НАШ, ТОЙ НЕ БЕ ЕДИН ОТ НАС Симеон ЯнакиевВ поезията,

НАШ, ТОЙ НЕ БЕ ЕДИН ОТ НАС

Симеон Янакиев

В поезията, публицистиката и живота на Ботев, при цялата изясненост и видимост като на длан, за всичко казано и направено от него, и с мозъка и със сетивото си, човек се допира до нещо неразбираемо, нещо неясно, нещо може би въобще непознаваемо, само че властно неотстранимо.

Ботев във всичко е в несъгласие с всичко, което е.
Възрожденец, кой би се наел да твърди, че той е човек на Възраждането?
Зарязал лирика, семейство и живот поради българското, кой няма да признае, че и в поезията, фамилията и живота, той не е ненавиждал освен това от българското – такова, каквото е било.
Тоест недостойното, т.е. – робското.

Сега, когато някакви самозвани наставници желаят да ни поучат да се откажем от робството, единствено ние надълбоко в себе си знаем за какво не можем да го създадем.

По същия метод – и преди, и в този момент – в поезията и публицистиката му вън от смисъла той би могъл да бъде усетен като простолюден, даже доверчив стихотворец, до момента в който разсъдъкът ни в смисъла му се разтръсва от прозрения за транспарантни, та чак призрачни дълбини, които стопират дъха като пред неведомото.

И това напълно не са думи, а някакъв наш атавизъм под тях, някакво като че преддумие – стон.
Гигантският стон на българската душа, роден в предвечно безмълвие и потопен в предвечността.

Сигурен съм, че хора, родени в България, усвоили езика като роден, не биха разбрали това.
Нито арменецът, нито турчинът, нито евреинът.
Дори и ние самите – ние не го дочуваме най-често, а когато го чуем – онемяваме.
Иначе в песните и думите, останали от Ботев, има един слой овехтялост, обвързван с лексиката на езика.

Под него – всяка мисъл е днешна мисъл, всяка концепция – днешна концепция и всяко възприятие – най-силен израз на усеща на сегашен човек.
Но повече мечтани, в сравнение с действителни, повече въобразени, в сравнение с действителни са тия наши прочити на неговите мисли.
Този човек сякаш е живял в някаква своя система от ценности; някаква нова аксеология, която и през днешния ден не сме достигнали и щом век и половина на вятъра следваме, без да я разберем, може би и ще остане недостъпна за нас.

Като споделям нова аксеология, имам поради не продължението на ония полезности, които Възраждането осъзнава и основава – излизането от черупката на персоналната добродетел от християнски вид, развиването на възприятието за отговорност към другите като висш израз на отговорността към себе си, прехода от възприятие за жанр към възприятие за татковина и народ и вътрешната приготвеност да се заложи живота поради тях....

Всички тия добродетели, които са лице на Възраждането и са превъзходно изразени и в поезията на Славейков и Чинтулов, и в прозата на Друмев и Каравелов, и в текстовете на възрожденците въобще, не могат да опишат нито живота, нито публицистиката, а още по-малко поезията на Ботев.

В живота на Ботев, в публицистиката на Ботев и изключително в поезията му са заложени полезности, които са от категориално различен порядък. И неразбирането на този порядък е създавало от близо 100 и петдесет години насам хаос, екцесии, кавги към името му.

Ботевата необикновеност е непрестанно етикирана, с цел да бъде обяснена; той е бил изначало за умереното публично мнение скандалджия и атеист, апаш даже, след това нихилист, след това социалист и най-после даже основоположникът на комунистическата концепция в България, както е в най-ново време стихотворец на паникостта, „ нарцисистичният Ботев”, чиято лирика е захласната от „ нарцисистичното удоволствие” и други идиотизми на фройдисткото мислене..

Всички етикеции на Ботев и поезията му с изключение на личната си приблизителност към феномена Ботев, потвърждават непрестанно и поредно във времето и невъзможността си да бъде обзет изцяло Ботев; всички те споделят някаква истина, която в никакъв случай не е цялата истина, изключително във връзка с аксеологията му, където е просто неистина.

