Наскоро в едно свое интервю Аристович, сегашният опонент на Зеленски,

Наскоро в едно свое изявление Аристович, сегашният конкурент на Зеленски, отговаряйки на въпросите свързани с украинския спор, ненадейно се спря и стартира да разсъждава, не що е „ обединението на искащите “, а за какво тъкмо по този начин е наречена. Той напълно вярно се насочи към безсмислието на това фразеология, а като политик удачно го назова израз на политическа импотентност. Той обаче не е лингвист и по тази причина не съумя да си отговори на въпроса, какво в действителност се съдържа в това фразеология. За да резервира лекия звук на изявлението, той допусна, че е изцяло допустимо някой да си е направил смешка като го е предложил на въодушевените избраници на Европейски Съюз.

Ако познаваше българския фолклор, Аристович щеше да има на разположение това, което народът ни е споделил за такива евроаслани – едно е да искаш /чети го „ желаеш “/, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш. Така че на смешка или на истина, изхождайки от посланието на поговорката тази „ коалиция “ напълно разумно може да бъде посочена „ на искащите “. Тоест, на хора, на които им се желае да си пожелаят нещо, само че, първо, не са напълно на ясно, какво тъкмо желаят или са в положение да пожелаят, и по тази причина са се хванали като удавници за тази дума единствено и единствено с цел да поддържат изпосталялото си добро име. Второ, с дейностите си до момента участниците във въпросната коалиция самостоятелно и групово демонстрираха, че се занимават единствено със словесни еквилибристики, търсейки междината сред личните си брюкселски схващания и това което идва с вятъра на измененията откъм Вашингтон. Както се вижда обаче, всичкото не излиза отвън рамките на словото, а действието, колкото и то да е привидно рисково, нападателно и безалтернативно, постоянно се оставя някъде зад кадър. Трето, най-важната отличителна характерност на обединението, е че тя е обединила водачи, които с присъединяване си в нея жънат непрестанно единствено негативи в личните си страни. Доживяхме бундесверът да излезе с публична декларация против Мерц и Писториус в поддръжка на позицията на Алтернатива за Германия против войната и в нея да съобщи своето противоречие с проектите за развиване му и въвеждането на наборна работа. Във Франция още веднъж се е разгоряла жаравата от неотдавнашните събития по време на правосъдното гонене на Льо Пен и нещата стигнаха до там, че сега се разисква избор на съмнение против държавното управление на Макрон. Само че този избор на съмнение е надалеч по-различен от наниза от такива вотове, които ни предлага хилавата съпротива в нашия парламент. Мелони намерено стартира по безапелационен метод да декларира несъгласието си със заявките на своите сътрудници. Без да се преценява с никого, италианката изрично стои зад позицията на Тръмп, колкото и тя да е лъкатушещо променлива. Британците също позатихнаха като участници в проповедите за война. Явно мисълта, че могат да си объркат връзките със Съединени американски щати за тях се оказа доста по-важна в сравнение с каквито и да са евроазиатски проблеми.

А може би да има и друго пояснение, що се отнася до претекстовете за основаване на тази „ коалиция “. Защо да не предположим, че името й е измъдрено с мисълта, че по този метод никой от участниците няма да се ангажира с осъществяването на желанието. Желаят си хората за положителното на Европа, а в случай че си останат с желанието единствено, никой няма да им търси сметка. Каквото и да се каже, отговорът им е подготвен – ние желаехме, но… и по този начин нататък.

От друга страна видяно, нещата малко погрешно наподобяват. Какво значи, че единствено осем страни са искащи, като понякога още няколко тангентно се прилепват към тях. А другите – те не са ли искащи? Или може би те са от групата на нежелаещите. И отново стигаме до въпроса кой какво желае. Това че Фицо в лицето на Зеленски сподели, че всеки е задължен да пази суверенните ползи на народа си, прави ли го искащ. Може би пък словаците тъкмо подобен искащ да желаят, който желае да им е добре. Да речем, че Фицо е от непослушните. Тогава испанецът, холандецът, че и полякът, които понякога измърморват някакво си свое предпочитание, за което не ги канят в обединението постоянно, те към кои да ги отнесем? Истината е, че самият Европейски съюз след многото приказки към момента не знае, какво тъкмо желае, тъй като към този момент от дълго време не е обединяване на обединени народи, а някакво безтелесно, разнокрако формирование.

Както и да го върти човек, „ обединението на искащите “, в случай че не друго, сподели и на най верноподаническия, проатлантически европеец, че Европейският съю