1 срещу 2 февруари е една от най-кървавите и зловещи нощи в българската история
Народният съд е ексклузивен съд, работил в Царство България в интервала от декември 1944 до април 1945 година като в действителност орган на левия революционен гнет. Създаден е с наредба-закон от 30 септември на държавното управление на Кимон Георгиев – това става в несъгласие с Търновската конституция, която кабинетът претендира, че ще възвърне, и легализира почналото с Деветосептемврийския прелом всеобщо политическо принуждение в страната.
Официално по този начин нареченият Народен съд е основан за съдене на управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944, довели страната до присъединяване ѝ във Втората международна война на страната на Тристранния пакт. Заедно с тази цел се преследва узаконяването на осъществените към този момент убийства след окупацията от страна на Червената войска, както и неутрализирането на политическия и интелектуален хайлайф на България и ликвидирането на неблагонадеждни възможни политически съперници за режима, открит след окупацията и преврата.
От 20 декември 1944 до 2 април 1945 година са проведени 135 всеобщи процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 11 122 души са повдигнати обвинявания, ориста на доста от другите задържани е незнайна. Процесите се правят в Софийския университет, в Съдебната палата и в цялата страна. За към 4 месеца са издадени 9155 присъди, с които са наказани на гибел 2730 души, 1 305 души получават пожизнен затвор, а останалите – затвор от 1 до 20 години. Така един от хората с максимален принос за спасяването на българските евреи Димитър Пешев е наказан от Народния съд на 15 години затвор " за фашистка активност и антисемитизъм “, а Константин Муравиев е единственият оживял министър-председател на България отпреди 9 септември 1944 година Действащата в България Търновска конституция не разрешава изключителни съдилища, каквото е по този начин нареченият Народен съд.
На 19 април 1945 година Георги Димитров в радиотелеграма до Трайчо Костов написа: " В момента, когато националните съдии приключват своята работа, е належащо съществено да се прегледа въпросът за фамилиите и околните на екзекутираните и наказаните (...) Никакви съображения за човечност и състрадание не би трябвало да играят в дадения слуай каквато и да било роля “.[6]
Трети състав на държавния съд действа от 12 януари 1920 година до Деветоюнския прелом на основата на Закона за наказване на виновниците за националната злополука, признат от държавното управление на Българския аграрни национален съюз. Основна цел на този закон е наказване на отговорните за присъединяване и провалянето на Царство България в Първата международна война, а водещ претекст при приемането му е кавга с политическите съперници, което прави Третия държавен съд предвестител в доста връзки на Народния съд.
След завземането на властта от доминирания от комунистите Отечествен фронт (ОФ) на 9 септември 1944 година стартира акция за наказване на виновниците за подпалването на Втората международна война.
Учредяване и сформира
На 30 септември 1944 година Министерският съвет приема единомислещо законопроекта на Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за замесване България в Световната война против Съюзените нации и за злодеянията, свързани с нея, направен от Министерството на правораздаването с министър Минчо Нейчев (комунист),включително и от некомунисти, съдружници на Българска работническа партия (к) – земеделци на Никола Петков и социалдемократи, участващи в Отечествения фронт.С декрет № 22 на регентите на България, е утвърдено 6-о Постановление на Министерски съвет, ".... взето на съвещанието му от 30 септември 1944 година “, с което е призната Наредбата-закон. Наредбата влиза в действие от деня на обнародването си в " Държавен вестник “ – 6 октомври 1944 година, бр. 219, и е изменяна двукратно с укази от 4.11.1944 година и 4.01.1945 г
Приемането на Наредбата трябвало да постави завършек на своеволията, убийствата и терора из страната на взелите властта след 9 септември 1944 година комунисти и земеделци. В този смисъл на 5 октомври 1944 година министър-председателят Кимон Георгиев моли да се постави завършек на произволите и злоупотребите с властта. Георги Димитров, в качеството си на началник на Международния отдел на Централен комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), разпорежда (относно подсъдимите на бъдещите Народни съдилища) на Централен комитет на Българска работническа партия на 21 декември 1944 година: " Никой не би трябвало да бъде оневинен “ и през януари 1945 година: " И никакви съображения за човечност и състрадание не би трябвало да играят каквато и да е роля “.