Истината за Ботев до момента е постигана повече от писатели и поети, в сравнение с от критици и коментатори.

Захари Стоянов е по-близко до тази истина, в сравнение с Димитър Благоев и доктор Кръстев, да не приказваме за Георги Бакалов и Тодор Павлов.
Дори Боян Пенев и Владимир Василев свиват своите блестящи прозрения до един етикиран и схематизиран Ботев.

У коментаторите си Ботев ту става икона, ту става негодяй, „ нарцис или паникьосан субект”, а у най-посредствените „ несъзнал себе си индивид, който вместо да си седи в кабинетчето и да ниже прелестните си стихове, прави пърия в Европа величествен терористичен акт.
Без да е допустимо да се обгърне феноменът Ботев, допустимо е най-малко да се прозре, че той не би трябвало да бъде извеждан нито от възрожденската аксеология, нито от следосвобожденския прагматизъм, нито от днешния краевековен песимизъм, нито от днешното ни равнодушно обезсърчение.

Категориално особеното в аксеологията на Ботев е, че неговите полезности не се надграждат над ничии други възрожденски или руско-анархистични, а се опълчват на всички други точно като персонални полезности, като полезности при които личността е висша полезност, само че не безучастна и безотговорна – тъкмо противоположното! – към обществените и национални тегоби на другите.

У Ботев даже Бог не е клишираната от епохи визия, само че е вътрешния Бог, изтръгнат и въпреки всичко сходен с клишираната визия, че властта не е единствено закононарушение и принуждение, само че и нужда от върховен порядък.
И така нататък, и така нататък...

Ботев не може да бъде изведен като икона, като пример от нито една визия – българска или непозната, както и поезията му – еманацията на феномена Ботев не може да бъде сложена нито като връх, нито като завършек на възрожденската лирика, както не се оказва и начало на новата българска лирика.

Ботевата лирика е като мълния в мировото поетическо небе за оня, който може да я усети…

Вазов, комуто изискуем иконостаса на българската еднаквост и който в „ Епопея на забравените” като че ли е надминал себе си в изографисването на сакралното, не е отредил там място за Ботев. Много пъти е бил поставян въпросът за какво.

Всъщност непотребен въпрос. Вазов доста добре е знаел за какво. Устроен за идеалното, за героичното у индивида, той е написал марша-химн „ Тих бял Дунав ”.
И това е една от най-хубавите и най-български, българска ария за саможертвения горделив поход на мъжете, които отиват към гибелта като на женитба.

Някои идиоти в новите времена нарекоха завземането на „ Радецки” терористичен акт макар заслепяващата неприкритост, церемониалност и показност на акцията, с посланието към европейските сили, с мирното слизане от кораба, с всичко, спечелило удивлението и възхищението на капитана и на моряците.

Националната телевизия на времето си огласи тоя идиотизъм и сама влезе в звук с него най-малко във връзка с тия, които я ръководят с парите на данъкоплатците.

Самият Вазов е изразил в химна-марш единствено това, което схваща.
Така е постъпил и в другото свое стихотворение за Ботев „ Той не умира”.
Той в никакъв случай не е протегнал ръка към неразбираемото у Ботев, към това, което не е както за тълпите, по този начин и за тесните интелигентски гърди и свряните в тях подкрякващи душици.

И до което само /макар и много външно/ с гениалната си овчарска смелост и непостижима елементарност се е докоснал в цялата ни литература единствено Захари Стоянов.

Нямаме никаква опция да вършим икона от Ботев, зад която да скрием днешната си и вчерашна незначителност.
Както и нямаме никаква опция да го отстраним от живота си, до момента в който още не сме изчезнали, с всичко негово и с това любовно негово проклинание, което по този начин и не проумяхме век и половина:
аз веч нямам мило-драго,
а вий, вий сте идиоти.
Това, което само единствено можем е непрестанно да осъзнаваме:
наш, той не бе един от нас.