Аромат на морска пяна
Нашето Черно море е полузатворено за разлика от останалите морета. Подхранва се от реките Днепър, Дунав, Днестър, Кубан, Рион, Камчия, Велека, Резовска и други, и заради тази причина е по – едва солено. Основните жители на Черно море са микроорганизми. Неговата повърхност е 423 000 кв.км., а оптималната му дълбочина е 2212 м. Много и разнообразни са версиите за произхода на наименованието му. Някъде се споделя, че името му идва от доста починалите при стихия моряци и потопени кораби, съгласно науката пък, това се дължи на неоцелелите сладководни организми в солените води на морето, които се отсрочват на дъното и се натрупва биомаса от микроорганизми, където се образува сероводородът. Каквито и да са аргументите обаче, морето има особена притегателна мощ, за всеки зърнал го.
Ще ти опиша за морето. Колко доста значи то. Колко е безмълвно, а в действителност може да разказвай безспир.
Спускайки се по алеята надолу, солен мирис те обгръща. Движещите се хора около теб към момента не разрешават да се долови шумът на вълните, само че пък на метри пред погледа ти, към този момент се ширва дълга блещукаща синева. Глъчката на няколко радостни деца към този момент ясно се разграничава, а чайки пригласят от въздуха на разливащите се талази в пясъка. Слънцето се оглежда в морето и разпилява златните си снопове във вълните, които ги носят към брега. Посягаш да си вземеш с ръка, само че морето като че ли си прави смешка и още веднъж ги завлича във вътрешността. Разходката по брега постоянно е изпълнена със смисъл, без значение дали си пристигнал при морето сърдит, благополучен, в компания или просто да си поседиш и да го слушаш. И какъв брой неуморно прави всичките си придвижвания. Отново и още веднъж. Взираш се в хоризонта и като че ли напълно малко е нужно и си на отсрещния бряг. Понякога е забавно, какво ли е от другата страна на морето? Какъв ли е брегът му, пясъка, хубав ли е градът там? Стоиш на брега, тъкмо там където вълните галят стъпалата ти и леко потръпваш от мократа студ. Обзема те ентусиазъм да се хвърлиш, ей по този начин, с облеклата даже, и да загребеш с шепи от морската вода.
Морето не ти ли припомня на теб? Веднъж е бурно, блъска пенливите си талази с гняв и мощ, разбърква песачливото дъно, по този начин, че нищичко не се вижда, изхвърля камъчета по брега и повлича други назад. Друг път е безшумно и смирено, едвам осезаем е животът му, умерено и като че ли нехаещо за нищо. Водите му са равни като огледало, в което може да видиш облика си, а дъното е толкоз ясно и чисто, че даже може да преброиш песачинките под краката си- жълти, бели, черни всевъзможни. Все едно си прогледнал в душата си, такава каквато е. Има дни, в които морето се буди умерено, небето като че ли е легнало в него като в люлка и се люлее на всичките му страни. За миг обаче водите му получават комплициране, ту се издига и завихря, ту се усмирява и като че ли нищо не се е случило преди момент. На места морето има неравности, от време на време се завихрят дребни водовъртежи, в които е добре да внимаваш да не попаднеш. И въпреки всичко, нищо на света не е идеално, даже и морето при, което идваш с цел да се намериш или изгубиш напълно. Колко кораби са „ разкъсвали “ вълните му и са го напускали в разнообразни направления и какъв брой са се завръщали, и се завръщат с цел да му опишат за далечни земи и други морета. Сега то споделя на теб. Послушай го, може да намериш своето море някъде в разказите му, там където се чувстваш добре, да се качиш на транспортен съд с платна и да плаваш без посока и компас.
Вярно ли е, че когато гледаш залеза ти става тъжно, като че ли се разделяш с обичано създание, все едно се сбогуваш за последно с нещо, с някой, който даже и ти не познаваш и не знаеш кой е?
