Защо загубата на куче може да бъде по-болезнена от тази на роднина или приятел
Наскоро със брачната половинка ми преживяхме едно много съкрушително събитие – евтаназията на обичаното ни куче Мърфи. Помня, че я погледнах в очите в миговете, преди да поеме последния си мирис – това бе взор, който представляваше една блага комбинация от комплициране и уверението, че всичко е наред, защото и двамата сме до нея в този миг.
Когато хората, които в никакъв случай не са имали куче, виждат по какъв начин техни другари скърбят за гибелта на домашния си любим, те евентуално си мислят, че реакцията им е прекомерна - в края на краищата, това е „ просто куче “.
Тези обаче, които са обичали куче, знаят истината – вашият домакински любим в никакъв случай не е „ просто куче “.
Много пъти мои другари ми признават отговорно, че са тъгували повече за загубата на куче, в сравнение с за другари или родственици. Изследване потвърждава, че за множеството хора загубата на куче е сравнима в съвсем всяко едно отношение с тази на обичан човек. За страдание, в културните ни обичаи не откриваме нищо – нито скръбни ритуали, нито некролози в локалния вестник, нито религиозни служби – което да ни помогне да преодолеем загубата на домакински любим. Това от своя страна може да ни засрами и да ни попречи да изразим прекомерно видно тъгата си по загубата на нашите умряли кучета.
Може би в случай че хората осъзнаят какъв брой мощна и интензивна е в реалност връзката сред хората и техните кучета, сходна тъга ще бъде по-общоприета. Това би помогнало доста на притежателите на кучета да интегрират гибелта в живота си и да продължат напред.
Междувидова връзка като никоя друга
Какво тъкмо имат кучетата, което кара хората да образуват толкоз тесни връзки с тях?
Като за начало, през последните 10 000 години кучетата е трябвало да се приспособяват към живота с хора. И те вършат това извънредно добре – това са единствените животни, които еволюират с концепцията да бъдат наш сателит и другар. Антропологът Брайън Хар основава „ Хипотезата за опитомяване “, с цел да изясни по какъв начин кучетата се трансформират от сиви вълци – техните предшественици – в обществените животни, с които през днешния ден си взаимодействаме съвсем по същия метод, по който и с други хора.
Вероятно една от аргументите взаимоотношенията ни с кучетата да ни носят по-голямо задоволство, в сравнение с тези с хората, е, че кучетата ни подаряват една безусловна, безкритична позитивна противоположна връзка. (Както гласи остарялата сентенция – „ Дано да се трансформира в индивида, за който кучето ми към този момент ме смята. “)
Това не е инцидентно. Поколения наред кучетата са отглеждани селективно по подобен метод, че да обръщат внимание на хората, а ЯМР сканиране демонстрира, че мозъците на кучетата откликват на похвалите на своите притежатели тъкмо толкоз мощно, колкото и на храна (при някои похвалите даже са още по-ефективен тласък от храната). Кучетата разпознават хората и могат да се научат да интерпретират прочувствените им положения единствено по изражението на лицето. Научните проучвания демонстрират също по този начин, че кучетата могат да схванат човешките планове, да се опитат да оказват помощ на притежателите си и даже да заобикалят тези, които не си сътрудничат със стопаните им или не се отнасят добре към тях.
Не е изненадващо, че хората откликват позитивно на сходна безкористна любов, поддръжка и преданост. Дори единствено един взор към кучетата е задоволителен, с цел да накара хората да се ухилен. Средностатистически стопаните на тези животинки се отличават с по-високо равнище на богатство и са по-щастливи спрямо тези, които имат котки или въобще нямат домашни любимци.
Досущ като член на фамилията
Нашата мощна обвързаност към кучето бе разкрита напълно внимателно в скорошно проучване, отдадено на случаите, в които извикваме някого с неправилното име. Например когато родителите извикат едно от децата си с името на тяхното братче или сестриче. Оказва се, че имената на кучета в семейството също се бъркват с тези на членовете на фамилията. Това значи, че името на кучето се „ изважда “ от същия когнитивен басейн, в който се намират и останалите членове на фамилията. (Интересното е, че при котешките имена това се случва рядко.)
Нищо чудно, че стопаните страдат толкоз доста по умрелите си кучета.
Психологът Джули Акселрод показва, че загубата на куче е толкоз мъчителна, тъй като притежателите не губят просто своя домакински любим. Тази загуба може да включва в себе си източник на безусловна обич, главен сателит, който обезпечава сигурност и комфорт, и евентуално даже протеже, отглеждано като лично дете.
Загубата на куче може да наруши всекидневието на стопаните доста по-сериозно, в сравнение с загубата на множеството другари и родственици. За стопаните техните ежедневни графици – даже проектите им за почивка – могат да се въртят към потребностите на домашните им любимци. Промените в метода на живот и рутините са едни от главните източници на стрес.
Според проучване доста опечалени притежатели на домашни любимци разпознават по простъпка многозначни гледки и звуци като придвижвания, тежки дишания или скимтения на умрелия си любим. Това се случва нормално скоро след гибелта му, изключително измежду притежателите, които са имали доста дълбока връзка с четириногите си другари.
Въпреки че гибелта на кучето е извънредно нещо, стопаните са привикнали дотам с неговото успокояващо наличие, с което не ги осъжда, че рано или късно те постоянно си взимат ново.
И по този начин, да – моето куче ми липсва. Сигурен съм обаче, че през идните години ще се подложа още веднъж на това тестване.
Автор: Франк Т. Макандрю, професор по логика на психиката (Frank T. McAndrew, Cornelia H. Dudley Professor of Psychology), Нокс колидж (Knox College).
Тази публикация е препубликувана от The Conversation под лиценза Creative Commons и преведена от Obekti.bg с общителното единодушие на нейния създател. Прочетете оригиналната публикация тук.