По-голямата част от съдиите се избират от Отечествения фронт " от най-хубавите жители “, а останалите (включително ръководителите на съставите) – от министъра на правораздаването Минчо Нейчев, т.е. от политически орган/изпълнителната власт. Обвинителите и основният обвинител са назначени от Министерския съвет. Изискване за учебен ценз, в това число и юридически, няма.
За персонално укривателство на търсени от Народния съд Наредбата-закон планува наказване от постоянните съдилища в размер от пет до петнадесет години, като под ударите на тази наредба не попадат членовете на фамилията.
Народният съд се състои от висши и регионални сформира.
Върховните сформира са следните:
първи – за съдене на някогашните министри, регенти и царски съветници;
втори – за съдене на депутатите от XXV нормално национално събрание;
трети – за съдене на оповестените за " провинени “ български специалисти по установяването на осъщественото от Съюз на съветските социалистически републики Катинско кръвопролитие и по нещастието във Виница;
четвърти – за съдене на " военните нарушители “;
пети – за съдене на чиновници в Дирекцията на полицията, Щаба на жандармерията, разследващо поделение на Министерството на войната и техните помагачи;
шести – за съдене на публицисти и пропагандатори на фашистка идеология;
седми – за съдене на участниците в депортирането на евреите от Беломорието и Вардарска Македония;
осми – за съдене на фашистките сътрудници от Софийска област;
девети – за съдене на прокурори и съдии при военнополевите и регионални съдилища;
десети – за съдене на чиновниците на Българска народна банка и други банки, както и икономически дейци;
единадесети – за съдене на лицата, свързани с незаконни действия на българските административни, полицейски и военни управляващи в окупираните от България земи в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия за интервала от 1941 до 1944 г.;
дванадесети – за съдене на членовете на организациите " Бранник “, " Български национални легиони “, на профсъюзите, симпатизиращи на Нацистка Германия и Фашистка Италия, и др.;
тринадесети – за съдене на жандармеристите за преследването и разстрелите на партизани.
От регионалните сформира на този съд 9 са в София. Шестият преглежда каузи против " профашистки “ публицисти, писатели и общественици, деветият – против " фашистките “ съдии и прокурори, други са против преследвачите на партизаните, против началници на Дирекцията на полицията, Държавна сигурност, гонителите на евреите, жандармерията, Разузнавателното поделение на Министерството на войната и така нататък
Върховните сформира са 13-членни, а регионалните се състоят от 5 члена. Общият брой на регионалните сформира е 68.
Обвинения и санкции
Според този ексклузивен углавен нормативен акт, в редица случаи и с противоположна мощ, са оповестени за незаконни:
сключването на контракти с воюващи страни, оповестяване на война, нарушение неутралитета на България по отношение на Съюз на съветските социалистически републики, непредпазване народа от увреждане посредством войната, изпращането на български войски в Югославия и Гърция, " с цел да преследват народоосвободителните войски на тези страни “.
незаконно облагодетелстване посредством властта; осъществяването на тежки закононарушения на политическа основа.
" работа на Германия или на съдружниците ѝ “.
слагането в заплаха на български войски от техните ръководители.
предаване на " полицията, жандармерията и войската такива сведения, които са се отнасяли до сигурността или значими ползи на партизаните или другите борци за националните свободи “; " очевидно користолюбие и жестоко престарание “ от страна на магистрати.[13]
изразяването на поддръжка посредством " дейности, трудове, слово или по различен метод “ за горните действия или за гоненията на евреите.[13]
Посочени са като санкции:
гибел, краткотраен (без посочен съответен срок) или пожизнен непоколебим тъмничен затвор.
в допълнение санкция до пет милиона лв., отнемане от права, конфискация на имущество.
