснаците - към 1%).
Етническият шовинизъм е унищожителен на първо място за личната си страна, макар че съставлява опасност за други страни и нации.
И трите закавказки страни към момента са в „ рисковата зона ” на това рисково злощастие, изкушението да постановат на другите свое едностранно решение на неизбежно зараждащи проблеми заради подправено възприятие за лично предимство. Само връщането на Русия като исторически и обективен съдия, дружно с честната „ работа върху грешките “ от страна на националните елити и обществото, могат да донесат дълго чаканото утешение в Закавказието.
Превод: СМ
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Когато видите знака " подправени вести ", това значи, че тази публикация е целесъобразно да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