Знаеш ли, морето е красиво даже и през зимата, когато водите му са смразяващо сини. Тогава то е толкоз чисто, че усещаш като че ли въздуха към себе си безплоден. Наоколо е безшумно, няма хора и в този момент фактически можеш да побереш в погледа си цялата реалност на хубостта му.
Когато си тръгваш, не тъгувай, то е толкоз голямо, че единствено се е отказало да се реалокира, и постоянно неуморно прави придвижванията си, още веднъж и още веднъж, впери взор в хоризонта и още веднъж си тук.
Ще ти опиша за морето. Колко доста значи то. Колко е безмълвно, а в действителност може да разказвай безспир.
Спускайки се по алеята надолу, солен мирис те обгръща. Движещите се хора около теб към момента не разрешават да се долови шумът на вълните, само че пък на метри пред погледа ти, към този момент се ширва дълга блещукаща синева. Глъчката на няколко радостни деца към този момент ясно се разграничава, а чайки пригласят от въздуха на разливащите се талази в пясъка. Слънцето се оглежда в морето и разпилява златните си снопове във вълните, които ги носят към брега. Посягаш да си вземеш с ръка, само че морето като че ли си прави смешка и още веднъж ги завлича във вътрешността. Разходката по брега постоянно е изпълнена със смисъл, без значение дали си пристигнал при морето сърдит, благополучен, в компания или просто да си поседиш и да го слушаш. И какъв брой неуморно прави всичките си придвижвания. Отново и още веднъж. Взираш се в хоризонта и като че ли напълно малко е нужно и си на отсрещния бряг. Понякога е забавно, какво ли е от другата страна на морето? Какъв ли е брегът му, пясъка, хубав ли е градът там? Стоиш на брега, тъкмо там където вълните галят стъпалата ти и леко потръпваш от мократа студ. Обзема те ентусиазъм да се хвърлиш, ей по този начин, с облеклата даже, и да загребеш с шепи от морската вода.
Морето не ти ли припомня на теб? Веднъж е бурно, блъска пенливите си талази с гняв и мощ, разбърква песачливото дъно, по този начин, че нищичко не се вижда, изхвърля камъчета по брега и повлича други назад. Друг път е безшумно и смирено, едвам осезаем е животът му, умерено и като че ли нехаещо за нищо. Водите му са равни като огледало, в което може да видиш облика си, а дъното е толкоз ясно и чисто, че даже може да преброиш песачинките под краката си- жълти, бели, черни всевъзможни. Все едно си прогледнал в душата си, такава каквато е. Има дни, в които морето се буди умерено, небето като че ли е легнало в него като в люлка и се люлее на всичките му страни. За миг обаче водите му получават комплициране, ту се издига и завихря, ту се усмирява и като че ли нищо не се е случило преди момент. На места морето има неравности, от време на време се завихрят дребни водовъртежи, в които е добре да внимаваш да не попаднеш. И въпреки всичко, нищо на света не е идеално, даже и морето при, което идваш с цел да се намериш или изгубиш напълно. Колко кораби са „ разкъсвали “ вълните му и са го напускали в разнообразни направления и какъв брой са се завръщали, и се завръщат с цел да му опишат за далечни земи и други морета. Сега то споделя на теб. Послушай го, може да намериш своето море някъде в разказите му, там където се чувстваш добре, да се качиш на транспортен съд с платна и да плаваш без посока и компас.
Вярно ли е, че когато гледаш залеза ти става тъжно, като че ли се разделяш с обичано създание, все едно се сбогуваш за последно с нещо, с някой, който даже и ти не познаваш и не знаеш кой е?
Знаеш ли, морето е красиво даже и през зимата, когато водите му са смразяващо сини. Тогава то е толкоз чисто, че усещаш като че ли въздуха към себе си безплоден. Наоколо е безшумно, няма хора и в този момент фактически можеш да побереш в погледа си цялата реалност на хубостта му.
Когато си тръгваш, не тъгувай, то е толкоз голямо, че единствено се е отказало да се реалокира, и постоянно неуморно прави придвижванията си, още веднъж и още веднъж, впери взор в хоризонта и още веднъж си тук.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