Дейност
По " Дело № 1 “ от 1 февруари 1945 година са подсъдими някогашните регенти, дворцови съветници, министри и народни представители от XXV Общински народен съвет. Тринадесетчленният Първи състав осъжда на гибел принц Кирил Преславски, Богдан Филов (бивш министър-председател), Никола Михов – тримата регенти на България преди идването на Отечествен фронт на власт, както и 17 някогашни министри. Мотивите са:
Излагане на сигурността на страната и слагане на националните ползи в опасност;
Заповядали са дейности, нарушаващи оповестения неутралитет към Съюз на съветските социалистически републики, отежнявайки с това интернационалното състояние на България;
Не са изпълнили служебното си състояние по отношение на оповестената и водена война с Англия и Съединени американски щати, като не са взели съответните ограничения навреме за предотвратяване на народа и страната от материално и морално увреждане;
Изпращане на наши войски в Югославия и Гърция с цел да преследват народоосвободителните войски на тези страни и бездействали, с което са станали причина да се слагат в заплаха нашите войски;
Заповядали и поощрявали убийства, тежки телесни повреди, палежи, изтезания по отношение на водената след 1 януари 1941 година от държавното управление вътрешна и външна политика;
Заповядали гоненето против евреите.[15]
На 1 февруари 1945 година първи и втори висш състав на Народния съд влизат в историята на България с най-масовото изговаряне на смъртни присъди над политици. Екзекуцията на политиците е осъществена в нощта на 1 против 2 февруари до запустяла яма в Орландовци, изровена от бомбардировките, отвън Централните софийски гробища.
След повече от петдесет години, през 1996 година, присъдата е напълно анулирана с Решение №172 на Върховния съд от 26 август 1996 година.
По " Дело № 6 “ са подсъдими 101 писатели, художници, публицисти, в това число към този момент убити, като Райко Алексиев, Данаил Крапчев, Петър Амзел и други. По това дело е наказан журналистът и редактор на в. " Демократически сговор “ и в. " Мир “, Димитър Павлов. Присъдата е " за скудоумие и национализъм “. Осъдена е и писателката Фани Попова-Мутафова за прогерманското ѝ държание.
Макар че на съставите е указано да работят по съвест, те са лимитирани от краен период 31 март 1945 година (според някои източници не престават и след това). Присъдите не подлежат на обжалване. Присъдите на първите два състава са оповестени на 1 февруари 1945 година на 150-хиляден величествен протест. Присъствените смъртни присъди са изпълнявани незабавно.
За брой на процесите се сочи 135, а за сбор на присъдите – 9155. Подсъдни на съда са и лица, неприсъстващи и убити без съд преди съвещанието, а във връзка с конфискацията – конфискува се имуществото, това на наследниците, както и парцели на други притежатели, в случай че са били обект на покупко-продажби години преди този момент. По други данни обвинени пред Народния съд са 11 122 души, смъртни присъди получават 2730, оправдани са 1516.
Между наказаните на гибел са тримата регенти, 22 министри, 8 царски съветници, 67 депутати, 47 генерали и полковници и други На пожизнен затвор са наказани 4 някогашни министри (Михаил Арнаудов, Константин Муравиев, Вергил Димов, Руси Русев), 2 царски съветници, 22 депутати, няколко професори и други.
На 3 юли 1945 година Главният национален обвинител Георги Петров рапортува, че са произнесени 2618 смъртни, 1226 доживотни тъмнични, 8 20-годишни, 946 15-годишни, 687 10-годишни и 3741 по-кратки присъди. Голям брой от наказаните на затвор умират директно след съда от побой и изтезания.
