Нашият народ ни е завещал едно огромно богатство - мартеницата.

Нашият народ ни е завещал едно голямо благосъстояние - мартеницата. Това е чисто българска традиция, основана като израз на обичта на индивида към природата, живота и труда. Първи март е празник, предстоящ с огромна наслада и неспокойствие. На този ден дребни и огромни се кичат с мартеници – знак на идната пролет, и си разменят пожелания за здраве, дългоденствие и благополучие. Мартеницата сама по себе си е отлична пролетна декорация – изразителен знак, кондензиран с надълбоко национално наличие и значение. Накичването с мартеници е остарял, изпълнен с наслада и вяра наш бит. Като предвестител на пролетта, той е запазил през вековете своята жизнеспособност и хубост, с цел да доближи до наши дни и пребъде за безконечни времена.

Легенда споделя, че при провъзгласяването на Исперих (Аспарух) за кан на славянобългарите той получил на първа пролет като привет една китка, завързана с бял и червен конец, изпратена от сестра му по лястовица от бащините Кубратови покои. Исперих се зарадвал доста и я завързал на гърдите си. След което издал заповед до целия си народ всеки да върже китка с бял и червен конец – на ръка, на глава, на дърво, на врата... Това се случило на първи март и по тази причина от този момент до момента този знак се назовава мартеница. Така кан Исперих пръв вкарва пролетния привет за доброжелание в символ на хубави другарски усеща. И по тази причина той се среща единствено у нас.

Според друго поверие, в миналото Марта живяла със своите двама братя надалеч в планината. И двамата носили името Сечко, единствено че единият наричали Малък, а другия – Голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихнела ли се Марта, погалва гадинки и тревички и стопляла простора с богатата си усмивка. Блестяло като злато слънцето и радостно прелитали птичките. Веднъж една млада пъргава невяста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънце огряло, птички се обаждали, та тревица стоката да попасе.

„ Не извеждай, младоженка, ваклушките на паша! Рано е. Скоро Сечко си отиде “ – думал остарелият й свекър.

Той бил претърпял доста и се опитал умно да поучи младата булка. По слънцето познавал старецът по кое време ветрове ще завеят, по месеца разбирал по кое време дъжд ще захване, по кое време град ще бие, по кое време зла зима ще вилнее.

„ Кърпикожусите цъфтят в този момент, снахо. Това е цвете лъжливо, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй “ – направлявал я старецът.

„ Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на дами не може да направи “ – отвърнала невястата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.

Дочула Марта тези думи и тежка тъга я хванала. Нищо че е жена – и тя можела да покори слънцето като братята си, и тя има мощ стихии и хали да посее, и тя знае по кое време безоблачен берекет да прати. Какво от това, че жена й думат! Не минало доста и тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове задухали безмилостно набъбналата гора, мразовит сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замръзнали птиците, спрели ручаите. Младата овчарка по този начин и не се върнала към този момент. Тя останала вкаменена дружно с овцете си горе в планината. Интересни са обичаите, които в предишното у нас свързвали с месец март и с националната мартеница. Според тогавашните поверия мартеници са се окачвали на агнета и телета, на кончета и ярета, родени през този интервал с благопожелание да са пъргави и здрави, да се множи стоката, да носи удача на своя собственик.

За мартеницата хората вярвали, че силата й пропъжда бурите и открива пътя на слънцето, събуждайки всичко живо. Затова на 1 март рано сутринта преди изгрева на слънцето българите от едно време простирали пред домовете червени престилки, пояси, прежди или черги като знак за здраве, наслада и добра удача в фамилията. Връзването на мартеницата носело благословията на стопанката: „ Да има здраве по хората и добитъка, да бягат змии и гущери от хората, да има удача и рогат добитък “.

Според националния бит, бели и червени конци са връзвали на ръцете и на шията на децата, на косите и плитките на дребните девойки – все с вяра да има здраве. Мартениците са се носели до тогава, до момента в който се види първата пролетна птица – лястовица, щъркел, жерав, кукувица, или до момента в който се срещне първото цъфнало овощно дръвче. На доста места, съгласно локалните обичаи, свалената мартеница окачвали на цъфнало плодно дръвче, поставяли я под камък в градината или ливадата, хвърляли я в реката.

Интересни били националните гадания, правени при осъществяването на този обред. Поставяли бяло-червените декорации под камък и след 10 дни той се надигал, с цел да се види какво има под него. Ако са се настанили мравки – ще е богата годината, в случай че пък има по-едри инсекти – сполуката щяла да е при кравите и по-едрия добитък, в случай че няма нищо – годината ще е празна.

Други захвърляли мартениците на цъфнала слива, ябълка или трендафил, та да са червени, хубави и здрави. Трети ги пускали в реката, та по вода да им върви и всичко неприятно да изтече. Първите мартеници, предопределени за окачване на хората и добитъка, са били единствено от извит бял и червен конец, без прибавки към него. Червеният цвят на вълната народът свързвал с даровете от баба Марта, с цел да е здрава и усмихната и самата тя. Това било средство за предотвратяване от заболявания – наричало се мартеницата да носи единствено здраве, мощ и доброта на хората. А на овощните дръвчета я закачали да не хващат слана, да не ги излъже Марта, да не червясат, а да връзват и раждат плод. Бялата прежда на мартеницата пък символизирала дълъг живот.

Изработването на този неповторим български пролетен знак се предавало от потомство на потомство, като стремежът бил да се опази изкуството на народа и да се отрази наследственото му благосъстояние. Сега мартеницата е придобила ново значение. Тя се изпраща като пролетен привет с благопожелание за радостни усеща до всички близки и познати в цялата страна, а също по този начин и отвън рамките на родината ни – като един сърдечен пролетен привет от България.

Инфо: www.desant.net