Министърът на правораздаването Минчо Нейчев, в отчет (раздел II за Народния съд) пред Политбюро на Централен комитет на Българска работническа партия (к), на 24 юли 1945 година, оповестява следните данни, които се разграничават от тези на Главния обвинител, дадени нагоре. За времето от 22 декември до 31 март Народният съд е разгледал 145 каузи с общо 10 907 подсъдими, като без значение от степента на наказването съвсем на всички подсъдими е иззето имуществото. До този интервал от време работата на съда не е завършила, заради това, че са издадени задочни смъртни присъди против офицери на фронта, както и съществуват висящи каузи против други към 150 офицери, също по този начин взели участие във военните интервенции на българската войска 1944 – 1945 година
Оценки на активността на Народния съд
Оценки на управляващите 1944 – 1989 година
Според основният обвинител Георги Петров дейностите на Народния съд са образец, който " остава и ще остане непостижим в интернационален мащаб, ще остане да свети като една скъпоценна корона в историята на нашия храбър народ. <...> Безспорно този резултат се дължи на нашата героична Партия, която пое тази акция съвсем напълно в свои ръце и даде една здрава организация на това огромно национално дело. “ В доклада си – отчет пред Централен комитет на Българска работническа партия (к) той се възмущава, че в Югославия, Румъния, Унгария, Полша и Чехословакия " националните акции “ са били компрометирани от меките присъди и се гордее: " Народните съдилища в никоя страна няма да доближат тези достижения, които несъмнено зарегистрира българският национален съд. <...> Ето къде би трябвало да бъде нашата горделивост национална! “
От друга страна, още по време на процесите комунистическото управление подлага на критика някои аспекти от работата на Народния съд – през декември 1944 година секретарят на Централния комитет Трайчо Костов се изрича неблагоприятно за наличието на прекомерно малко аудитория и прекомерно доста задгранични репортери, за неналичието на признания и това, че на подсъдимите се дава опция да приказват прекалено много. През август 1945 година, след края на процесите, въпреки и да дава обща позитивна оценка, Костов осъжда незадоволителната интензивност на съдилищата, мекушавостта на основния обвинител (опитал се да избегне смъртната присъда на принц Кирил, базирайки се на негови умствени дефекти), включването в правосъдните сформира на прекомерно доста адвокати, склонни да се придържат към формалните условия на законите, вместо към политическата целенасоченост.
Критики и анулация на присъди
След 10 ноември 1989 година се оспорва конституционността на Наредбата-закон и учредяването на самия съд. Съдът е и нарушаване на прокламираните от Отечествения фронт претенции за " възобновяване на всички политически и цивилен права и свободи “. Народният съд правораздава в нарушаване на Наказателния кодекс, тъй като Наказателен кодекс не позволява използване на закони с противоположна мощ и наказване за дейности, които не са били закононарушение по време на осъществяването им. Съденето на депутати, които освен това имат имунитет, дава и друго съображение de jure да се твърди, че съдът е противозаконен, т.е. напълно политически и външнополитически.
Основните рецензии са свързани с това, че процесите са скалъпени, а Народният съд е нелегитимен. Твърди се също, че той узаконява към този момент осъществени политически убийства, само че е единствено дребна част от осъщественото от режима по отношение на неговите съперници и околните им. Извършеното от Народния съд се вписва от неговите критици в огромната чистка след 9 септември 1944 година, която на глава от популацията взима повече жертви от всяка друга страна в Европа, а и в света.
През 1996 година Върховният съд на Република България анулира част от присъдите на Народния съд с претекст липса на доказателства. Българска социалистическа партия гневно се опълчва на това, в Декларация (21 април 1996 г.) от името на основаната Демократична левица се пази и оправдава осъщественото от Народния съд ( " Върховният съд се подигра със законите “, " Върховният съд оправдава фашизма “ и т.н.).
Несправедливите присъди на Народния съд са изброени измежду закононарушенията на комунистическия режим в признатия през 2000 година специфичен закон (Закон за оповестяване комунистическия режим в България за престъпен).
В Решение 4/1998 година, опирайки се на прежната си процедура, Конституционният съд приема, че Народният " не е съдът, действителен и настоящ към оня миг като част от правосъдната система на страната [..., а] е един ексклузивен съд с избрани по време пълномощия [...]. От позиция на в този момент настоящата Конституция по този начин издадените присъди не могат да се окачествят като правосъдни актове. “ Поради това е позволена реставрация по силата на закона (ex lege), без инспекция на присъдите.
С приемането от XLI национално заседание на Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, импортиран от народния представител Лъчезар Тошев, (Обн. Дъждовни води. бр.62 от 10 август 2010 г.) се оправдават наказаните от Трети висш състав на Народния съд участници в комисиите за следствие на убийствата на полски офицери в Катин и Виница.
Памет и респект за жертвите на комунистическия режим
Датата 1 февруари за първи път публично се отбелязва в България като Ден на респект към жертвите на комунистическия режим през 2011 година Решението за това е взето от държавното управление на 19 януари същата година, по предложение на двама някогашни президенти – Желю Желев (1990 – 1997) и Петър Стоянов (1997 – 2002).
Официално по този начин нареченият Народен съд е основан за съдене на управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944, довели страната до присъединяване ѝ във Втората международна война на страната на Тристранния пакт. Заедно с тази цел се преследва узаконяването на осъществените към този момент убийства след окупацията от страна на Червената войска, както и неутрализирането на политическия и интелектуален хайлайф на България и ликвидирането на неблагонадеждни възможни политически съперници за режима, открит след окупацията и преврата.
От 20 декември 1944 до 2 април 1945 година са проведени 135 всеобщи процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 11 122 души са повдигнати обвинявания, ориста на доста от другите задържани е незнайна. Процесите се правят в Софийския университет, в Съдебната палата и в цялата страна. За към 4 месеца са издадени 9155 присъди, с които са наказани на гибел 2730 души, 1 305 души получават пожизнен затвор, а останалите – затвор от 1 до 20 години. Така един от хората с максимален принос за спасяването на българските евреи Димитър Пешев е наказан от Народния съд на 15 години затвор " за фашистка активност и антисемитизъм “, а Константин Муравиев е единственият оживял министър-председател на България отпреди 9 септември 1944 година Действащата в България Търновска конституция не разрешава изключителни съдилища, каквото е по този начин нареченият Народен съд.
На 19 април 1945 година Георги Димитров в радиотелеграма до Трайчо Костов написа: " В момента, когато националните съдии приключват своята работа, е належащо съществено да се прегледа въпросът за фамилиите и околните на екзекутираните и наказаните (...) Никакви съображения за човечност и състрадание не би трябвало да играят в дадения слуай каквато и да било роля “.[6]
Трети състав на държавния съд действа от 12 януари 1920 година до Деветоюнския прелом на основата на Закона за наказване на виновниците за националната злополука, признат от държавното управление на Българския аграрни национален съюз. Основна цел на този закон е наказване на отговорните за присъединяване и провалянето на Царство България в Първата международна война, а водещ претекст при приемането му е кавга с политическите съперници, което прави Третия държавен съд предвестител в доста връзки на Народния съд.
След завземането на властта от доминирания от комунистите Отечествен фронт (ОФ) на 9 септември 1944 година стартира акция за наказване на виновниците за подпалването на Втората международна война.
Учредяване и сформира
На 30 септември 1944 година Министерският съвет приема единомислещо законопроекта на Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за замесване България в Световната война против Съюзените нации и за злодеянията, свързани с нея, направен от Министерството на правораздаването с министър Минчо Нейчев (комунист),включително и от некомунисти, съдружници на Българска работническа партия (к) – земеделци на Никола Петков и социалдемократи, участващи в Отечествения фронт.С декрет № 22 на регентите на България, е утвърдено 6-о Постановление на Министерски съвет, ".... взето на съвещанието му от 30 септември 1944 година “, с което е призната Наредбата-закон. Наредбата влиза в действие от деня на обнародването си в " Държавен вестник “ – 6 октомври 1944 година, бр. 219, и е изменяна двукратно с укази от 4.11.1944 година и 4.01.1945 г
Приемането на Наредбата трябвало да постави завършек на своеволията, убийствата и терора из страната на взелите властта след 9 септември 1944 година комунисти и земеделци. В този смисъл на 5 октомври 1944 година министър-председателят Кимон Георгиев моли да се постави завършек на произволите и злоупотребите с властта. Георги Димитров, в качеството си на началник на Международния отдел на Централен комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), разпорежда (относно подсъдимите на бъдещите Народни съдилища) на Централен комитет на Българска работническа партия на 21 декември 1944 година: " Никой не би трябвало да бъде оневинен “ и през януари 1945 година: " И никакви съображения за човечност и състрадание не би трябвало да играят каквато и да е роля “.
По-голямата част от съдиите се избират от Отечествения фронт " от най-хубавите жители “, а останалите (включително ръководителите на съставите) – от министъра на правораздаването Минчо Нейчев, т.е. от политически орган/изпълнителната власт. Обвинителите и основният обвинител са назначени от Министерския съвет. Изискване за учебен ценз, в това число и юридически, няма.
За персонално укривателство на търсени от Народния съд Наредбата-закон планува наказване от постоянните съдилища в размер от пет до петнадесет години, като под ударите на тази наредба не попадат членовете на фамилията.
Народният съд се състои от висши и регионални сформира.
Върховните сформира са следните:
първи – за съдене на някогашните министри, регенти и царски съветници;
втори – за съдене на депутатите от XXV нормално национално събрание;
трети – за съдене на оповестените за " провинени “ български специалисти по установяването на осъщественото от Съюз на съветските социалистически републики Катинско кръвопролитие и по нещастието във Виница;
четвърти – за съдене на " военните нарушители “;
пети – за съдене на чиновници в Дирекцията на полицията, Щаба на жандармерията, разследващо поделение на Министерството на войната и техните помагачи;
шести – за съдене на публицисти и пропагандатори на фашистка идеология;
седми – за съдене на участниците в депортирането на евреите от Беломорието и Вардарска Македония;
осми – за съдене на фашистките сътрудници от Софийска област;
девети – за съдене на прокурори и съдии при военнополевите и регионални съдилища;
десети – за съдене на чиновниците на Българска народна банка и други банки, както и икономически дейци;
единадесети – за съдене на лицата, свързани с незаконни действия на българските административни, полицейски и военни управляващи в окупираните от България земи в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия за интервала от 1941 до 1944 г.;
дванадесети – за съдене на членовете на организациите " Бранник “, " Български национални легиони “, на профсъюзите, симпатизиращи на Нацистка Германия и Фашистка Италия, и др.;
тринадесети – за съдене на жандармеристите за преследването и разстрелите на партизани.
От регионалните сформира на този съд 9 са в София. Шестият преглежда каузи против " профашистки “ публицисти, писатели и общественици, деветият – против " фашистките “ съдии и прокурори, други са против преследвачите на партизаните, против началници на Дирекцията на полицията, Държавна сигурност, гонителите на евреите, жандармерията, Разузнавателното поделение на Министерството на войната и така нататък
Върховните сформира са 13-членни, а регионалните се състоят от 5 члена. Общият брой на регионалните сформира е 68.
Обвинения и санкции
Според този ексклузивен углавен нормативен акт, в редица случаи и с противоположна мощ, са оповестени за незаконни:
сключването на контракти с воюващи страни, оповестяване на война, нарушение неутралитета на България по отношение на Съюз на съветските социалистически републики, непредпазване народа от увреждане посредством войната, изпращането на български войски в Югославия и Гърция, " с цел да преследват народоосвободителните войски на тези страни “.
незаконно облагодетелстване посредством властта; осъществяването на тежки закононарушения на политическа основа.
" работа на Германия или на съдружниците ѝ “.
слагането в заплаха на български войски от техните ръководители.
предаване на " полицията, жандармерията и войската такива сведения, които са се отнасяли до сигурността или значими ползи на партизаните или другите борци за националните свободи “; " очевидно користолюбие и жестоко престарание “ от страна на магистрати.[13]
изразяването на поддръжка посредством " дейности, трудове, слово или по различен метод “ за горните действия или за гоненията на евреите.[13]
Посочени са като санкции:
гибел, краткотраен (без посочен съответен срок) или пожизнен непоколебим тъмничен затвор.
в допълнение санкция до пет милиона лв., отнемане от права, конфискация на имущество.
Дейност
По " Дело № 1 “ от 1 февруари 1945 година са подсъдими някогашните регенти, дворцови съветници, министри и народни представители от XXV Общински народен съвет. Тринадесетчленният Първи състав осъжда на гибел принц Кирил Преславски, Богдан Филов (бивш министър-председател), Никола Михов – тримата регенти на България преди идването на Отечествен фронт на власт, както и 17 някогашни министри. Мотивите са:
Излагане на сигурността на страната и слагане на националните ползи в опасност;
Заповядали са дейности, нарушаващи оповестения неутралитет към Съюз на съветските социалистически републики, отежнявайки с това интернационалното състояние на България;
Не са изпълнили служебното си състояние по отношение на оповестената и водена война с Англия и Съединени американски щати, като не са взели съответните ограничения навреме за предотвратяване на народа и страната от материално и морално увреждане;
Изпращане на наши войски в Югославия и Гърция с цел да преследват народоосвободителните войски на тези страни и бездействали, с което са станали причина да се слагат в заплаха нашите войски;
Заповядали и поощрявали убийства, тежки телесни повреди, палежи, изтезания по отношение на водената след 1 януари 1941 година от държавното управление вътрешна и външна политика;
Заповядали гоненето против евреите.[15]
На 1 февруари 1945 година първи и втори висш състав на Народния съд влизат в историята на България с най-масовото изговаряне на смъртни присъди над политици. Екзекуцията на политиците е осъществена в нощта на 1 против 2 февруари до запустяла яма в Орландовци, изровена от бомбардировките, отвън Централните софийски гробища.
След повече от петдесет години, през 1996 година, присъдата е напълно анулирана с Решение №172 на Върховния съд от 26 август 1996 година.
По " Дело № 6 “ са подсъдими 101 писатели, художници, публицисти, в това число към този момент убити, като Райко Алексиев, Данаил Крапчев, Петър Амзел и други. По това дело е наказан журналистът и редактор на в. " Демократически сговор “ и в. " Мир “, Димитър Павлов. Присъдата е " за скудоумие и национализъм “. Осъдена е и писателката Фани Попова-Мутафова за прогерманското ѝ държание.
Макар че на съставите е указано да работят по съвест, те са лимитирани от краен период 31 март 1945 година (според някои източници не престават и след това). Присъдите не подлежат на обжалване. Присъдите на първите два състава са оповестени на 1 февруари 1945 година на 150-хиляден величествен протест. Присъствените смъртни присъди са изпълнявани незабавно.
За брой на процесите се сочи 135, а за сбор на присъдите – 9155. Подсъдни на съда са и лица, неприсъстващи и убити без съд преди съвещанието, а във връзка с конфискацията – конфискува се имуществото, това на наследниците, както и парцели на други притежатели, в случай че са били обект на покупко-продажби години преди този момент. По други данни обвинени пред Народния съд са 11 122 души, смъртни присъди получават 2730, оправдани са 1516.
Между наказаните на гибел са тримата регенти, 22 министри, 8 царски съветници, 67 депутати, 47 генерали и полковници и други На пожизнен затвор са наказани 4 някогашни министри (Михаил Арнаудов, Константин Муравиев, Вергил Димов, Руси Русев), 2 царски съветници, 22 депутати, няколко професори и други.
На 3 юли 1945 година Главният национален обвинител Георги Петров рапортува, че са произнесени 2618 смъртни, 1226 доживотни тъмнични, 8 20-годишни, 946 15-годишни, 687 10-годишни и 3741 по-кратки присъди. Голям брой от наказаните на затвор умират директно след съда от побой и изтезания.
Министърът на правораздаването Минчо Нейчев, в отчет (раздел II за Народния съд) пред Политбюро на Централен комитет на Българска работническа партия (к), на 24 юли 1945 година, оповестява следните данни, които се разграничават от тези на Главния обвинител, дадени нагоре. За времето от 22 декември до 31 март Народният съд е разгледал 145 каузи с общо 10 907 подсъдими, като без значение от степента на наказването съвсем на всички подсъдими е иззето имуществото. До този интервал от време работата на съда не е завършила, заради това, че са издадени задочни смъртни присъди против офицери на фронта, както и съществуват висящи каузи против други към 150 офицери, също по този начин взели участие във военните интервенции на българската войска 1944 – 1945 година
Оценки на активността на Народния съд
Оценки на управляващите 1944 – 1989 година
Според основният обвинител Георги Петров дейностите на Народния съд са образец, който " остава и ще остане непостижим в интернационален мащаб, ще остане да свети като една скъпоценна корона в историята на нашия храбър народ. <...> Безспорно този резултат се дължи на нашата героична Партия, която пое тази акция съвсем напълно в свои ръце и даде една здрава организация на това огромно национално дело. “ В доклада си – отчет пред Централен комитет на Българска работническа партия (к) той се възмущава, че в Югославия, Румъния, Унгария, Полша и Чехословакия " националните акции “ са били компрометирани от меките присъди и се гордее: " Народните съдилища в никоя страна няма да доближат тези достижения, които несъмнено зарегистрира българският национален съд. <...> Ето къде би трябвало да бъде нашата горделивост национална! “
От друга страна, още по време на процесите комунистическото управление подлага на критика някои аспекти от работата на Народния съд – през декември 1944 година секретарят на Централния комитет Трайчо Костов се изрича неблагоприятно за наличието на прекомерно малко аудитория и прекомерно доста задгранични репортери, за неналичието на признания и това, че на подсъдимите се дава опция да приказват прекалено много. През август 1945 година, след края на процесите, въпреки и да дава обща позитивна оценка, Костов осъжда незадоволителната интензивност на съдилищата, мекушавостта на основния обвинител (опитал се да избегне смъртната присъда на принц Кирил, базирайки се на негови умствени дефекти), включването в правосъдните сформира на прекомерно доста адвокати, склонни да се придържат към формалните условия на законите, вместо към политическата целенасоченост.
Критики и анулация на присъди
След 10 ноември 1989 година се оспорва конституционността на Наредбата-закон и учредяването на самия съд. Съдът е и нарушаване на прокламираните от Отечествения фронт претенции за " възобновяване на всички политически и цивилен права и свободи “. Народният съд правораздава в нарушаване на Наказателния кодекс, тъй като Наказателен кодекс не позволява използване на закони с противоположна мощ и наказване за дейности, които не са били закононарушение по време на осъществяването им. Съденето на депутати, които освен това имат имунитет, дава и друго съображение de jure да се твърди, че съдът е противозаконен, т.е. напълно политически и външнополитически.
Основните рецензии са свързани с това, че процесите са скалъпени, а Народният съд е нелегитимен. Твърди се също, че той узаконява към този момент осъществени политически убийства, само че е единствено дребна част от осъщественото от режима по отношение на неговите съперници и околните им. Извършеното от Народния съд се вписва от неговите критици в огромната чистка след 9 септември 1944 година, която на глава от популацията взима повече жертви от всяка друга страна в Европа, а и в света.
През 1996 година Върховният съд на Република България анулира част от присъдите на Народния съд с претекст липса на доказателства. Българска социалистическа партия гневно се опълчва на това, в Декларация (21 април 1996 г.) от името на основаната Демократична левица се пази и оправдава осъщественото от Народния съд ( " Върховният съд се подигра със законите “, " Върховният съд оправдава фашизма “ и т.н.).
Несправедливите присъди на Народния съд са изброени измежду закононарушенията на комунистическия режим в признатия през 2000 година специфичен закон (Закон за оповестяване комунистическия режим в България за престъпен).
В Решение 4/1998 година, опирайки се на прежната си процедура, Конституционният съд приема, че Народният " не е съдът, действителен и настоящ към оня миг като част от правосъдната система на страната [..., а] е един ексклузивен съд с избрани по време пълномощия [...]. От позиция на в този момент настоящата Конституция по този начин издадените присъди не могат да се окачествят като правосъдни актове. “ Поради това е позволена реставрация по силата на закона (ex lege), без инспекция на присъдите.
С приемането от XLI национално заседание на Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, импортиран от народния представител Лъчезар Тошев, (Обн. Дъждовни води. бр.62 от 10 август 2010 г.) се оправдават наказаните от Трети висш състав на Народния съд участници в комисиите за следствие на убийствата на полски офицери в Катин и Виница.
Памет и респект за жертвите на комунистическия режим
Датата 1 февруари за първи път публично се отбелязва в България като Ден на респект към жертвите на комунистическия режим през 2011 година Решението за това е взето от държавното управление на 19 януари същата година, по предложение на двама някогашни президенти – Желю Желев (1990 – 1997) и Петър Стоянов (1997 – 2002).
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